Красимира Обретенова

***

Все по-трудно заспиваме нощем,
всяко утро в душите ни плаче,
че до изгрев от звездния кошер
сме събирали дребни петачета.
Вече плащаме двойно и тройно
всеки вопъл и гняв на децата си.
Боже, толкова много покойници
се сбогуваха с Теб и със лятото,
че осъмнала с Твоята милост
и луната пресипнало вие.
Боже,
всяко утро е само бесило.

А палачите сме си ние.

МОНОЛОГ НА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

по Камелия Кондова

Очите му? Да, бяха сини.
/Напомняха за нещо прежно/.
Влудяваща кръвта причина
да се превърнат в неизбежност.
Седеше зад едно бюро
и аз му бях последна грижа –
едно Адамово ребро
с проблемите на всеки ближен.
А той, Вълкът, съвсем служебно
гореше в горските закони.
За него явно дивеч дребен
бе мойта хилава персона.
Готова бях със шапка синя
живота му да прекося.
Влудяваща кръвта причина
да каже: „Моля те, ела!”

КОМЕНТАР НА КУМА ЛИСА

„Глупачка”, каза ми съседка,
в гората вълци колко щеш –
с коли задморски, с тлъсти сметки,
а ти с трабанта му ще ходиш пеш.
А аз й казах, че колата
и сметката му и бюрото
са глупости със днешна дата,
а утре ще съм аз, защото
очите му са страшно сини
и губя дъх, като говори.
Това е истинска причина
животът ми да се повтори.
Във овчи кожи вълци много,
а той е вълк, но е самотен.
Да заменя навярно мога
приятелите от белота…
Ще си говорим за гората,
и за невярната вълчица,
за празниците на душата,
за печеното със горчица.

И след четвъртото коняче
ще има истинска причина
на мене да ми се доплаче,
защото той… си е заминал.

ОТГОВОР НА ГОРСКАТА КЛЮКА

Нямам шапка. Това ли ви слиса
и ви хвърли в тревога душата?
Просто сбъркахте, аз съм Алиса –
момичето от чудесата.
И никакви шапчици сини.
Това беше мил псевдоним.
Ала, гузните, взехте за истина
всяка маска и творчески грим…
И кой ми е крив, че умея
„да раждам и деца и стихове”.
Съвсем по човешки живея
и не ме тресат тикове,
че вашите тайни преглъщам –
изневери и откровения,
а после под моите пръсти
те покълват в стихотворения.
Че мъжете от вашите сънища
с мене си пият кафето.
Колко смешна и тъжна е всъщност
тази вечна квартална вендета.

Това ли ви мъчи, че вкъщи
с децата си кротко замръквам,
че после пак те ме прегръщат –
преди Сънчо да ги отмъкне.

Че са ви ялови дните
в моите сметки не влиза.
И днес ще ви стопля душите
с единствената си риза.