Петър Тоцев

Годината е 1704. Турско съдебно решение – хюджет, основаващо се на свещена заповед на султана, дава правото на габровци да направят ремонт на църквата „Света Петка”. Това решение на временния съдия в Търново се издава на основание височайша заповед, която потвърждава, че църквата е „от завладяването до сега”. Днес оригиналът се пази в историческия музей като един от най-ценните документи за историята на града от преди 304 години. По негово сведение, тук е съществувала църква от преди завладяването столицата на втората българска държава Търновград, или малко повече от 6 века.
Желанието на тогавашните тукашни хора те предават чрез своите представители за пред турската власт – един мирянин на име Богдан, син на Недко, и двама свещеници – поп Станьо, син на Нено, и поп Иван, син на Велко. Какво може да се извлече от текста. Най-малко следното – тук трайно съществува общност, която е обединена около православната църква, нейните членове са организирани и имат свои цели, които се различават от тези на местната власт. Те изразяват едно желание, което би трябвало да е много конфликтно, ако си припомним ученото в училище, пък и масово разпространявано като част от историята на страната. Местните жители са избрали да се направи ремонт на един храм, една обществена сграда. Това е признак не само на общо решение, наличието на организация, но и на състояние. Нека да се върнем малко назад. 1662 г., в очите на пътешественика Евлия Челеби селото е размирно, хората му са овчари и разбойници, къщите им са примитивни, покрити със слама, пътникът няма къде да отседне и нито една представителна сграда не го доближава до съседните Севлиево, Казанлък и Ловеч. Четиридесет години по-късно нещата сякаш малко са се подобрили, или той не е пожелал да види истината. Но тук има и друга подробност, която е важна на фона на така известната ни религиозна нетърпимост. В историите е записано, че българите нямали право на строеж на храмове по-високи от оградите си, а тук височината на сградата е почти 12 метра. Значи има изключение и то е в постигнатото съгласие, да се запазят и за в бъдеще старите християнски постройки. Напълно възможно е това да е само за отделни територии, които се ползват с определена автономност. Всъщност трябва да се знае, че мюсюлманската религия признава „религиите написани на книга”, каквато е и християнската, дори нещо повече – Христос е признат за пророк под името Иса, което е и основанието да се запази вселенският патриарх в Константинопол като глава и на българите влизащи в категорията на румели миллет.
Промяната е на лице. За да я усетим, да надникнем и в историята на споменатия вече Казанлък. В нея се споменава, че към 1700 година бай Иван от Габрово пренесъл тук златарския занаят. Ето едно от съществените неща – потребността от предметите на лукса, което доказва стабилно имотно състояние не на единици, а на повече хора. Пътешественикът Евлия Челеби вероятно силно е бил повлиян от негостоприемството и е представил селището в черни краски, или за кратък период нещата са се променили коренно. Според мен и в двете има по нещо от истината, ако внимателно сглобяваме парчетата от запазените исторически сведения.
Да се върнем към археологията. Намерените предмети от 17 век не са толкова много, но сред тях се намира една оловна „капачка” от кутия за лекарство, известно под името – териак. За него се знае, че е местно копие (на съвременен език – менте) на изработваното във Венеция универсално средство за поддържане на здравето. Намерено е в едно от погребенията и сигурно много дълбоки чувства са накарали живите да го поставят за вечен спътник на починалия. Другото са малки украшения, пръстени и гривни. И тук откриваме следи от съществуването на заможност. Другото доказателство са поклонническите пътешествия до Рилския манастир, в поменика на който се откриват имена на хора от Габрово от 16 век. Споменавам и една 50 процентова история, според различните изследователи, в която много габровци участват в търновското въстание от 1688 г.
Доказателствата са малко, данните в тях оскъдни, но въпреки това достатъчни за извода, че е настъпила добра промяна в поминъка и бита на местните хора.