БЕЛЯЗАНИ МЪЖЕ

Коста Странджев 

                                   На з.а. Хр. Христов

1.

„Ако кумецът Ранго се е нещо залисал, може и поразия да стори от бабаитлък” - мисля си аз дорде се катеря от ниското към поста. Наближавам скалата и кумецът като язовец  отскача встрани на тъмното:

- Сталинград! - викам ясно паролата.

- Москва! - отвръща кумецът и нарамил пушката, куцука към бивака. Опирам се в камънаците и си викам на ум: „Е, и тая нощ да мине веднъж, пък нататък да става каквото ще!”

А в небето една луна грее право над мен, нощта е като открехнатата врата на пещ и отвътре лъхат далечни огньове…

2.

У мъж, който обича, паметта е като пес. Изплезил език, наострил уши, пръхти този пес подире ти и се провира твърдоглаво през плетища от сънища и мисли.

Парят белите и дълги ръце на Ангелина, докоснат ли ме, пламвам, блъска ме една болка, която не мога да опиша, впива се в гърдите ми, пламъци ме ослепяват. Какво ли би било, ако например ние двамата с нея останем сами, да кажем, една нощ или две нощи и един ден? И целият свят да е глух и сляп, когато легнем в постелята и в тъмното се допирам до нея, и сам пламвам от онази болка, която не мога да я опиша?

Но това няма да се случи скоро. Натрупали са се толкова мъка и неуредици в живота ми, че дяволът в торба да го вържа.. Мисля си аз, че все пак ще се оправя, ама трябва най-първо да извия главата на онова развратно копеле, младия Мермеров. Не говоря откачени приказки, нито фантазирам да си запълня времето.

Всичко започна тогава… Беше ден-два след като се ожених. Той ме повика и като опипваше ачик-ачик с късогледите си очи Ангелина, рече:

„Едната стая ми трябва.”

Нещо ме жегна, защото изведнъж усетих мръсните му намерения спрямо моята вече законна жена.

„ В едната живее майка ми, а в другата ние с Ангелина - рекох. - Пък и тъй сме се пазарили със стария…”

„Това не ме интересува. Стаята ми трябва.”

Грабнах се и отидох при майка ми - така и така, моля я - върви при Мермерчето. „Дума да не става! Не ща…” Беше се привела край реката, скубеше папрат за добитъка, а като усетих, че гледа да отбегне - изправих се пред нея.

„Не ща!” - натърти тя, като ме гледаше чудновато.

И тогава си спомних за онзи отдавнашен ден, когато объркан от страх и срам, търчах с писък надолу към къщите. Майка ми, изгубила ума и дума, се беше отпуснала в тревата край младия орех, а Мермерчето - разтворило крака, махаше с една сопа и уби смока, който съскаше срещу мама. Когато пристигна баща ми, смокът се гърчеше в краката на  Мермерчето и то го риташе, риташе, риташе… Тогава майка ми се облегна на ореха, прекръсти се и се закле - до гроба си не ще да знае друг господар. Много зарани първата й дума беше, че пак е сънувала Мармарчето. То също се привърза към нея и дорде аз скитах с царевичен хляб в ръце по къра или по корията с другите момчета, той научи майка ми да чете и да се подписва.

После като порой се юрнаха зрелите ни години и Мермерчето се увълчи. Само като видеше майка ми, винаги се усмихваше с едната половина на лицето си, тоя към нея.

Та тогава там, край реката, тя изсипа папрата, набрана в престилката, и помъкна върбовия кош подире си.

„Така значи, не щеш!…” - сподирях я аз, но тя повече не се обади, а очите й шареха по двата бряга на реката, като че диреше нещо.

Оттеглих се и аз в себе си, а щом се смрачи, помъкнах багажа на майка ми в нашата стая. И животът ми се обърна наопаки. Прибера се от къра и щом зърна заголените ангелинени лакти, пощурявам. Аз съм селски човек и работата по къра ме е опекла, опекла е всичко у мен, само жили и кръв, жили, които звънтят, и кръв, която кипи. Но щом се допра до Ангелина, дявол  знае откъде изниква майка ми. А аз фуча, ора земята, истините ми се изприщват от огън.

„Хайде, хайде, не се трови - успокоява ме Ангелина шепнешката. - Всичко ще се оправи…”

Ще се оправи, ама как? Как - питам аз, а тя мълчи и само премига, премига. Защото каквото и да каже, ще бъде наопаки на истината. Мермерчето където ме срещне, подмята подигравателно:

„Върви ли меденият месец? Нещо много си го олабил, чак ушите ти светнали.”

Зърне ли Ангелина, разбирам, че в главата му се въртят мръсни мисли. Досещам се за това по очите му - дъната им се размътват. Пък стаята, дето беше на майка ми - празна. Кося се аз, а Ангелина, нали е добра душа, ме успокоява:

„Здрав да си, вика, ти Илийчо, лошото се забравя… Като през решето изтичат горчивите спомени.”

Лежа, щракат разни мисли в главата в ума ми и както съм на леглото, ръката ми се свлича надолу. Свлича се и тръпне като жива душа, която навлиза сама в тъмни гори. Ангелина се притиска в ръката ми, а всичко у мен ври, клокочи. Както съм жилест, ако ме навиеш, като връв ще звънне тялото ми, ще плиска като корав камшик. И си викам, че в тоя час вълк бих станал, само двамата с Ангелина да бъде, голи, усукани в тия пламнали постели. Очите ми станаха четинести, вълчи, озверявах се и понякога сам си виках, че ще трябва да затрия майка си - иначе не можех, лудостта като пешкир се усукваше край мен и ме душеше. Ще я убия - виках на себе си и преплитах пръсти- та да изпукат и от болката да дойда на себе си. Душата ми се обтягаше, очите ми кръвясваха. Опомнях се и скърцах зъби - как така ще вдигнеш ръка на майка си, и разбойник не посяга на тая дето го е родила. Ами Ангелина? Гореше тя, стегна ли я в ръцете си, кръвта й биеше, гърдите й се задушаваха от мъгла. Старата - прибере се по някое време от къра и като щурав се впущам да диря Ангелина, а тя все подире ми.. Все по петите ми… Круша ми мъкне да съм хапнел, антерията щяла да ми пришие, на ризата копчето ми изтъняло… Като насън я виждах, все край мен, очите си от мен не отделя, а Ангелина не смее да се отпусне пред нея. И всичко е от ясно по-ясно, но безсмислена е тая яснота. Изругах веднъж старата, тя занемя, ама по-сетне, даврандиса си, дойде на себе си, заплака:

„Откак тейко ти си отиде, ти си ми едничък, бе чедо. Без теб по харно земята да ме погълне. Ех, ако беше жив баща ти…”

Това за баща ми не пада от езика й. Навива, навива все едно и също, а не се сеща, че добре ли се до спомена за стария, все едно, някой ме блъска върху рошав и трънест плет. И пред очите ми все онова хоро. Тъпче то земята, кларнетът дроби, дроби музиката, а баща ми едва-едва шепне, за да не го чуе Мермерчето:

„Тука съм. Тука съм, Илийчо!…”

Едва проговаря, но нали гласът му е жилест и с корени, дума не пропускам, зная, че всяка от тях прогонва оня страх, дето пъпли от Мермерчето към мен. Кураж прииждаше и към Ангелина. Притискаше се тя към мен проговаряше тихо:

„Тя моята сълза ще го настигне нейде. Пък и бог всичко види.”

„И богът и дяволът са кьорави, нищо не видят!” - отвръщах аз и се радвах, че мога да усещам Ангелина до себе си, без да де озъртам. Кларнетът сечеше ситно, а аз стисках Ангелина и още тогава си виках, че у нея е всичко само жена и че истинският мъж може да покори такива жени само с ломене… Дойдеха ли неделите, тези дълги пространни дни, мегданът изтръпваше. В тази човешка бъркотия, наречена хоро, всеки си знаеше и помнеше мястото. Едничко нова проклето копеле Мермера все се напъваше да ме отдели от Ангелина. Най-често напираше със свои хора - бяха четирима, по-едри от мен, вмирисани на суроватка, на животни и спарени агнешки кожи. Ръмжах аз,  настръхвах и свивах юмруци, но погледнех ли към ония, кръвта ми замръзваше. Бяха яки. От очите им нищо не можеш разбра - очи сънясали от греяната ракия.

И ето, непоканен, веднъж на хорото дойде баща ми.

Изникна сред прахоляка на мегдана и седна срещу тъпана. А в краката му покорно лежеше пушка. Мермерчето се залута между народа, пак се опита да ме изтласка, ама аз се бях вкопчил яко за ръката на Ангелина, стисках я до отмаляване. Тогава, като пронизваше с очи Мермерчето, дойде при мен баща ми и рече:

„Хич не се кахъри, Илийчо. И най-едрото гърло ще затъкна с тая пущинска манлихера. Нали затова я вардя още от войната.”

И махна с ръка на кларнета - ситната!

Въртеше се хорото през целия ден, охладнелите очи на Мермерчето се вторачваха в нас с Ангелина. Но да се приближи и да ме срита  той повече не посмя - насред хорото беше баща ми, хванал с две ръце пушката.

Вечерта седнахме под дюлята, аз мълчах и той мълчеше. И всеки мислеше неговото си. Аз: че тая презряла есен със сухи мамули и жълти гроздя, наедряла и натежала от тикви, и дългите лехи зарити картофи кипи и в мен, отнема ми трезвостта и ме кара като пиян да си викам: „Не чакай гарваните на Мермерчето да те окълват, ами прибирай се час по-скоро с Ангелина!”

В тоя час, там, под дюлята разбра, че баща ми само временно е мислел неговите си неща. Иначе душата му е била обърната към моите тревоги. Защото ме потупа по рамото и ми рече:

„Тъй трябва, ако си мъж на място! Колкото и да те тъпчат, гледай да не умре мъжкото у тебе. Що ще чинеш - твоя работа, ама не се отпускай. По-харно е да ръмжиш и да хапеш, отколкото да бягаш.”

Но животът е най-несигурното нещо на тоя свят  - за някакви си там три месеца натика стария в земята, а мен отново ме натопи в мъка и отчаяние. Проклет живот, щом ти краде мъжкото право и те кара да преживяваш притеснено и тежко.

И така, мина бая време в непоносимост и мъка, дето ронят душата ти като кирпич, захвърлен под дъжда.

Дорде веднъж нещата се объркаха или пък се оправиха - де да знам кое е по-вярното, та него да кажа. Цял ден бях орал тогава, бях какабардясал от зор, а умът и сърцето ми изживяваха отново дните, откакто се ожених насам. И си виках: защо я няма сега тук Ангелина, да седне върху тия топли бразди и тогава само небето ще ни бъде свидетел, когато пристъпа към нея и изкрещя: „Айда-а-а-а! Земята ще се гърчи под нас, ще се засучат пластовете й на тая грешна земя…”

Не доде Ангелина, ами Ранго, кумецът Ранго Чолака, дето също е ратай у брата на Мермеров. Откакто съм цвъкнат на тоя свят се знаем с кумеца Ранго, кога беше жив стария, не минаваха заговезни без кумецът Ранго да дойде у дома и да донесе колач с яйца и лимони. И тогава той приседна до мен, извади от торбата чеснов лук и хляб:

„Да бяхме хапнали някой и друг залък, кумче, а! - и замляска така, че очите му грейнаха сякаш намазани със зехтин. - На, вземи си де, вземи!…” подканяше ме той и събираше сухия и ронлив хляб в шепата си. А на мен акълът ми не стига откъде да захвана, как да изрева пред него тая нескопосана мъка, дето ме е притиснала с двете си колена върху гърдите и души, души…

А когато между две мои дълги размишления се отпори една пролука, кумецът Ранго ме подкани повторно:

„Яж, кумче, яж. Лъжа или не лъжа, ама не умея да мисля, без да си хапна. Напрягам мозъка си, напрягам го, а той - като празен плевник. Хапнали, всичко минава. Яж, яж, кумче!.. Тайнствена работа е това, човешкият корем…”

Хапнах, колкото да не му счупя хатъра, а сетне почнах своето: затънах, значи… Затънах и пропадам в земята, гибел ме дебне. Нищо не измислих, нищо не прибавях повече от това, дето го има в живота ми.

Кумецът Ранго винаги е пренебрегвал дългите разговори, мълча притеснено и тежко въздишаше, а накрая отсече: „Нейсе!” А това означаваше - точка, измислил е нещо.

Неделя по-късно той подбра всички аргати на брата на стария Мермер, измъкнаха и мене от постелите  още по тъмно. На края на чифлика, дето започва корията, спряхме.

„Давай!” - нареди мрачно кумецът Ранго и сам заби един бел В ЗЕМЯТА. Вечерта сърцето ми се препълни с  гърмяща радост. Къща! Беше моята къща - една голяма кирпичена стая - захлупена с покрив от слама и летки, голяма къща. Да се разтичаш из нея, да се разиграеш в тая пуста стая…

„Братлета, празник е за мен, по-голям от Великден - викам аз на кумеца Ранго и на хората му. - Ама това е къща, моята къща, бе народе… Ведно с Ангелина, в нея белият ден ще навлезе  в живота ми.Само да не я урочасаме тая работа…”

Това, дето го виках пред всички, не беше лъжа или издокарване. Селянин без къща е по за жалене от осиротели гарджета през зимата. Няма ли керемида над главата си, къде човек да приюти и сиромашията, и малкото доброта, дадена му от живота. Ами къде ще му дъхне на кисело зеле без стаицата, дето между мъжа и жената всичко се случва, всичко се знае. Уредбата дявол я взел…

Добре е още отсега - реших тогава за себе си - Ангелина да наниже връзки червен пипер, чесновия лук, да оплете кромид, та къщата да замирише на живот, да посреща и изпраща човека със свое сърце.

Още дълго тупах другарите си по рамената, стисках им ръце и все си повтарях гласно, сякаш съм предвиждал най-черното: „Само да не я урочасаме тай работа, братлета!” Повтарям го гласно, като че ли съм очаквал най-лошото…

Защото младото Мермерче обърка всичко. Ние сме си тръгнали, а той рекъл на своите: „Напред!” На заранта бях зашеметен - нямаше къща, моята къща я нямаше. Но аз не се отказах от тая си позиция. Отърчах при кумеца Ранго и тогава той и неговите хора пак ми струпаха къща. Ама и оня лешояд не миряса, не отпусна ръка. Когато се срещнехме с него нейде по къра или из чифлика, гледахме се като чумави, със спотаена мъст в очите. Подир Ангелина той подхвърляше какви ли не думички да й замая главата: викаше й че била свръхестествена и физиономията й го зашеметявала. Разпуснато, мръсно копеле, дето живее на този свят само за наслаждението. Разбирах го - целта си гони. Той ме натика в тая кутийка с майка ми, той прегази на два пъти къщата, моята къща, дето с кумеца Ранго я градихме. Ноще обхождах тъмнината, въртях сухото си и жилесто тяло по хармана, зяпах месечината и дебнех старата сън да я унесе, ама стъпех ли на прага, тя се вторачваше в мен. И хайде пак навън по двора, край плетищата на хармана и душата ми виеше мълчаливо по оная Ангелина, дето се е загърнала в постелите.

Една нощ… чудо. Каталясала от умора, старата беше задрямала, беше истински заспала - досетих се веднага, защото дишаше бавно, без пресекулки. Посегнах към пламналата постеля и тихом-мълком дръпнах Ангелина навън. Така боса, както си беше, разгърдена, с коси, стори ми се, че водя за ръка самата съживена дева Мария, Богородицата. Ангелина се отпусна на ръката ми и докато я дърпах подире си, нито веднъж не ми рече нещо против, дори не ме запита накъде съм я повел.

„Хайде, хайде…” - тласках я аз към конюшнята, а щом прекрачих, освободих се от всичкия си свян тогава. Човек не знае къде е силата му на мъж, огелпена от работа е тя, но тая нощ ръцете ми бяха по-яки от клещи. Молех се на конете: „Братчета, кротко, братчета, че обърка ли се нещо, лампа ще паля, песове ще лавнат, а стане ли туй…” Животинките ме разбраха и се държаха кротко. Хвърлих Ангелина въз чувалите, размахах ръце и разкъсах цялата магия, дето ме стягаше досега. Не чувах нищо - само как бие моята кръв, сляла се с ангелинината. Не се знаех на коя земя съм, идеше ми да изкрещя така, че да разлюлея заспалия свят с моето: „Айда-а-а-а!”

Тръгнахме си по виделина.  Жребците се вече бяха разцвилели и биеха с копита земята.

Вмъкнахме се в стаичката и си викам: най-подир и на мен да ми се открие късметът. Майка ми все така дремеше без пресекулки в дишането.

Заранта изскочих на двора. Усещах, че гледам на света като същински мъж. Тогава се мярна Мермерчето.  Протягах се като котарак, а накрая не изтраях, рипнах на двете си ръце, изправих се с глава надолу и тръгнах да обикалям двора. Може да съм капка господарска кръв в жилите, но исках да му река, номера в живота си го знам. Защото и на огън да ме турят вече - край, стига ти това, дето имах тая нощ в конюшнята, при жребците, върху онези чували.

„Ти да не си пощурял, бе - вика ми той, а сам зяпа като щурав. - Стягай се, та да вървиш на воденицата…”

С главата надолу ходя по двора и че Мермерчето го е страх от мен. Ще му се да ме изругае, но само се чеше по бузите и не му държи да заприказва, защото и бабите знаят, че най-страшното в живота може да те сполети от опак мъж, такъв дето е с краката нагоре. Извърнах глава и му рекох:

„Върви на майната си! Знам те - целта си гониш, ама няма да я бъде… И на воденицата няма да вървя!”

Оттогава насетне сто пъти съм си викал, че човек става най-мъж, когато е в неестествено положение спрямо живота си. Иначе всичко наред ли му е, мяза ли на другите, мъжът е плашлив и недоверчив като пъдпъдък.

Един ден, беше бая време по-сетне, Ангелина ми рече, че Мермерчето  я пресрещнало: „Ти си будала” - рекло и посегнало да я хване през гърдите, а баламата се свила - не щяла на мен да пакости. „Така ли?” - изкрещях и скочих. Наоколо няма никого, сгащих го в дъното на двора и реших - край. Или ще се разплете, или ще го съсека тоя възел, дето се вика подъл живот. Вдигнах Мермерчето и му скръцнах със зъби: „Зинал си, света да глътнеш…” Замахнах с юмрук, но то се сви като сиджимка, дръпна се и в ръцете ми остана само кожухът му. Бях допуснал фаталност. Трябваше да го вържа с някакъв хамут, сетне да му смъкна голфа, па тогава да бия дето си ща. Поне веднъж в живота си и аз щях да бъда с истинско високомерие, а то…

На другата сутрин затрополиха стражарите и още отдалече, докато ги гледах през открехнатото перде, привиждаха ми се тъмни зандани и моят собствен гол гръб, посинял от камшици. Затова побягнах. „Турях ли главата си в торбата заради една идея?” - попита ме кумецът Ранго. Рече ми това дето си го знаех и без него, че е партиец и ме оправи по-нататък.

3.

Мъжките гласове шушкат като вестник, кога го мачкаш в шепите си. Комисарят пита, а партизаните се изреждат един по един, за да му отвърнат.

Последният въпрос вчера комисарят зададе и на мен. - криво-ляво отговорих, защото все още, когато ме питат пред толкова народ, думите засядат в гърлото ми. А от първо ми беше още по-тежко. Думите сякаш ме дебнат из засада - пат, пат, пат - хвърлят се те с тъпите си чела върху ми, за да ме съборят. Понякога ги виждам тия думи, напъват да ме съборят, затъкват устата ми с мълчание, ама аз не се давам. Изпружвам се на пръсти, напрягам всичките си мускули и сила и почва да пъпли в главата ми - неизтощима и неуловима сила.

Още първия ден щом довтасахме на тоя бивак, ме стреснаха:

- Кажи за тесняшкия период на партията! - Сетне разбрах, че този, високият, дето ме пита, бил комисарят.

Съсипан от пътя мълчах мрачно и твърдоглаво. Високият закрещя, а гласът му бе толкова пълен с неприязън, че си рекох: „Край, Илийчо - ресто при Мермерчето”. Ама теглилката на тоя живот и този път се наклони на другата страна. Щом дойде командира, рече на високия: „Я остави човека, не видиш ли, че от мръсотия ще въшляса… Върви да се окъпеш. И да се обръснеш!” И аз се завтекох надолу към реката.

А сетне трябваше да залягам над книгите, защото разбрах, че комисарят се сърди за мое добро, и пак за мое добро ме гони да се подковавам по идейната част. Пък и кумецът Ранго не ме оставяше и той залягаше за идеята и още от първия ден взе да приказва  едни такива думи, че си викам - ха, глей ти, чолак е, ама знае тая пущина науката.

Бръмчат мъжки гласове, а гласът на комисаря  върви все по петите ми, подтиква ги. Отначало тоя глас все ме сепкаше, притесняваше ме: на баща ми е - виках си, а сетне разбрах, че съм се излъгал, и тогава сам изпаднах във философия: и в живота можеш да отвориш заключена брава с чуждия ключ. Ето аз, например, щом чуя този комисарски глас, който реди тежки думи, сякаш нанизва халки на прът, викам си, че душата ми се открехва и там нахлуват спомени за моя баща. Особено ясен е един от тях.

Залежа се старият и аз усещах, че няма да го бъде.

„Какво ново има по села?” - попита ме отмаляло той тогава.

„Нищо!” - отвърнах му.

„А по къра?” - И изви главата си така, че да може да ме гледа в очите. Свих рамене.

„Нищо!”

Сгърчи се. Лицето му беше тъмно и мълчаливо като току-що разорана земя.

„Как тъй нищо! Дорде по тоя свят се ражда жито, петлите пеят, а жените готвят селски манджи, все нещо ще се случва.”

И се обърна към стената, сякаш искаше да избяга от мен, да не го гледам повече така, стопен от тая пуста болест.

Подир два дни започна да се гърчи, напъна се да ми рече нещо с оня, неговия си глас и умря.

4.

Притискам измършавялото си тяло още повече към камънаците, сливам се напълно със земята и викам:

- Сталинград!

- Москва! Отговаря ми човешки глас, сякаш иде изпод земята. Сетне една ситна сянка с куцукане се приближава към мен - това е кумецът Ранго. Предавам поста на него, а аз тръгвам към бивака, където поне час ще се чувствам свободно и удобно.

Встрани от мен, зад храстите, чувам гласове, който спорят за троцкисти и колониализъм, за реакция и световна революция. Не ме стряскат, нито ме отвличат тези груби гласове, които изпълват тишината на нощта. Свивам ръце в юмруци, турям ги под главата си и се взирам напред. Някой може да си помисли, че изучавам природните красоти на тая нощна планина, пълна с партизански гласове и директивите на щаба. Аз обичам и уважавам природата, но сега хич не ми е до нея, нито пък да анализирам природните хубости на планината. Гледам надолу, дето са многото светлини, натам, дето нощта е мургава, и си викам: „Не, няма да я бъде! Каквато сила да имат полицията и войската, ние ще превземем тоя град… Въпреки злобата му, избила в тия развратни светлини!” Лежа си така на чуката, чувам как кашля кумецът Ранго и си викам, защо каквото и да се случи, няма гибел за ония мъже, дето знаят, че още от раждането си са белязани да градят къщи и да правят деца.

Спи ми се, но си знам, че тази нощ сънят само ще се преплита в краката ми, без да ме повали. Защото, както вече рекох още в началото, у мъж, дето обича, паметта е като пес.