Борислава Бонева

***
И нищо, че небето е оловно,
сърцето ми е слънчева поляна
и една мисъл съдбовна
по цялото ми тяло е разляна -
денят ще бъде прелестен букет
от смях, любов и полъх хладен
и в тръпнещите ми ръце
ще се прибират птици - жадни
за топла и уютна стряха.
И ако небето сгромоли се
над лятото със трясък,
ако планетата взриви се
с парещи лъчи над нас,
ръцете ми ще бъдат пристан,
и вик ще стане моят глас.
И пак небето ще избистри!…

***
Ах, как обичам Юни с новото начало -
с внезапните му изблици на дъжд,
примесени със слънце, заблестяло
сред облаците сиви изведнъж!
Узрелите череши - до премала
поели сладостта в сърцевината си.
Дворовете - с тревата избуяла
и розовите храсти - с аромата
и цветовете им - червена лава!
И прилива на лятото обичам
в сърцето ми следите да оставя
на своята магия и да се стича
денят по тялото ми, ожадняло
от дългото очакване на Юни…
Да се обличам само в бяло
и рано изгрева да ме събуди
на слънцето с намигване едно
в прозореца - в игра на светлини.
Да чувствам с цялото си същество,
че Юни свойта приказка твори.

***
Моето лято с протрити джинси
босоного из града се шляе.
Какво да се прави, такъв му е джинса -
за добрите обноски нехае.
По витрините се зазяпва -
усмихва се на слънцето в тях.
По гърбовете тайничко пошляпва
децата - и избухва в смях.
То си върви с аромат на липи,
любим му е тараторения вкус.
И „случайно” може да му провърви
да откара някой тъжен блус
край свечерените дувари
с влюбени момичета
и преди момчетата да свари
да им прошепне своето „Обичам те”.
Моето лято със слънчев перчем
през града нехайно преминава,
тъй му е хубаво, че даже не ще
следа след себе си да остави…

***
Пак прекалих с кафето.
Или може би не.
Може би луната свети
малко повече днес.
И моето трескаво тяло
за полъх хладен крещи.
В часа полунощен съм цяла -
затова ли не ми се спи?!
Затова ли вихрушки върлуват
в преситения ми ум
и се боя, че ще отплувам
от себе си - в нощния шум
от шепота звезден и онова „туп-туп”
на тротоарите в мрака?
Завързвам мислите на клуп -
до утре могат да почакат.
Ще си позволя малко скитане
в полунощния час.
Моля, за мене не питайте!
Утре ще бъда със вас!
Тази нощ ще съм кафето,
(в неподходяща доза),
и може би небето
ще ме рисува утре в розово…

***
Търкалям залеза по склона
на поредния преситен ден,
с надеждата, че благосклонна
ще е нощта към него… и към мен.

Часовете си нанизах пъстро -
амулет направих си от тях.
Детелини много откъснах,
напоени с лято и смях.

Четирилистно ли беше сърцето?!
Любовта докрай ли възпях?!
Прежалих ли отнетото
или отново пленник му бях?!

Ще изтърколя залеза - по пътя.
Ще засънувам бесни огньове.
Нощта като спомен ще скътам
като имане, в земята заровено.

И когато денят ми възкръсне
с черешови, тъмни очи,
с пълни шепи ще се пръсна -
любов, от която все ти горчи!

***
Сипка сипкаво припява
на виолетовата вечер.
Луната лудо се раздава
и оглупява от човечност.
И кучетата подивяват
в горещника любовен.
Звезди умират, оживяват
с дъха на лятото, греховен.