ДРЪВЧЕТО
превод от италиански: Симеон Георгиев и Стефка Караангова
ДРЪВЧЕТО
На дъжд е времето днес.
Като същинска вечер е деня, пролетта
прилича на есен и безмилостен вятър брули
дръвчето, което все така непоколебимо стои.
Сред растенията изглежда то
като много висок за възрастта си младеж.
Поглеждаш го. И се изпълва с жал сърцето ти
към всички нежни цветове,
които вятъра обрулва без пощада. А тези розови,
невинни цветове, които падат върху тревата,
можеха да бъдат утре сочни плодове и сладки запаси
за зимата. И страдаш ти, както майката страда,
с цялото си всеобхватно чувство
на родител.
ГАРАТА
Спомняш ли си нощем гарата, изпълнена
с последни сбогувания, със зле сдържани плачове,
и тълпата при заминаването на военния ешелон?
Долу свиреше за тръгване една медна тръба
и твоето сърце, твоето сърце се смразяваше.
МИЛАНО 1917
На всяка улица по един куц войник
върви бавно, опирайки се на бастуна си,
и носи сандъче в свободната си ръка.
ПРИКАЗЧИЦА
По времето, когато още е рядка зелената тревичка
върху скалата
по дръвчето се изправя на краката си
нежна козичка;
и оглежда дали няма ниски клони
с оголени пъпки.
Ах, да бях и аз една козичка, за да си пощипна
други връхчета зелени.
ПРОЩАВАНЕТО
Остави ме без плачове и без сбогувания.
Трябва ли от това да се огорча?
Ти не плачеше, защото много, много
целувки можеше да ми подариш.
Да, някои любовни споразумения продължават,
колкото е по-дълъг един живот.
Аз знам една любов, която само месец продължи
и беше истинска любов.
МОЕТО МОМИЧЕ
Моето момче е стройно и едро,
то е като дръвче с ябълки:
изядеш ли една, друга те примамва.
Моята скъпа малка е дете.
Страхува се, ако в къщи късно се прибере,
събира дърва, наказанието й, когато беше малка.
И когато се срещаме двамата насаме,
тя се обръща и подозрително се оглежда,
за да се увери дали майка й не се крие наблизо.
Моята скъпа малка е много храбра,
слага главата си с буйна, гъста коса
между моите ръце и дълго мълчи и ме гледа.
МОЛИТВА ЗА ЕДНО БЕДНО МОМИЧЕ
Ерна, странно момиче, тъжно
и прелестно.
Обичаше я
един младеж, но тя не можеше да му даде,
колкото и да съжаляваше, дори една целувка.
На мнозина подаряваше сладките целувки, а на този,
който я молеше с разплакани очи, нито една.
Съдбата поиска той да се разболее (отдавна
беше без работа, отдавна беше
на себе си тежест) и момичето, симулирайки
една внезапна страст, съединяваше устата си
начервена
с тази на покосения от болестта.
Може би
искаше да му помогне да оздравее. Но където
и каквото да се случи
с това бедно момиче, господи,
когато то се яви един ден
пред теб,
отвори му вратите на твоя рай.
ЕЗЕРО
Малко езеро сред планините -
денем крави от теб утоляват своята жажда;
нощем ти отразяваш звездите -
днес целия ме пронизва твоята прозрачна синева.
Младостта обича само младост.
Тук веднъж дойдоха двама млади -
останаха завинаги на дъното на леденото ти око.
СКЪПО МЯСТО
До тъмно се лутахме, за да открием място,
където накрая два живота да се слеят в един.
Но навсякъде ни заплашваше шумния,
възрастен, чужд свят, който не знае пощада.
И ето, ние сме тук, където още пеят щурците,
и колко тишина намерихме под луната.
МЪРТВИТЕ ПРИЯТЕЛИ
Отново мъртвите приятели живеят в тебе
и мъртвите сезони. Това, че ти съществуваш,
просто е чудо, но едно друго го превъзхожда:
твоето минало отново в тебе живее.
Бродя по далечни места,
но вече го няма това, което е погребано
от моята жажда за живот. В това е доброто
или злото, не зная, но и него приемам аз.
ФЕВРУАРСКА ВЕЧЕР
Луната изгря.
Денят угасва. Над булеварда
бързо пада нощта. Той привлича хубаво облечените,
но безразлични младежи, които тичат по оскъдни цели.
И само мисълта за смъртта е тази,
която в крайна сметка ни помага да живеем.
НОЩЕМ
По-скоро искам да заспя, както в предишните нощи.
Моите мисли плуват бързо и леко в съня.
И нова болка безмилостно свива сърцето ми,
както перачката извива бельото. Мъката, която
може да понесеш само веднъж, аз мълчаливо понасям.
О, никой не знае освен мен, това, което загубих сега.
МОМЧЕТО И КАДЪНКАТА
Момчето се влюби в една кадънка.
Жадуваше за нещо ново и опиянено
слушаше от ловеца за нея чудеса
и само колко обещания даде то, за да я има.
И когато вече я имаше, то веднага я забрави.
Нещастницата, сама в свойта клетка закачена
на прозореца, тихо плачеше и тъгуваше
по далечното, недостижимо небе.
За нея си спомни само веднъж, в деня,
когато, дали от злоба или от скука,
да я стисне в юмручето си пожела.
Тя светкавично го клъвна и отлетя.
От този ден
заради болката, то я обикна безвъзвратно.
ЕПИТАФИЯ
Бях жив и говорех на един народ от мъртъвци.
Не искам слава, за мъртвия аз прося забрава.
