СЪЛЗИЦА ОТ РАДОСТ

Иван Г. Илиев

СЪЛЗИЦА ОТ РАДОСТ

Далече, далече от родния край,
далече на хиляди мили
съдбата захвърли ни като циклон -
да ходим недраги-немили.
Дойдохме да търсим щастлива съдба,
напускайки родния дом -
обграждат ни сиви и чужди лица,
обиди, гримаси, жаргон.

През летните месеци дъжд монотонен
в душите ни трудно заглъхва,
носталгия носи и вечни въпроси:
„Защо ли дотук се домъкнах?!”
През зимата вятърът вие свирепо
и хората с болка се питат:
„Ядем се от завист и как ще живеем
безпомощни и беззащитни?”

Но пролетно време край пътя щом видиш
разцъфнали вишневи клони,
затваряш очи и със мисли поемаш
далече към стария Пловдив.
Затваряш очи, неусетно забравяш
гнева и деня монотонен
и редом с потока от сълзи горчиви
сълзица от радост проронваш.

Депресия, лудост и нощи безсънни,
градушка безбройни дилеми:
Дали да се върнеш или да стоиш,
за своите щом си полезен.
Липсват ни китните тревненски къщи,
липсва ни гъстото мелнишко вино,
липсват ни рилските буки могъщи,
липсват родопските пъстри килими.

През летните месеци дъжд монотонен
в душите ни трудно заглъхва,
носталгия носи и вечни въпроси:
„Защо ли дотук се домъкнах?!”
През зимата вятърът вие свирепо
и белите роби се питат:
„Ядем се от завист и колко ли още
ще гледаме как ни подритват?”


ПУСТИНЕН МИРАЖ

Сред знойния дъх на арабска пустиня
войници запяват на български в хор.
Гласът им унило отеква зад хълма,
до тях се издига пилон с трикольор.

В очите им гордост геройска не свети,
по устните пясък и прах се лепят.
Пристигнаха лесни пари да спечелят,
но трима от тях неподвижни лежат.

Напрегнат, войникът на пост край реката
се взира във мрака и тръпне скован.
Отсреща прозорци враждебно присветват
и някой извиква: „Наемник презрян!”

И там зад пердетата хора се смеят,
а той се озърта за нов саботаж.
За него семейството, родната къща
превръщат се бавно в пустинен мираж.


САМОТНА СКАЛА

Прозорец на четвъртия етаж,
морето е на хвърлей от балкона.
Поглеждам към притихналия плаж
и къщичките, кацнали на склона.

Захвърлена сред буйните талази,
изправя се нащърбена скала.
Вълните се нахвърлят върху нея,
но тръгват си с прекършени тела.

Подобно на самотната скала,
облечен съм във крехката си броня,
боря се с житейския прибой
и бавно се напуквам и се роня.

Прозорец на четвъртия етаж,
безлюдно е във края на сезона.
Чадърите изчезват от брега
и чайките не кацат на балкона …


ТЪРНОВГРАД

По улиците - калдъръм, а къщите - с чардаци дивни,
светлее царственият хълм между стените си масивни.
А долу, близо до реката, вековни църквици се гушат,
притихнали, край тях върбите легенди за царици слушат.
История на всяка крачка,
история зад всеки зид,
градът чутовен се е вкопчил
във мощния планински рид.
Градът на българската слава,
където Янтра се извива,
със Балдуиновата кула -
зад нея слънцето се скрива.
По улиците - калдъръм, а къщите с чардаци дивни,
изгрява слънцето и ето - градът вековен пак ще живне.
Излизат хората, денят отново влиза в своя ритъм,
а аз във Царевец се взирам, готов съм сякаш да политна.