Томас Стърнз Елиът

превод: Пенчо Симов

Стоиш на най-високото стъпало,
облегната върху градинската ограда -
тъче, тъче косите твои слънцето огряло -
притискаш до гърдите си цветята с удивление и скръб,
захвърляш ги и всяко цвете пада,
а след това презрително обръщаш гръб
и пак тъче, тъче косите твои слънцето огряло.

Да видя, че остава там тъй бих желал,
тъй бих желал да видя как стои в печал…
Ала напуснат беше той -
от изтерзано тяло тъй душа би отлетяла,
душата изоставя тъй обвивката, в която е живяла.
Ще трябва да намеря
пътека несравнимо ясна и умела в хода свой,
пътека и за двама ни понятна, все така
и проста, и примамлива като усмивка и протегната ръка.

Тя му обърна гръб, а сетне с есента
владееше фантазията ми през много дни,
през много дни и много часове:
косите над ръцете и ръцете пълни със цветя.
И си представям, че отново заедно са двата силуета,
и не пропускам жест или усмивка.
Представа като тази винаги ще осени
една безсънна полунощ или следобедна почивка.