ДИМИТЪР ХАДЖИТОДОРОВ - НАЙ-РАДОСТНАТА ВЕСТ
НАЙ-РАДОСТНАТА ВЕСТ
електронна книга
ПОДАРЪК ЗА ИМЕННИЯ ДЕН
На Даринка
Розата растеше на балкона и любопитно надничаше през парапета. Сутрин, когато слънцето бе още алено, малко момиче поливаше цветята. То се вглеждаше в бодливото стебло, с очакване да види пъпка.
Неизвестно защо, розата се колебаеше да покаже украсата си. Тя отлагаше появата на ароматния си накит, като притежател на скъпа дреха, която не се облича често.
Едно утро на балкона се появи момче, с лейка в ръка.
- Сестричката ми замина на гости, но ще се завърне за именния си ден. - каза то. - Не можеш ли да разцъфтиш по този случай?
Розата изслуша мълчаливо думите и започна да събира сили. Привечер, между листата й се показа зелена топчица. На следващият ден тя се разпука с бледожълт нежен цвят. Едва доловим дъх витаеше над прелестната главица. Какъв по-красив дар за имен ден?
През нощта повя студен вятър и облаците скриха луната. Розата потръпваше безпомощна, като дете без топла дреха. Брулена безжалостно, тя се олюляваше премръзнала и листенцата й се ронеха в саксията.
Когато сестричката се завърна, братчето бе отрязало прецъфтялото стебло. Седмица по-късно, при изгрева на слънцето, двамата видяха нова пъпчица, която растеше между бодлите.
—————————–
ЧЕРНОБЕЛКО ТЪРСИ ПРИЯТЕЛИ
На Зора
Котенцето живееше в дома на Зора и играеше с нея. Името Чернобелко то получи заради козината си, прошарена от тъмни и светли петна. Домашният любимец приемаше доверчиво храната от ръцете на Зора и мъркаше от удоволствие при всяка нейна ласка.
Веднъж Зора тръгна някъде с братчето си. На вратата тя каза на котенцето:
- Отиваме да се срещнем с приятели. Моля те не прави пакости, докато си само.
Чернобелко не беше немирник, въпреки че обичаше игрите. Той се замисли как да прекара времето. Накрая реши също да потърси приятели, макар че не знаеше къде ще ги намери.
Вратата бе заключена и през нея не можеше да излезе. Но в кухнята прозореца бе отворен и Чернобелко скочи на рамката. Насреща се издигаше зелено дърво, чийто клони се полюляваха наблизо. В другия край на перваза стояха два гълъба.
- По-внимателно! - каза единият от тях. - Да не полетиш към земята!
- Искам да сляза и да се срещна с приятели.. - сподели котенцето.
- Високо е! - поклати глава гълъбът. - Дали ще можеш да се прехвърлиш без крила на ствола?…
Чернобелко прецени разстоянието, сви се на кълбо и се хвърли смело напред. Той се озова на един клон и го сграбчи здраво с лапи.
- О-о-о! - учудиха се гълъбите. - Скачаш така, сякаш катериците са ти роднини…
- Катериците ли? - запита Чернобелко. - Къде мога да ги намеря?
- Отсреща в горичката. Те са много весели катерачи по дърветата. Най-късият път преминава през съседния двор…
Чернобелко бавно се спусна по дънера. Стъпка по стъпка слезе долу. Промуши се през оградата и попадна на поляна с висока трева. Не знаеше накъде да върви и тръгна наслука наляво - надясно. Постепено растенията изчезнаха и котенцето излезе на широка пътека. Сега видимостта бе по-голяма и Чернобелко избра смело правилната посока. Няколко крачки по-нататък се озова пред висок дом. На прага му стоеше чинийка с нещо бяло в нея. Подуши го и разбра, че е мляко, също като това, което му наливаше Зора.
„Сигурно някой приятел го е оставил…” - реши Чернобелко. Той натопи муцунка и се облиза. Не бе изпил и две глътки, когато от някъде изскочи шарено кученце и се нахвърли върху него.
- Ай, ай, ай!!! - залая сърдито то. - Това ли намери да правиш?! Сега ще те науча аз теб!!!
Чернобелко побягна светкавично. Не усети как се покатери на оградата и скочи от друга страна. Преследвачът му вдигаше шум до небесата, но не можеше да му стори нищо.
Чернобелко се огледа къде да пресече и изтръпна. По пътя се движеше нещо голямо, което ръмжеше страшно. Котенцето се сниши до земята. Непознатото същество премина шумно край него. Големите му колела се въртяха тежко по асфалта.
Чернобелко хукна със всички сили напред. Спря задъхан в сянката на гората. Сърцето му биеше лудо и той поемаше въздух няколко минути.
- Ка-ар! Ка-а-ар! Ка-а-аррр! - проехтя над главата му.
Котенцето настръхна от изненада. Между клоните се спотайваше някой, който едва ли бе приятел.
- Не обръщай внимание! - прозвуча нечий глас. - Той вдига шум, но не може да ни хване, ако се пъхнем в храстите…
Чернобелко се изви на дъга, решен да бяга накъдето види.
Срещу него стоеше непознато същество, със сивкава козина и дълги уши, които стърчаха право нагоре. То се усмихваше и това успокой котенцето.
- Кой си ти? - запита Чернобелко.
- Аз съм стопанинът на близката поляна. Тук е спокойно, не идват кучета и ние се разхождаме на воля с моите приятели.
- Много интересно, - зарадва се котенцето. - А аз може ли да ви стана приятел?
- Не зная - замисли се непознатият. - Моите приятели имат дълги уши и малки опашки. Те умеят да препускат през глава при опасност. Твоите уши са по-малки, а опашката ти е дълга като на катерица, макар че не е толкова къдрава.
- Катерици ли?! - въодушеви се Чернобелко. - Казаха ми за тях, но не зная как изглеждат…
- Ето две, надничат зад дървото… Сега ще ги повикам.
Катеричките препуснаха стремглаво надолу. Дългоопашатите жителки разглеждаха миг - два новопоявилия се гостенин, после запитаха:
- Можеш ли да се катериш бързо по дънерите?
- Мога, но не много бързо - отговори честно котенцето.
- А да прескачаш от клон на клон?
- Прескачам, ако не е много далеч…
- А можеш ли да кажеш кога узряват лешниците и жълъдите? - продължаваха любопитните въпроси.
- Никога не съм виждал жълъди и лешници - призна котенцето.
- И не знаеш вкуса им?! - учудиха се катеричките.
- Не, не зная… - каза засрамен Чернобелко.
Горските жителки му обърнаха гръб и хукнаха обратно. Веселият им смях прозвуча сред клоните, после всичко стихна.
- Какво да правя? - каза нерешително котенцето. - Изглежда мястото ми не тук…
- Всеки има свое подходящо място - поклати глава дългоухият. - Идвай да си приказваме, макар че си по-различен от моите приятели.
- Трябва да преминавам през двора с пазача - промърмори котенцето.
- Заобиколи го! - посъветва го стопанинът на поляната. - Ще ти покажа откъде. Но внимавай, когато пресичаш да не попаднеш под някой автомобил..
Доброжелателният домакин изпрати котенцето до най-удобното място, като обясняваше за машините на пътя.
След малко Чернобелко се озова в двора, където летяха гълъбите. Той знаеше как да се прибере у дома и помисли, колко ще се радва, когато Зора и братчето й се завърнат. Котенцето бе убедено, че те са най-добрите му приятели, макар че днес имаше толкова нови запознанства.
—————————–
ЩАФЕТНО НАДБЯГВАНЕ
Дойде им на ум да организират щафетно бягане, след като кученцата се сдърпаха за някаква костица в тревата. Преди това обсъждаха дали да не използват поляната като стадион. Котенцата бяха виждали подобно съоръжение по телевизията и се изказаха категорично, че няма по-добро място. Патенцата се съгласиха с тях, защото наблизо течеше ручей, а какво е спортна площадка без вода… Пиленцата и кученцата се колебаеха, тъй като това бе нещо ново, а и не знаеха с каква дисциплина да се представят.
Недалеч пасяха конче и магаре, които живееха по съседство. Заинтригувани, те се присъединиха към разговора.
- Стадионът е подходящ за надбягване! - заяви уверено жребчето.
- Не можем да се надпреварваме с вас - поклатиха глави пиленцата. - Не сме равностойни противници…
Кученцата и котенцата също вдигаха рамене.
- Ние ще покажем фехтовка! - обадиха се козлетата, които също се приближиха. - Иска ли някой да кръстосаме шпаги?!
Те се огледаха в очакване.
- А ние - боксова среща! - пристъпиха предизвикателно агнетата. - Категория овен! - поясниха те.
Нямаше желаещи за противоборство и над поляната настъпи тишина. Теленцата мълчаливо преживяха, докато размишляваха какво да кажат.
Когато решиха най-после, че ще се надбягват с щафета, сформираха незабавно три отбора - кученца, котенца и пиленца. Патенцата предложиха четвърти, при положение че ще плуват в ручея, но не срещу течението.
Веднага, обаче, възникна проблем. Кученцата не искаха да бягат с дървена пръчица, а желаеха да си предават костицата, която случайно намериха. Трябваше старият пазач от крайната къща да ги вразумява със строго джавкане, за да не забавят старта.
Спортистите се подредиха по местата и някой повика петела за съдия. Той умееше да определя времето и можеше да прецени дали бегачите закъсняват. Магарето застана на финала, за да провъзгласи високо победителите. Друго не можеше да измисли, защото нямаше състезатели по ритане със задните крака…
Петелът се изпъчи на пистата, отброи няколко секунди и изкукурига звънко. Съперниците, захапали щафетите, се втурнаха напред, а патенцето загреба усърдно във водата. Пристигнаха почти едновременно до първия пост, но тук настъпи малка неразбория. Кой знае защо кученцето хукна в коридора подир котето. То пък се покатери на близкото дърво и загуби ценни секунди, докато преследвача отмина. Пиленцето внезапно забеляза някакво семенце и това разсейване го забави. Патенцето, чийто ред бе да продължи, се гмуркаше в ручея и съотборника му го издирваше неизвестно къде. За това никой не се учуди, когато на финала магарето обяви кученцата за победители. Задъхани, всички се втурнаха да ги поздравяват. От някъде се появиха и две прасета, изпръскани с кал. Те се бяха досетили за наградата и търкаляха със зурличките си зрял пъпеш, вместо купа. Толкова бързаха, че нямаха време да се измият.
Окуражени, спортистите обсъждаха какво ще правят по-нататък. Преди всичко, трябваше да тренират, за да не загубят форма. Освен това, трябваше да привлекат всеки, който желае да се състезава. Също така, трябваше жребчето, магарето, козлетата и агнетата да покажат своите умения пред зрители.
И докато разменяха най-неочаквани идеи, никой не забеляза полските мишлета, които подслушваха мълчаливо, скрити сред цветята. Когато научиха датата на следващото съревнование, те се спогледаха тайнствено и едното каза:
- В този ден котенцата ще бъдат доста заети… Можем да направим и ние едно състезание кой ще отмъкне повече зърно от някой хамбар…
—————————–
ПРОФЕСИЯТА НА ГАРВАНА
Гарванът стоеше между клоните над ж.п. линията и гледаше подир отминаващия влак. Когато шумът заглъхна, той се озърна. На съседните дървета бяха кацнали няколко свраки. Държаха се тихо, за да не излезе, че са невъзпитани. Те мълчаха минута - две, после най-възрастната каза:
- Не сме ви срещали по тези места. Кога пристигнахте?
- Току-що идвам и не познавам никого - отвърна Гарванът. - Разделих се с колегите си във влака и реших да остана тук.
- Колеги ли? - заинтересува се Свраката. - Вие имате професия, така ли?
- Работех в цирка с един фокусник, но той прекрати кариерата си на близката гара, тъй като вече е на възраст. Решиха да освободят и мен, защото новите артисти предпочитат птици, с които се познават.
Обяснението изглеждаше малко сложно и отново настъпи
пауза. Възрастната сврака се стесняваше да признае, че не разбра за какво става дума. Накрая тя запита предпазливо:
- Какво прави фокусникът? Не сме чували подобна дума.
- Фокусникът представя пред публика неща, които изглеждат по определен начин, но всъщност са съвсем други. - обясни Гарванът. - Например, изважда от джоба си малка кърпичка, а хората мислят, че им показва цвете.
- Виждала съм нещо подобно… - поклати глава Свраката. - През лятото едно момченце видя в тревата костенурка. Тя веднага се прибра черупката си. Детето извика учудено: „Гледайте, животното се превърна в камък!”
- Правилно! - оживи се Гарванът. - Така се прави фокус! Къде е сега тази костенурка?
- Спи зимен сън, но на пролет ще я видите.
- С удоволствие! - изграчи развълнуван Гарванът. - Тогава ще решим кой да й помага за фокуса.
- Тя е приятел с таралежа, но за какво е нужна помощ?
- Тя ще лежи неподвижна като камък, а таралежа ще я покрие с мантия. Това може да бъде някое голямо листо, въпреки че в цирка ползваха парче плат.
- Мисля, че листата на репея са подходящи! - заяви уверено Свраката, която навлизаше в същността на въпроса.
- Таралежът ще обясни, че покрива камък, но когато махне мантията, камъка ще проходи! Ето номер, който можем да запишем в програмата!
- Как означава програма?
- Програмата се определя от директора на цирка. - поясни Гарванът. - В нея се вписват и други изпълнения, освен фокусите. При нас група млади мъже правеха смъртни скокове високо над публиката. Те се премятаха и падаха върху мрежа, която ги предпазваше да не се наранят.
- Някои от гълъбите, които идват насам, могат да се премятат, докато летят - каза Свраката. - Крилата им са силни и нямат нужда от мрежа.
- Отлично! - зарадва се Гарванът. - Ще говоря с тях при първа възможност!
- Катериците пък се прехвърлят от клон на клон на дълги разстояния, без да имат криле.
- Ето, програмата се разраства! Освен това, при нас имаше акробати, които ходеха по въже над земята…
- Това правят паяците - подсети го Свраката. - Но те трудно се забелязват, когато са по-далеч, а и трябва птичките да не ги безпокоят, ако участват в представлението.
- А има ли някой, който може да препуска на поляната пред зрителите?
- Две сърнета се надбягват по цял ден из гората и родителите им се безпокоят за тях - каза Свраката. - Зайците също са добри бегачи, особено ако ги гонят кучета.
- Не! Няма да включваме кучета! - беше категоричен Гарванът. - Ще се срещна с тях още сега, те поне не са заминали в топлите страни. Но какво ще правим с оркестъра? Повечето музикантите изглежда не са у дома?…
- Остана кълвачът, който е незаменим барабанист, но тук са и синигерите и щиглеца - подсказа Свраката.
- Още един въпрос е разрешен! - поклати глава Гарванът. - Имаме цяла зима, за да допълним програмата. Вие помогнахте изключително със съставянето й. От вас би излязъл прекрасен заместник - директор на цирка!
- А вие? Вие какво ще ни демонстрирате? Ако не бяхте разказали за вашата професия, едва ли някой би се заел с подобно нещо…
- Аз ли?… - поколеба се за миг Гарванът. - Аз не мога да участвам със фокуси, тъй като нямам помощник. Но, ако се съгласите, бих изпълнявал длъжността директор на цирка. - и той наведе срамежливо глава.
—————————–
ХВЪРКАТИ НОВОДОМЦИ
Гнездото на щъркелите опустя в края на август, след първия хладен полъх. Жителите на улицата поглеждаха по навик към високия електрически стълб, с корона от сухи пръчки, но не виждаха птиците и не чуваха звучното тракане на клюновете им.
Два - три дни вятърът прочистваше изоставения дом от пухове и клечици. После над него се стрелнаха две пъргави сенки. Бяха врабчета, които се пъхнаха между клонките.
- Гледай какъв простор! - изчурлика мъжкото. - Представяш ли си, да градим такъв строеж? Цяло лято няма да ни стигне!…
- Не смея и да помисля! - отговори врабката. - Не можем да се мерим със щъркелите…
- Гнездото е голямо и има място за всичките ни приятели - каза разсъдливо врабецът. - Хайде де се настаним тук есента, преди да е завалял сняг.
- Много е открито… - поклати глава придружителката му. - Вятърът ще ни отвее както спим…
- Няма да лягаме отгоре, - поясни врабецът. - Ще се мушнем между клонките на завет.
- Какво правите в чужда къща?! - изграчи някой наблизо. - Стопаните още не са прелетели морето, а вие тършувате из дома им!
Врабчетата подскочиха изненадани. Но мъжкото се окопити и заяви високо:
- Не разбирам за какво говориш! Ние сме стопаните на това гнездо!
- Много добре зная кои са истинските стопани! - продължи гласът. - Познавам ги и тях, и вас!
- Никого не познаваш! - разсърди се врабецът. - Ако живееше тук, щеше да научиш, че този дом е наш!
- Как пък не! - долетя отново гласът. - Да не би да искате да кажете, че вие сте щъркелите? Я се погледнете - те са черно-бели, а вие сте с кафяви жилетки! И колко по-малки сте… Не ми се говори даже…
- Цвета на перата няма значение! - отвърна категорично врабецът. - И големината също! Ние правим всичко, каквото правят и щъркелите!
- Така ли?! - присмя се невидимия говорител. - А можеш ли да тракаш с клюн, така че да те чуе цялото село?
- Сега ще ти покажа! - изпъчи се гордо врабецът. Той отвори човка, но колкото и да се стараеше, не се чу никакъв звук.
- Ха-ха-ха! - понесе се отсреща. - Дори да се боядисаш целия в червено, няма да тракаш както щъркела! А умееш ли да стоиш на един крак?
- Сега ще видиш! - ядоса се още повече врабецът и подскочи към крайните клечки. От височината главата му се замая и той размаха силно крила.
- Внимавай, Врабчо! - писна другарката му. - Ще паднеш!…
- Ето, че се издадохте?! - изсмя се отново дрезгавия глас. - Няма какво повече да говорим, всичко е ясно!
Едва сега врабчетата забелязаха в клоните сврака с дълга опашка, която излетя над покривите и хукна да разправя последните новини.
- Ще ни разнася цяла есен… - каза смутена врабката.
- Не ме интересува! - отвърна врабецът. - Ще поживеем тук до първия сняг, а сетне ще се преселим край някой комин. Когато се завърнат щъркелите, всичко ще бъде забравено!…
—————————–
МОДНИТЕ ПРЕМЕЖДИЯ НА ГОРАТА
Имало едно време гъста гора, в която живеело Лятото. Докато било малко момче, то се разхождало сутрин из росните поляни, милвало сънените главици на цветята и събирало шепи къпини и боровинки. През деня обикаляло под сенчестите дървета и почивало до някое поточе, припяващо в долчинката. Вечер заспивало между храстите, унесено от песните на славеите.
Лятото израсло силно и любознателно и решило да обиколи света, за да научи къде какво се случва. Когато съобщило за намеренията си на горските жители, те не знаели що да мислят. Преди да обсъдят вестта, то поело на път. Птиците, нежелаещи да се разделят с него, се събрали на ята и полетели подире му. Останали тези, които обичали повече гората и родните гнезда.
Слънцето светело все още силно, макар че понякога се появявали облачета. Дърветата и животните не подозирали какво ги очаква без Лятото.
Една сутрин, когато се събудили, всички ахнали. Кестенът над пътеката бил пожълтял. По клоните му нямало едно зелено листенце.
- Какво си сторил?! - запитала Трепетликата. - Защо си променил цвета си?
- Измислих нещо ново! - отвърнал Кестенът. - Оставих старата блуза в гардероба на Лятото и се преоблякох в друга!
Из гората се разнесли приказки за странната постъпка. След това дърветата решили да направят същото. Те се втурнали към гардероба на Лятото, захвърлили зелените одежди и обличали в надпревара жълти. Дивите круши, бука и клена, които изостанали, грабнали дрехи с червени и кафяви цветове. Когато се огледали, всички решили да уеднаквят костюмите си, но вече било късно. В блъсканицата някой изгубил ключа от гардероба и не можели да се ровят повече вътре.
Следващите дни дърветата разглеждали с усмивка новите си премени. Те обсъждали интересното хрумване на Кестена и отбелязвали, че зеленият цвят е излязъл от употреба. Единствено борчето, в края на гората, стояло мълчаливо, без да променя костюма си.
- Колко е старомодно! - шепнели, споглеждайки се, дърветата. - И колко е неотстъпчиво!…
Борчето не отговаряло. То било сигурно, че когато Лятото се завърне, няма да хареса разбъркания си гардероб.
Неочаквано налетял Северният вятър и дивите му вопли пронизали гората.
- Ау-у-у, какво сте се наконтили-и-и! - фучал той. - За големи красавици ли се мислите, ей-и-и?!…
Ледените му нокти сграбчвали беззащитните дървета и ги тръскали яростно. За една нощ разноцветните дантели били разкъсани и разпиляни. Студени капки дъжд ги смесвали с калта и голите клони зъзнели безпомощни.
- Сега ми харесвате-е-е! - изревал за сбогом Северният вятър. - Така е според модата в моята страна-а-а! - и той хукнал да търси друга гора, на която да налага вкуса си.
Премръзнали, дърветата мълчали под облачното небе. Птици и животни се изпокрили и в гората не се чувал нито звук. Те не усетили кога с тихи стъпки приближила побеляла жена и започнала да ръси шепи сребрист пух.
- Това пък какво е! - простенала Липата.
- Моята мода. - усмихнала се старицата. - И аз ще ви преоблека. Но, поне ще сте на топло…
- А нашите дрехи? - запитала Тополата.
- Ще ги получите, когато се завърне Лятото. То ще дойде отдалеч със своята невеста Пролетта. Тя ще изчисти листата и ще изглади блузите ви, за да бъде подреден дома на нейния жених.
Скрити под бялата наметка, дърветата очаквали търпеливо Пролетта. И само борчето се отърсило от снега и изпъчило гърди в своята зелена дреха. Старицата не посмяла да му каже нищо, защото то не приемало чужди моди и не отстъпило дори и пред Северния вятър.
—————————–
ХУДОЖНИКЪТ И ЕСЕНТА
Художникът много искаше да нарисува есенна картина. Минавайки край парка, той се вглеждаше в пъстрите багри и си представяше как ще изглежда пейзажа.
В ясен октомврийски ден, когато сиромашкото лято радва със светлината си, той тръгна да издирва някое красиво кътче. Още при първите стъпки по алеите художникът така се прехласна, че не знаеше къде да гледа по-напред. Дърветата променяха цветовете на листата си. Едни бяха още зелени или лимонено - жълти, други тъмнееха с гъст винено - червен цвят, с багрите на канела или ръждиво - кафяво. Сиви стволове изпъкваха на фона на охра трева. Птички, скрити в клоните, чуруликаха сякаш е пролет и докато ги слушаше, художникът размишляваше колко по-хубава ще стане картината с техните песни.
Той обикаля доста и когато избра място, слънцето вече бе високо в небето. Художникът се вгледа в пъстрите краски, търпеливо нанесе контурите на дърветата и подбра старателно нюансите. Понякога се налагаше да преценява продължително, да смесва багрите и да прави десетки проби, докато намери най-точния цвят.
Увлечен, живописецът не забеляза кога слънцето се спусна на запад и първите сенки промениха пейзажа. Трябваше да прекрати работата и той тръгна към дома с принадлежностите за рисуване.
На другата сутрин художникът закуси нетърпеливо, грабна боите и закрачи бързо натам, където прекара предния ден. Докато вървеше по алеите, забеляза, че нещо се е променило. Слънцето грееше, но вятъра гонеше къдрави облачета по небето. Леки тъмни петна лежаха между дърветата и земята бе в полумрак. На познатото място някои клони бяха оголени, а край дънерите се търкаляше суха шума. Тревата едва се забелязваше под тъмно - кафявата завивка. Листата не бяха зелени, а жълти или оранжеви, като портокали. Винено - червеният цвят потъмняваше и когато слънцето изчезнеше зад някой облак, изглеждаше кафяв, като кората на дънерите.
„Този пейзаж няма нищо общо с вчерашния!” - помисли художникът и се вгледа внимателно в недовършената си рисунка. Багрите бяха съвсем различни. Трябваше да започне отново, защото не искаше да променя пъстрия изглед.
Цветовете не бяха толкова разнообразни, но въпреки това той не успя да довърши рисунката си. Заоблачи се и над гората се спуснаха мрачни сенки. Натъжен от промените, художникът рано се завърна у дома. Трябваше да се запаси с търпение и да изчака по-подходящ момент за картината.
През нощта задуха студен вятър, а на сутринта заваля дъжд. Целият ден художникът гледаше как водните струи се леят без прекъсване. „Какво ли ще стане с пейзажа ми?” - питаше се той.
Дъждът и вятъра се редуваха три - четири дни и когато парка изсъхна, художника тръгнал към мястото, което хареса за своята картина. Изгледът бе променен и непознат. Пъстрите шарки бяха изчезнали и листата бяха еднакво кафяви. Те лежаха обрулени и скриваха полегналата трева. Голи дървета се поклащаха мълчаливо под сиво небе.
„Не е пейзаж, а графика”… - помисли художника и пое обратно към дома. Нямаше какво да прави тук, навярно до идната есен.
Седмица по-късно заваля сняг. Бял пух облепи клоните и ги преви към земята. Когато облаците се разчистиха, художникът не се стърпя и нагази в чистата покривка, към познатото място. Сега то нямаше нищо общо с есенния изглед. Дърветата сивееха еднообразно, вцепенени от мраза. Клоните бяха натежали от натрупан товар. Светлият фон изпъкваше под слънчевите лъчи.
„Ще започна картината на пролет, когато пораснат нови листа - реши художникът. - Зеленият цвят има различни нюанси и е разнообразен. А в края на лятото веднага ще рисувам есенния пейзаж, без да отлагам, и вместо една, ще имам две картини, които ще подаря на приятелите си.” И, доволен от себе си, той се зае с подготовката за нови трудове.
—————————–
ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА СНЕЖИНКИТЕ
През нощта белите пухчета тихо се спускаха над земята.
- Къде сме? Нищо не виждаме в тъмното! - шепнеха разтревожени гласчета.
- Отиваме при децата! - отговори една от Снежинките. - Ако знаете каква радост ни очаква на сутринта!…
- Познаваш ли тези места? - запитаха от различни страни.
- Падаме в двора, където живеят братче и сестриче. Утре те ще направят снежен човек или ще се замерят с топки. Може да дойдат и други деца, за да играят заедно.
Снеговалежът спря неусетно. Всички се оглеждаха учудени.
- Не сме идвали тук… Не сме виждали нито дома, нито дърветата…
- Някои неща не се забелязват от облаците - обади се Знаещата снежинка. - Имайте търпение, докато разсъмне.
Снежинките мълчаха и се озъртаха. Постепенно нощта избледня и се показа синьо небе. Изтокът засия ослепително. Когато светлината се издигна високо, всички я погледнаха с безпокойство.
Вратата на дома се отвори и на прага застанаха две дечица, облечени в топли дрешки. Те нагазиха със смях в бялата покривка. Показа се и баща им с гребло в ръка. Докато децата се замеряха със снежните топки, той разчисти пътеката към улицата.
- Трябва да вали още, за да направим снежен човек - каза мъжът.
- Вижте го как размахва лопатата! - тревожеха се Снежинките. - Кой знае къде ще ни захвърли?!…
- Няма нищо страшно - успокои ги По-опитната снежинка. - подхвърляли са ме, но съм цяла и невредима!
Светлината над тях ставаше все по-силна и въздуха се затопли.
- Ах! - безпокояха се Снежинките. - Повикайте вятъра, за да ни отвее на сянка!.. Или да забули слънцето с облаче…
- Няма да успее - заяви Знаещата снежинка. - Скоро ще бъдем далеч от тук.
- Къде отиваме?! Не знаем пътя! - стреснаха се наоколо.
- Има някой, който го знае! Подайте ми ръце! - разтвори длани Умницата.
Увлечени от непозната сила, всички се търколиха в малък ручей.
- О-о-о, мокро е! - писнаха няколко гласа.
- И ние сме мокри! - успокой ги Водачката им. - Вече не сме снежинки. Сега сме капчици! Все едно, че сме облекли нови блузи!
- А после?! Какво ще стане? - вълнуваха се наоколо.
- Предстоят весели събития! Спускане по течението, главоломен скок и изненада!…
- Приятна ли е? - спогледаха се Капчиците.
- Да! Само че няма да ви я кажа. Сами ще видите…
Потокът ги увлече стремително между високите камъни. След това всички изхвърчаха във въздуха и се стрелнаха край стръмна скала. Задъхани и оглушени, сред пяна и пръски, те прелитаха под дървета, чийто клони закриваха небето. Неусетно скоростта намаля и пред тях се ширна просторно езеро. Гледката беше толкова неочаквана, че никой не проронваше думица. Хванати за ръце, капчиците не знаеха накъде да се обърнат по-напред. Високо в небето грееше слънцето. Върбите свеждаха глави край брега. В дълбините проблясваха сребърни рибки. Тъмни водорасли се полюляваха на дъното.
В средата на езерото бе най-топло, защото слънцето светеше точно над тях. Отпуснати след бурното пътуване, капчиците усетиха, че политат бавно нагоре.
- Сега пък какво става?! - недоумяваха те.
- Продължаваме! - чуха познатия бодър глас. - Вече сме облачета. Хайде да повикаме Вятъра!
- Какво има-а-а? - долетя странен шепот.
- Не знаем накъде летим! В каква посока ни водиш?
- Не съм избра-а-ал - вдигна рамене Вятърът. - На се-е-евер ли, на ю-у-у-г ли?…
- На север е полюсът, - каза Знаещото облаче, - а на юг - морето. Ако заминем там, дълго ще бъдем или снежинки, или капчици. Какво да правим?
- Не може ли да се върнем обратно в двора при братчето и сестричето и да видим как изглежда снежния човек? - обади се нечий глас.
- Мо-о-ож-е-е-е! - съгласи се Вятърът, който бе в добро настроение.
- Тогава няма нищо страшно! - заяви Знаещото облаче. - Отиваме да си довършим играта, а за по-нататъка ще мислим…
И те полетяха весело към дома на децата.
—————————–
ПРОЛЕТНА ЛЕСОФОНИЯ
Когато жабите решиха да се надпяват със славея, те спориха цял ден как да постъпят. Едва преди залез се разбраха, че ще участват всички, защото имаха приятни гласове и не се смущаваха от публиката. Така отпадаше възможността да теглят жребий по между си. Освен това, в общия хор някоя фалшива нота можеше да остане незабелязана. Единствената отстъпка, на която се съгласиха, бе да се разделят на две групи - през деня и през нощта. Това се наложи поради привичките на славея, който посрещаше зората, унесен в нежни мелодии.
На въпроса, обаче, кого да поканят в журито, всички замълчаха. Ясно бе, че не бива да бъде птица, дори да не умее да пее, като свраката. Или дори да живее наблизо и да е приятелски настроена, като патицата например… За щъркела или кълвача не стана и дума, тъй като те бяха специалисти по ударните инструменти.
Обсъждаха предложенията няколко дни, но така и не намериха решение. Катерицата нямаше музикални интереси. Заекът, въпреки добрия си слух, се подаваше на притеснения, които го разсейваха. Еленът и сърната живееха с по-други възгледи. Язовецът бе необщителен, а за грубияни, като вълка и лисицата, по-добре да не се споменава.
Жабите толкова се увлякоха в споровете, че не забелязаха щъркела, който кацна на брега. Черно-белият красавец прелиташе край блатото, за да поздрави с пролетта старите си познайници.
Водните певици побързаха да се отдръпнат на почетно разстояние и го загледаха в очакване.
- Чувам, че нещо коментирате. - каза миролюбиво щъркелът. - Какво ви безпокои?
Една от жабите, на която първа бе дошло на ум да се надпява
със славея, разказа накратко защо се надвикваха от сутринта.
- Трудно ще намерите подходящо жури в момента - поклати глава щъркелът. - Но може да се състезавате за наградата на публиката. Винаги има слушатели, които ще пожелаят да се изкажат.
Идеята бе толкова неочаквана, че няколко жаби едва не изскочиха на брега от ентусиазъм, но се опомниха на време. Зарадвани от решението, те се гмурнаха в подмолите, за да дообмислят подробностите. Щъркелът погледна дълбоката вода, вряща от жабешки крачета, но се отдалечи с достойнство, като птица, която няма никакви лоши мисли.
Без да губят време, жабите помолиха свраката да разгласи новината. Всеки, желаещ да заяви своето мнение, бе поканен на поляната пред блатото, където се чуваха изпълненията - и от водата, и от дърветата. Преди пъргавата вестителка да обходи половината гора, най-нетърпеливите започнаха да подгряват. Солистките даваха тон във вировете, а останалите се присъединяваха.
Докато свраката изпълни задачата си, бодро квакане вече огласяше околностите. Уморената птица се отдръпна по-надалеч в гората и промърмори:
- Кой знае за какви певици се мислят?… А казват, че аз грача…
Крилатите жители бяха изненадани от обявеното надпяване, но тъй като нямаше жури, те решиха да участват веднага както умеят. Кълвачът обяви началото с висок фалцет и седна зад ударните инструменти. Сред дърветата някой прикани: „Чичо пей!” Обадиха се синигерите, щиглецът, орехчето, авлигата, косовете и скорците. Кукувицата, с известна скромност, изпя своите ноти скрита сред клоните. Останалите подеха дружно в ритъм. Хорът им прозвуча по-стройно, отколкото този на ентусиазираните жаби. Вместо надпяване със славея, като че започна състезание между блатото и гората.
Горските обитатели, които не умееха да пеят, се заслушаха в долитащата хармония. Жабите участваха задружно, но напева им се повтаряше монотонно, докато музиката от дърветата напомняше пиеса, изсвирена от голям оркестър. Солистите представяха най-добрия си репертоар. Привечер, когато всички изпълниха каквото могат, дойде времето на славея. Гората замлъкна в очакване и единствено неуморния хор на жабите нарушаваше затишието. След това се разля мелодия, която напомняше бистър пролетен ручей. Беше толкова омайваща, че дори водните певици, уморени от деня, наостриха слух. Нежната песен не се натрапваше, но звуците й сякаш отвеждаха в друг свят. Тя обвиваше с мека ласка звездите, блестящи като скъпоценни камъни на тъмното небе.
- Не знаем какво да решим - шепнеха по между си слушателите. - Всички се трудят честно, ала славеят…, все пак славеят…
Утрото настъпи неусетно, но предложенията на публиката се
бавеха. Жабите, твърдо решени да не пропускат възможността си, не млъкваха, дори ако трябваше да пеят до прегракване. Те бяха съвършено сигурни, че по-добра музика не може да се чуе на друго място.
Птичките, като виждаха колко са настойчиви жителите на блатото, удвоиха усилията си още с първите лъчи. Внимаваха единствено да не пропуснат нещо сред смесицата от мелодии.
Точно тогава по пътеката се появи Глиганът.
- Каква е тази какофония?! - загрухтя възмутено той.
- Не какофония, а симфония! - поправи го ученият Гарван от близкото дърво.
- Син - фония…, представяте ли си?… Син - фония! - зачуруликаха врабчетата, долетели от предния ден специално за концерта. - Сигурно заради синьото небе….
- А ако беше заради гората, щеше да се нарича зелено - фония, така ли?
- Не зелено - фония, а лесофония! - обади се отново Гарванът. - Запомнете това название!
В този момент се показа Мецана. Тя разхвърли листата, затрупали бърлогата и разтъкра очи на слънцето.
- Тук ли намерихте да спорите?! - дочуха дрезгавия й глас. - Да не съм ви видяла повече около дома ми! Довечера искам да слушам славея на спокойствие!
Изправена на задните лапи, тя се заоглежда наоколо за някоя изостанала трънка или дива круша.
—————————–
НАЙ-РАДОСТНАТА ВЕСТ
Хората добре знаят деня, в който щъркелите се завръщат от далечни страни. Набъбналите пъпки по клоните и топлия полъх ги подсещат за него. Когато той наближи, стотици млади семейства надничат от прозорците и балконите или се разхождат нетърпеливо по улиците. Видят ли първото ято, множество ръце се протягат към небето.
Щъркелите се спускат внимателно и оставят в разтворените длани скъпи дарове. Чуват се радостни възгласи и пляскане на криле, а между тях, като че ли детски плач. После щастливците се прибират успокоени в домовете. И дни наред от там долитат тихи люлчини песни.
Доволни от свършената работа, птиците се събират на покрива с най-високия комин, където е гнездото на водача. За минута те приглаждат разрошените си пера, след това застават на един крак пред своя по-възрастен другар.
- Успяхте ли да раздадете правилно пратките? - потраква клюн Водачът.
- Предадох я на жена, която се надвеси от балкона! - отговаря глас.
- Отлично! - клати глава Водачът.
- Аз оставих подаръка пред прага на онази къща и почуках на прозореца. Стопанката веднага изскочи и го грабна!
- Браво, браво! - поощрява го Водачът.
- А с мен се случи нещо неочаквано… - казва колебливо млад щъркел, който за първи път раздава дарове.
- Какво си направил? Да ни би да си сбъркал адреса? - тревожи се Водачът.
- Не… - смущава се Младият щъркел. - Посрещна ме усмихната млада жена, но зад гърба й чух недоволен глас: „Не можеше ли да бъде момче?!”
- Знаем тези приказки! - обаждат се по-опитните птици. - И ние сме ги слушали!…
- Да, има такива случаи… - заключава Водачът. - Ти не си единствения. Важното е, че си изпълнил задачата си, а ние ще запомним това семейство за догодина…
- А момиченцето? Какво ще стане с него?!
- До тогава те толкова ще го обикнат, че ще забравят какво са говорили днес…
Успокоени, птиците замлъкват за минута.
- Следващият! - подканя ги Водачът.
- Аз ходя за трети път в дом, където живеят повече хора - син и дъщеря, зет и снаха, баба и дядо. Там винаги се радват на даровете ми и не гледат дали са момченца или момиченца. Когато им предадох пратката, дядото и бабата се прегърнаха като младоженци и извикаха: „Дойде още едно щъркелче при другите две!”…
- Ти каза най-радостната вест! - изтраква с клюна Водачът и очите му проблясват някак особено. - Хайде сега да се приберем и ние в гнездата си и да се погрижим за нашите щъркелчета!
И цялото ято се пръсва в разни посоки, като пляска весело с криле.
