АМЕРИКАНИЗАЦИЯТА, ТУРЦИЗАЦИЯТА ИЛИ КРАЯТ НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА

Огнян Стамболиев

В началото на ХХ век, в забележителната си книга “Светът от вчера”, Стефан Цвайг писа, че нашата цивилизация е застрашена от унификация, уеднаквяване. Още тогава големият австрийски писател-хуманист, предупреди европейците, че скоро ще изгубят много от своите неповторими, уникални култури, че глобализацията и техническата революция ще променят завинаги, безвъзвратно света. Затова писа и немският философ Освалд Шпенглер в забележителния си труд “Залезът на Запада”.
Мисля, че и двамата велики мъже не са предполагали, че ще се появи и друга, не по-малка беда за нас, европейците – американската културна хегемония. Дълго преди наши дни, през 1870 г. Флобер е писал: „Ще влезем в ерата на глупостта, на утилитаризма, милитаризма и американизма”. Това пророчество се случи. И ако говорим за американизацията, наистина, след Втората световна война тя засегна чувствително западната част на континента, а след падането на Берлинската стена пострада и източната му половина. Но трябва да се подчертае, че въпреки това страните от Запада – от Португалия и Испания до Норвегия и Финландия – успяха до голяма степен да съхранят своята културна идентичност. А примерът на Франция е наистина достоен за възхищение. Но в бившите соцстрани, въпреки кризата и сътресенията, културата – в една или в друга степен – не отпадна като грижа на държавата, докато у нас, в 13-вековна България, дала на света кирилицата, се случи тъкмо обратното – нехайството и безхаберието на правителствата и парламентите досега срина базата на българската култура и даде зелена улица на американизацията. А от своя страна тя нанесе и продължава да нанася непоправими щети на българската духовност.
Защото от Щатите, освен пародийния модел на т.нар. “американски начин на живот”, дойде евтината масовата култура, откровеният кич, вместо истинското изкуство. И това стана преди всичко чрез засиления внос на филми от най- ниска проба: екшъни, трилъри, фентъзи и най-тъпи комедийки със заглавия от рода на: “Пич, къде ми е колата?” или “Скъпа, уголемих децата!”, които завладяха големия и малкия екран и почти изцяло пропъдиха европейското кино /българското бе убито от държавата!/. Оказа се, че повечето от тези долнопробни продукции дори не се показват по кината в Америка, докато у нас те шестват триумфално особено по националните телевизии и местните кабеларки. И култивират най-лош естетически вкус у младите.
Същото е положението и в радиоефира – грозни, кресливи американски шлагери – рок, поп, хеви метъл, техно, негърски уличен рап – се леят денонощно дори по БНР и известното с културните си претенции, а без нито едно културно предаване, “демократично” и “национално” радио “Дарик”. Напълно американизирана и естрадизирана е и австралийската телевизия с небългарското име ВTV – дори на 3 март, 24 май и 6 септември тя не излъчва нито един български филм и спектакъл!, в нея не може и дума да става за някакво макар и скромно предаване за Ботев, Левски или Панчо Владигеров, дори за годишнините им, но затова пък всеки ден можем да научим нещо ново за вулгарната поппевица Мадона, за „гнусната субстанция”, както се изрази един литературен критик и издател – за нашия прочут чалгапевец и травестит от TV-2 – или за Майкъл Джексън и Елтън Джон! /Да се чудиш защо господата и дамите от СЕМ все още не са я спрели./… Затова пък американските сериали /от глупави по-глупави/, както и пошлите шлагери се леят непрекъснато от нея. И това е съзнателно, системно и целеносочено провеждана антибългарска “културна” политика.
Интересно е защо тази телевизия, ако не бъде спряна, не предизвика поне един обществен дебат. Тя замести сравнително културния и национален Ефир-2, за да американизира и опростачва зрителите /в нея преди време се предаваха дори… кеч мачове!/. А някои телевизионни светила я определиха като “най-динамичната”, “най-модерната”, без да си дават сметка за вредата, която тя ежедневно нанася върху българската духовност и култура.
Повечето от нашите издателства, първенец сред тях е “Бард”, също не остават по-назад. Те вече задръстиха книжния пазар /според данни от Съюза на преводачите в България близо 80 на сто!/ с американски книги – все “бестселъри” – еднодневки от третостепенни автори като Гришам, Чейс, Стийл, Станфорд и други подобни “майстори на изящната словесност”. Театрите ни също се изкушават, макар и в по-малка степен, от всяка нова американска пиеса, определена от критиката в “театралния Олип”, Бродуей, като “най- най-”… Но както се оказва повечето от тези “шедьоври” и “ открития” са еднодневки, които много бързо се забравят дори и в Америка.
За щастие, американците все още не са завладели прекрасния свят на операта и нашите музикални сцени са все още под знака на Верди, Моцарт и Пучини. Те просто ги нямат! Защото в Америка никога не е имало истинска, художествена, голяма музика. А пък твърде плоските и безвкусни бродуейски мюзикъли от рода на “Чикаго” и “Америка, Америка!” са твърде далече от естетиката на българските меломани и засега трудно ще станат част от репертоара на родните музикални институти.
И докато преди – особено от 50-те до края на 60-те години – усърдно се съветизирахме, но държавата все пак не забравяше и българското, националното и правеше програми, чествания, юбилеи и т.н. /да си спомним за 1300-годишнината и за ред други мащабни прояви/, сега родното изкуство и култура са в немилост – на преден план е американското. За мнозина, особено за т.н. “големи медии” то е “най-най-”. В много от тях има нещо като културни страници и дори притурки, но има ли българска култура в тях? Почти няма! Всичко се свежда до Холивуд, до “суперталантливата” Мадона и маймуноподобния “идол” Майкъл Джексън и други подобни продукти на американската “духовност”. Затова нашите деца вече не искат да четат нито Вазов, нито Яворов, да слушат българска музика, а и Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев и Марин Големинов са им напълно непознати и чужди. Всъщност те са безчувствени и за прекрасната музика на Моцарт и Верди – дотолкова са загрубели сетивата им от рапа, рока и чалгата, от американските екшъни и електронните игри. Министерството на културата и Министерството на просветата нехаят за естетическото им възпитание и пораженията са налице.
Да, американската културна хегемония като съществена и деструктивна част от процеса на глобализация в България е вече факт, с който обаче, като уважаваща се европейска нация /една от най-старите в света!/, не би трябвало да се примирим. И мисля, че именно тук нашата интелигенция трябва да направи нещо. Очевидно е, че държавата у нас е далече от културата и се сеща за нея само около 24 май. Доколкото съм информиран, в повечето страни на Обединена Европа, а и в тези, които не са в ЕС, съществуват стратегии, закони, разпоредби и други механизми, защищаващи културата и езика. В съседна Румъния създадоха т.нар. „Румънски институт” /Institutul Roman/, по модел на Френския институт, на институтите „Гьоте” и „Сервантес” за защита, развитие и разпространение на румънската култура и духовност. И той вече работи успешно. Ето, например, във Франция отдавна действа закон, непозволяващ на радиото и телевизията да излъчват повече от 30 на сто чужда, нефренска музика. А у нас БНР и БНТ /да не говорим за частните медии/ вече заприличаха на джубоксове от крайпътни барове и мотели в Щатите. С бързи темпове започна да се американизира и националната програма “Христо Ботев”, рекламирана като “културна”, “българска” и “национална”. И може да се съжалява, че директорката на БНР все още не е разбрала колко хаотична и небългарска /особено в музикалната си част/ е тази програма и колко е далече тя от деня и проблемите на днешната българска култура. И тази американизация и естрадизация на БНР се задълбочава – на мястото на добрата програма от края на 80-те години сега ни се предлагат шумни претенциозни и кухи предавания /имам предвид най-вече тези от 21,30 по “Христо Ботев”/, каквито не можем да чуем по нито една европейска радиостанция от Киев до Лисабон.
И тук логично идва въпросът: имаме ли национална културна докртина и политика? Имаме ли поне един истински закон за българската култура и за българския език? За 17-те пропилени “демократични” години направи ли се нещо от правителства и парламенти, за да се защити и подкрепи българската култура, българското изкуство и духовност, с които доскоро се гордеехме? Или се прави точно обратното: бавно и мъчително унищожение. За култура у нас се отделят жалките 0,5% от бюджета, докато във Франция или Финландия процентите са 11 пъти повече!, а в бедна и купонна Куба се отделят 7,5! У нас масово се закриват театри, музеи, галерии, библиотеки, национални и международни фестивали. По волята на бившия премиер Иван Костов в закрита сцена се превърна дори театърът, носещ името на Йордан Йовков в столицата на Добруджа, Добрич. В същото време бяха превърнати в открити сцени /т.е. почти закрити драматичните театри на старопрестолния Търново, в Кюстендил, Добрич, Търговище, Монтана и още много други български градове!.. При това правителството отделя милиони за издръжката на турските театри в Разград и Кърджали, които представят кючеци и маанета! И по предложение на Надежда Захариева от ДПС се подготвят сериозни корекции в Закона за българските читалища, за да продължат да се множат турските културни центрове из Южна и Североизточна България за радост на Доган и турските ислямисти-терористи! Но това е друга много тревожна тема, изискваща поне един обществен дебат…
Американизацията е безспорно срамен факт в най-новата българска културна история. Но също така страмен и обиден факт е за всички нас и пълзящата, изключително агресивната турцизация. Тя вече настъпва и пуска метастазите си в страната. Предполагам, че в скоро време ще се закрият още български сцени и на тяхно място ще се открият нови турски читалища или културни центрове, турски училища и турски сцени за кючеци и маанета. Ето: страната се осея с джамии, които ни стряскат с грозния си вой дори в центъра на столицата ни, а управляващите ни, начело със Станишев и Първанов просто си затварят очите и ушите…
Без съмнение, новият ХХI век е век на аудиовизията и информатиката. И ако родните ни електронни медии, продължават да се американизират и естрадизират с тези ускорени темпове, мисля, пораженията върху българската духовност ще бъдат фатални и необратими.