Найдан Стоянович

превод от сръбски: Ваня Ангелова

ИЗВОРЪТ

Над факелната планина извираше утрото.
Красотата от всички страни течеше свободно, кипеше, бълбукаше.
Огънят продираше зениците, както мъглата костите.
Клокочеше изворът. И гореше, и болеше…
Сякаш в планината нещо светеше -
и студеният вир не допираше водата.

Изворни планински източници, извори райски,
хладилници царски, кладенци различни…
Сънища момински, венци гергьовски
клокочат, бълбукат, белонога моме.

Бълбукайте, мърморете, течете,
от вас никога няма да се напием!
Жаден съм за вода студена,
само когато няма извор.

ЗЕМЯТА СЪС СЪРЦЕТО СИ ОТВАРЯ БРАЗДА

Дойката земя недрата отваря.
А жената земя плува често по стръмните хълмове.
Между тях е топлият мъжествен ден,
от когото съзряват и крилата на всяка друга.

Набуялите корита на земята се ширят
и се сливат в наводнения
през планинските бедра и косматите мъжки рамене,
чевръсто обхващащи жената.

Сеитбата е нетърпелива.
Земята със сърцето си отваря бразда,
и като жена под душ
оставя тялото си на кишата
върху тревните възглавници
и всички аромати.

И земята, и жената в голотата си
възбуждат тишината
в неспокойната стая и полята.
И дивната вода шуми напред.

ЩЕ ИМА ЛИ

Като другите момичета,
подобно на слънчев лъч,
листата на водните лилии се люлеят,
оставяйки мехурчета
в бурните бързеи на немирния поток,
по-бързи от желанието на детето да порасне.

Докато момичето шепнеше нежност,
сърцето затрепери,
подобно на кафявите листа на лешник.
Ще останат ли след това пъпки -
пролетни, напети, като снагата на растящо дете?

Докато момичето се смее,
ръцете му се обръщат към плуващите риби
и се носят като водни лилии
в белите дробове на водата.

Ще има ли тогава една птица
да снове в далечината и синевата
на път към детското сърце,
което расте?