СЕЗОНИ

Недялко Колев

СЕЗОНИ

1. Пролет е…
Рони се цвят
от ръцете
на явора…

2. Лято е…
Вятърът тихо
ятото
води…

3. Есен е..
В сеното
заспала е
месечината…

4. Зима е…
От зимника
виното
взимам…

и… отпивам
от всички
Сезони…


***
Паралелно-красиви
Стремежи
и след тях -
тишина, тишина…
В мъгливата утрин
Проглежда
натежала от сенки
стена…
Светлината е вече
наяве
и животът все някак
върви -
има смисъл
от тези смълчани
и обвити от тайни
мъгли…
А безкраят
е толкова
близо,
че очите
излишни са тук.
Тук покой
във душата ти влиза
и от нищото
ражда се
Звук.


***
Една икона
на едно дърво,
оставена
от пастира
на Времето…


***
По дъгата тъгата разстила се
и тъче по поречието на Тича килимчета -
тичат босоноги момчета към Слънцето
и покоят се взира в усмивките
на
Вселената…
Светлината нахлува,
разширява зениците -
недоучени учени казват обратното.
И се гмуркаме тихо в самотата на листите
за да седнем на масата
с
необятното…


***
От кръчмата на село
излиза старец пийнал.
Бутилката е с него,
а здрачът е подгизнал.

Към къщи се отправя,
но сенчесто залита.
Накрая се оставя
Съдбата да го рита.

И ето, че намира
къщурката си стара.
След мъничко изщраква
самотно с катинара.

Вратата той отваря
и тихо се ослушва.
Но бабата я няма -
и виното отпушва.

Тя скоро си замина
от този свят лъжовен.
Но дядото по навик
живее с онзи спомен.

То, пътят и на него
е кратък и се види -
при бабата си горе
той скоро ще отиде.

И там отново двама
край печка ще се греят.
А бабешката врява
ще бъде сладък екот.


***
Детски стъпчици
в пясъка влажен -
най-важното…


***
Светят светулките
в мрака -
на светло те
не се виждат…


***
Вятърът се отразява
в косите ти…
Завиждам
на Вятъра!


***
В Абритус
и в Сердика,
в Търново
все замръквам
и бродя
до съмнало…

Сред дворци,
манастири,
край ручеи
се оглеждам
да зърна
пак Случая…

По нивя,
треволяци
и срутища
се пресичам
с на мравките
пътища…

Там, където
се вливат
предчувствия
и растат
детелини
с отсъствия…

Там, в дълбоко-
ранимата
есенност
се таи
цяла вечност
от песенност…

И така озарен
от Мечти е
Простора,
че изглежда си струва
да живееш
сред…

Х
О
Р
А


***
В синеоката вечер пробудена,
там, където е всичко разбулено
от кометни опашки оплетени,
някой чете стиховете ми…
Идва изгрев и в жълтата стая
се промъква окото на чая,
а над тънката книжка приведен е
този, който чете стиховете ми…

После взема писалка и листи,
нещо почва да пише и мисли
и се нижат спонтанни послания
по-красиви от мойте писания
И усещам след време-година
как ще зърна аз негова книга
и от мрак до зори край кометите
ще ми сгряват очите куплетите…