ЖРЕБИЙ

Петко Каневски

ЖРЕБИЙ

Защо не свършваш този разказ?
С часове говориш неусетно.
Опитвам се да бъда пръв - напразно
звучат в гласа ми нотките фалцетно,

издайнически те подкрепят да не спираш.
И ти бродираш в мен тревогата си скрита
че мъчно си живяла, че вече абдикираш,
от този свят лъжовен, от чашата изпита.

От храма - катедрален - музей на суетата,
от делника банален, безличен в календара.
Въпросите горчиви спират до вратата -
циганчета боси на кръстопътна гара.

Но разговора е сякаш сводник на земята
търкулва я на ляво, обръща я надясно.
С ловкост на магьосник изхода пресмята.
И сумата настръхва. Развръзката е ясна:
Спрем ли да говорим, ще взривим земята!


ОБИЧ

                           на Пи

От трибуната на своето сърце
съдбовно ще целуна твоя смисъл,
ще хвана мислите ти със ръце.
В олтара на греха подписан.

Указ за греховната любов.
Въздигана. Отритвана. Но жива.
Богиня. Вещица. Покров,
а в образа на звездна самодива.

От трибуната на своето сърце,
обявявам с днешна дата:
Обичам те! И слънцето да спре -
дявола ще хванем за рогата!


ОТКРИТИЕ

Твоят гняв е праведен,
много искрен и прям.
Може би съм подведен
да съм тъжен. И ням.

Може би не разбирам
твоите крехки лета.
И съня си простирам
върху въглен от самота.

А косите библейски,
щом засветят до мен
онемявам житейски
всеки ден, всеки ден.

И космичното тяло
щом отвори врата,
едно лунно одеало
ме топи с красота.

И аз нямам въпроси
от никакво естество,
щом с планетите боси,
сте от едно потекло.


СПОМЕН ЗА УТРЕ

Събуди ме, когато заспиваш,
събуди ме със тази ръка,
със която грижовно поливаш
циферблата на мойта тъга.

Ще заключа минутите боси
под леглото във куфара стар.
И ще счупя ключа от въпроси
във зъба на ревнив катинар.

А във стаята синя тогава
тъй на пръсти ще влезе морето.
И косите ти с дъх на тинтява
ще разстели до мене. И ето,
че сънят ти във моите длани,
ще открадне мечтата ми крехка:
любовта ти при мен да остане,
като спомен за утре. А днеска
мойто щастие няма недели,
във часовник от пясък
събрал съм света.

Колко срещи и колко раздели,
чукат нощем на мойта врата?


(АНТИ) ГРАВИТАЦИЯ

           „И какво да те правя?! А?!”

Какъв въпрос? Планетата посърна,
разцепи се на две и онемя,
земното притегляне се върна,
при Нютон - до безбожната Земя.

Звездната каляска на надеждата
се счупи в пристанището на страха.
И твоето трептене се прецежда
през портите на Рая в ябълката на греха.

Знам. Всеки изход е измама.
Затуй зазидай ме в буквичката „А”,
щом стигнеш „Б” с другата премяна,
ще сътворим и новата планета „ДА”!
                                             КОГА?!?


КРЪГ

Все тази музика ме буди нощем.
По керемидите кове дъждът
на помените гвоздеите остри,
от детството до днешния ми път.

Расте, расте дървото и се вие,
изгрява в него моето листо.
каква магия в корена се крие
та в клоните е вплетено гнездо?

Къде отива времето, което
не може още опозна?
В мен срещат се магнитните полета,
а все не дават те искра!

Каква невероятна песен диша,
когато слънцето разделя се с деня!
А утрото като вода изтича …
И с хората ли е така?


ОБРЕЧЕНОСТ

Питай ме, за всички ти ме питай,
аз нося участта на вековете.
Наситиш ли се на лъжи, безмълвно скитай
във звездното поле на боговете.

Те също имат детство босоного
с игри безгрижни, с пукнато коляно,
и тях баща им ги наказва строго.
щом бягат от уроци по пиано ….

Но ти не спирай: питай, питай, питай,
за боговете ясно - Те ни чакат,
но и Олимп се мръщи щом залиташ
подпряла нощите безсънни с лакът.

Знаеш много. Затуй си обръч от съмнения.
Тревогата е извор на начало.
Тъгата е несбъднато движение,
което в мрака сякаш с стърчало!

И с грах заченати, и в грях обречени,
Адам и Ева търсят Рая Нов.
а Бог отваря вратите вречени
единствено с паролата: ЛЮБОВ.


ГАДАНИЕ ПО КАФЕ

Почукай по небето,
      и вслушай се в звука,

във синьото, където
      извира мъдростта.

И глухите ще чуят
      от ангелския хор

през слънчевата струя
      кантата за простор.

И сякаш непривично,
      и сякаш на шега

звуците отлично
      затрепват във дъга.

И минала под нея
      със седмоцветен глас

библейската алея,
      ще приюти и нас.

Ти - звук от небесата.
      Аз - Дяволския мост.

И лунната фрегата
      ще има своя Ос.


ЧАША ЗА ВИНО

Ти беше всичко, което Бог ми даде.
Вратата на богинята, портала за отвъд.
Въпросите, които ми зададе,
облякоха с надежда земния ми път.

Но нищо се не случва, в отсъствие на царя
и никой не приема звездния парад.
А мишката страхлива компютъра прегаря.
И всичко се разпада. От болка. И от смрад.

Разстреляна надежда в душата на Олтара.
Храма се преражда в лъскаво казино.
Кой каза, че е мъртва тази мъдрост стара:
„In vino veritas”, но Истинското вино!