ПОРТРЕТ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
ПОРТРЕТ
Не съм аз имала до днес това лице
тъй слабо, горестно и мълчаливо,
ни тез очи помръкнали и празни,
ни устните горчиви.
Не съм аз имала тез немощни ръце,
отпуснати, студени, мъртви;
нито съм имала това сърце,
което не потръпва.
Не сторих нищо аз за тез промени,
тъй прости и ведно с това тъй страшни:
- В кое ли огледало си изгубих
лицето някогашно?
СВЕНЛИВОСТ
Стига само да ти кимна
лекичко и отдалеко,
за да дойдеш ти със мене,
за да бъдеш мой навеки…
Но това не ще направя.
От върха на миговете
падналата дума бърза,
пресушава океани
и земи далечни свързва.
Няма думата да кажа.
За да ме познаеш лесно
между ветровете мощни,
загасявам моите мисли
и обличам дрехи нощни,
изнамерени от мене.
И дорде не ме откриеш,
слънцето все тъй ще свети
и на времето със хода
все ще плуват световете.
И един ден ще угасна.
ПЕСЕН ЗА КОЛАРЯ
Ден чист и зноен,
спокоен вятър.
Върви, талиго моя,
че малка е земята.
Тоз, който в тоя свят пристига,
попада често в изненада:
веднъж на щастие се радва
и три пъти скърби и страда.
Ден чист и зноен,
презморски вятър.
Върви, талиго моя,
че пътят ни е кратък.
Богатства много нося в мене
и те не ще останат скрити:
заспивах под звезди засмени,
потапях тяло във реките.
Ден чист и зноен,
планински вятър.
Върви, талиго моя,
да стигнем планината.
По пътя - камъни, коприва,
но всичко времето отнася.
С вода и вятър ги разбива
във кадифе от ситен пясък…
Ден чист и зноен,
небе високо.
Върви, талиго моя,
в каквато щеш посока.
Богатства много нося в мене
и те не ще останат скрити:
аз вече с ехото беседвах
и с облаци немирни скитах.
Ден чист и зноен.
С теб докога ли,
талиго моя,
ще се търкалям?
***
Най-желаното не сторих.
Късно е да пей сърцето.
Стига, че остават вопли
във устата на морето.
Стига, че сълзи остават
и на вятъра в очите.
Най-желаното не сторих
и оплаквам дните.
Мойта скръб е толкоз моя.
Кой сега ще я прогони?
Плачех аз за друми ясни
в други зони.
Плачех за пустини глухи,
за пустини с изглед чуден.
Но душата крачи бърза,
а светът е муден.
ПАНАИРНА НЕДЕЛЯ
Там, на самия път за Алкобаса,
до Монастерио с къщята бели,
аз знам, че на стъгдата многогласа
пазарът трае цялата неделя.
По тумбестата кана и кърчага
със всяка фигура и нова шарка.
На стълбището сложили дисаги,
търгуват хората в премяна ярка.
Мъже дошли на пъстра върволица,
глава от дон Перейра по-надменно вирят,
жени с обноски и вървеж на птица
вървят и с вик огласят панаира.
На мед тръпчив уханието диво
се носи. Грозде и смокини зрели
във всяка кошница пламтят красиво,
от дъжд и росни капки овлажнели.
Изследват търпеливо бездни мрачни
мухите във ушите на катъра.
Тук се разменят викове юначни
и удари потайни на чадъри.
Във всеки жест една Алхубаррота,
една Бразилия в дланта корава.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
„Смокини едри пълнят ми окото.
По десет четвърт? Майка си продава!”
Превързали със черна кърпа челюст,
една старица стене, друга вика.
В ръцете твърди като вкаменелост
как на земята сокът сладък блика!
Чорапи сини, морави, пембяни,
отиват и се връщат до премала.
Тресе уши катърът непрестанно.
Прилича на рисунка оживяла.
А там старица с пръстите си твърди
от кал почиства кани и бърдуци
с такава грижа и таквоз усърдие,
като че мие малките си внуци.
