Красимира Обретенова

ЛЮБОВТА, ЗА БОГА…

Тя просто си отива, мили Боже,
и всеки ъгъл в тази къща стене.
Да можех, ах, наистина да можех
бих тръгнала след нея по колене.
Бих креснала! Да паднеш от небето!
Да видиш как светът под теб се пръсна
не от любов /да си върви проклетата –
зачената в лъжа, докрай е мръсна/.
Но ти защо не я пожали, Боже,
не й остави силица за връщане?
Нали простих, че точно с мойта кожа
две чужди рамена са ги загръщали?
И днес те питам, дявол ли да стана
лукави щом в живота ми витаят?
Или със тебе заедно да хвана
пътеката овъглена… към рая.

ОДА ЗА ЛЮБОВНИЯ ТРИЪГЪЛНИК

Той можеше да бъде и квадрат
и сигурно е трябвало да бъде.
Добре е, че след чуждия квадрат
ни чака някой по-добър, по-мъдър.
По-мъдър, но до гуша омърсен,
предаден и ограбен и заместен
по смисъла на онзи стар рефрен,
че мръсното се прави много лесно.
И лесно и за кратко, но уви,
триъгълникът жалък се разпада
и в този, вече смешен лабиринт
един самотен „връх” се изповядва.
И хленчи и говори за вина,
а после, че си тръгва от обида…
А мъдрият гради до сутринта
взривената житейска пирамида.
Додето го затрупа посред нощ
безсилието прошки да раздава.

Той, мъдрият, понякога е лош.
Децата му обаче да са здрави.

***

За този мъж все още си магия
и твойте стъпки в стаята му светят.
Аз трябваше преди да го открия
в нозете ти да сложа цвете.
Ти си го имала в най-мъжкото му време,
най-истински си го пресътворила
в децата му. А аз съм друга тема -
в небе от горест шарено хвърчило…
И моля те, прости ми ако можеш,
на себе си отдавна не приличам.

Аз, живата, покоя ти тревожа,
защото го обичам.

***

„Я сошла с ума, мой мальчик страннъй,
в среду в три часа.”

Ана Ахматова

Е, да, нелепа диагноза
и няма смисъл да се чудя
защо светът по-малко грозен
след чудото сега се буди.
На лудост ли ви заприлича
унесената ми походка?
Мъже, които ме „обичате”,
допийте бирата си кротко.
Жените ще ви чакат вкъщи
със порция семейна проза,
яхниено ще ви се мръщят,
забравили дъха на розите…
А те тъй еретично светят
в ръцете ми като надежда,
че виждам цялото човечество
как в пламъка им се оглежда.
Запомних, че не беше сряда,
щом в ласката му се оплетох.
Не лудост, Боже, а награда
получена в разпети петък…

Дори момчешката му сянка
под миглите ми да изстине
дано, дано това да стане
най-малко подир сто години.

***

Млади момко, отдавна ми писна
покрай мен да е мръсно и кално,
всяка следваща крачка и мисъл
да ме подхлъзват фатално.
И те молих да не ме впрягаш
във калъпа на твойте хлапачки.
Друг живот, друг свят, друга тяга
на мене ми дърпат крачките.
Те са толкова, толкова млади
и в очите им палаво светят
здрачно синкави весели клади,
а пък аз съм откъснато цвете…

Забрави! На една Пепеляшка
между съпружество и децата
й стига да слуша само как диша
във прозореца й луната.