ЖИВОТ ВТОРА УПОТРЕБА

Дойчо Бояджиев

Тази година зимата се размина.
Есен като хората тъй и не дойде: сухо, меко, топло – ни дъжд, ни сняг. Само от време навреме ще подухне студеният вятър, позаоблачи се за няколко дена или леко заръми, ама ситно, ситно – като мъгла. Европейците, те нали за всичко си водят точни сметки, били казали, че от петстотин години насам такава топла есен не било имало. И наистина – снежец ей тъй, барем за цяр, не препършоля. Синоптиците го обещаваха чак по средата на януари – след стария Васильовден. Ама мина и Васил, пък нищо… Чак към края на месеца заваля мъничко – мина и замина. И пак: топло сухо – никакво време.
Малък Сечко също дойде кротък – нито сняг, нито фъртуна се обади. Студен дъжд барем да беше прокапа, ама не – земята си остана суха и житата зажълтяха. После сви сух студ, за три-четири дни препършоля и пак омекна.
По телевизията взеха да показват ледените планини около Северния полюс, дето повече от половин милион години не били мръдвали, как сега се сриват като пясък в морето.
Страх да те съвземе!
Излизаше, че Земята наистина се е претоплила от фабриките и ще стават едни работи, дето никога не са ставали.
Хората взеха да гледат тревожно. Май туй дето го приказваха старците едно време ще излезе вярно – светът ще се затрие от учени хора.
После дойде март. Но и той тъй се проточи топъл – децата даже и снежен човек нямаше от какво да си направят. Пък старците за пръв път жалеха, че няма сняг и студ, а туй не е на добро.
Не мина много време, разцъфтяха и джанките, но нощите си бяха студени и мразът ги опърли.
Пък високо по планината се беше понатрупало някакъв сняг и северните хълбоци на върховете се белееха както винаги, та като ги огрееше слънцето лъщяха като елмаз.
Селцето беше разположено на един оглозган баир срещу могъщия Балкан. Встрани от къщята стърчаха високи хребети – откъм юг с голи сипеи, тук-там между озъбените камъни, покрити с трънки, шипки и глог, пък откъм север обрасли със закелевяли букачки, кичест габър и диви круши, из които се гонеха кресливи сойки.
Надолу, под къщите към полусухото дере, дето и жаба вече не крякаше, се спускаха стари сливови бахчийки, из които тук-там се мъдреше и по някоя и друга хралупата ябълка. Край дерето переха тъмни клони диви джанки или костеливи орехи-саморасляци, разсеяни от катериците и враните. По влажното дъно на долчето се издигаха криволати върби, пък по усойните му брегове растяха туфи леска, гърчави джигри и по някой, случайно отървал се от брадвите млад клен.
Оттатък дерето се простираха малки ливадки, после идеше пак едно полусухо дере, следваше една продълговата трънясала поляна, а оттам насетне започваха горите – мешелик, а по северните скатове бук. По-нататък издигаше плещи последната предпланина, а зад нея белееше Балканът.
Както и да се превъртаха времената, селцето все си беше на края на каазата, на края на санджака, а после на края на околията, на окръга, на областта. Затуй, макар че бяха в центъра на страната, в центъра на Балканския полуостров, жителите на селцето имаха чувството, че са извън държавата, та дори извън света и никого не го е еня дали ги има или ги няма, дали са живи или умрели. Търсеха ги само да плащат данъци, за избори и когато им трябваха войници. Те тук се раждаха и тук мряха, и рядко ходеха по-далеч от двете съседни градчета – едното на изток, другото – на запад. Едното от тези градски селища беше управлявало през турско, а другото ги зауправлява след туй. Ама нито едното, нито другото даваха нещо на селото, а бяха се научили само да вземат – печени сливи, мармалад, пестил, ракия, мед, восък, агнета, охранени телета, крави и биволици, кожи…
Тук и автобус не минаваше.
Имаха едно време хората волски коли, коне и каруци и с тях шаваха насам-натам де до съседните села, де до пазара в някое от градчетата или да прескочат на воденица.
Взеха им ги.
Сега леки коли и камиони рядко минаваха, освен в съботите и неделите, когато тук-там се завръщаха някои от децата им, пръснати по градовете – самите те вече посребрели и остарели.
Гладна беше тукашната земя – тънка, глинеста, камениста. Ама едно време всичката се работеше. Навсякъде беше пипнато от човешка ръка и тя все нещо даваше: хубаво житце, овес, фий, ечемик, мамулца, бобец, картофи, овошки, дъхаво сено… Знаеше се кое е гора, кое е мера, кое нивка, кое ливадка, кое пасище. Ама като им взеха земята и я кооперираха, първата работа на новите чорбаджии беше да разорат и унищожат слоговете. Пороищата само това чакаха и за няколко години отнесоха пръстчицата. Озъби се камънакът, изоставиха нивките по наклоните, та разораха мерите. После изсякоха горите по равното, без да знаят, че там почвата е бедна и кисела и за ниви не е. Стана едно нищо: ни гори, ни ниви, ни трева – дивотия. Още двайсетина години се мъчеха да изкарат нещо. Едно стадо крави и два билюка овце пасяха из подивелите имоти. Вече само тези животни, освен сливите бяха единствения доход на текезето. Настрани, по баирите, обикаляше и едно малко стадо от частни овце и кози. Но после и те се докатъриха и всичко тръгна на погром – ни земеделие, ни овощарство, ни животни.
Когато се срина живковият режим, добре, че поне ток имаха, та по телевизорите си хората разбраха, че светът пак се е преобърнал. Сега каква щеше да става никой не знаеше, ама и тия горе май представа нямаха, защото из градовете почнах митинги, но не можеше да се разбере кой за какво се бори и кой ще управлява…
Върнаха им земята почти насила, съсипана и занемарена. Дадоха им по няколко дръгливи и окраставели овце, които и за пастърма не ставаха и работата приключи. Другарчетата си закараха тракторите у тях и вече една бразда нямаше с какво да се изоре. Хората остарели, помощ от никъде не видеха. Синовете им в градищата, изгонени от фалиралите фабрики, увиснаха безработни. Ама назад се не връщаха. То нямаше и как да стане – жилищата им бяха в градовете, пък по селата ни работа, ни има с какво да заореш, ни училище за децата… То от град и от гроб кой ли се е върнал?! През чумавите години и кърджалийските времена хората по горите са бягали и пак са оцелявали, ама сега… времена от лоши по-лоши. Вече всичко замираше и почна инфлация невиждана – с една пенсия хляб не можеше да си купиш. Такава подигравка с живи хора не се помнеше!
Трънките, къпините, шипките и повета намериха все още рохкава орана и торена земя, подобря им и за късо време туй дето беше носило препитание векове, стана на пустоши и дракалаци. През туй време бързо се развъдиха само сърните, глиганите и лисиците. Ама от градовете надойдоха с яки джипове дебеловрати мутри със снайпери и калашници и набързо избиха сърните и елените. Глиганите избягаха към горите тилилейски на високия Балкан, останаха само окраставели лисици и се навъдиха чакали…
Та тъй – вече повече от петнайсет години. То пак червени ли не бяха, че сини ли, че временни, че царя, че турци ли не щеш!.. Не става и не става! Всичко тръгнало на провалия. Крадяха, грабиха, караха се, лъгаха.
Е, и?
Глад и едри въшки!

Сега снегът по билото на планината лъщеше под извилото се отново на север пролетно слънце. И, защото беше светло и топличко, старите жени бяха излезли навън на припек.
Тук на мегдана те открай време се събираха на приказка, щом се позатопли и няма вятър. Защото още не е почнала кърската работа, пък и цяла зима не са се събирали всичките. Жените сядаха на завет пред най-голямата къща: де на широкия й напукан дъбов праг, де на малката пейчица отстрани, де направо на широкия плочник, като си подлагаха по някоя дъска, стара дреха или престилка.
Пак между позатоплените камъни бяха зашавали бодри мравки и буболечки, а по мегдана заподскачаха или взеха да прехвръкват цвъртящи врабчета, жълто-черни синигери или някоя стърчиопашка. Вече се чуваха и веселите картечни откоси на кълвача.
Преди години жените предяха, плетяха, влачеха вълна или разчесваха кълчища, лющеха боб или чистеха лещата и булгура. Сега младите не им искаха ни плетивата, ни чергите, ни булгура, та жените се научиха да кръстосват ръце и само да си хортуват. Приказваха си общо взето едно и също, защото сядаха навън колкото да се видят, та да не кукуват сами из празните къщи.
Отстрани на мегданчето една малка кръчмица приютяваше вече доста оредялото мъжко население, което се състоеше от десетина разклякани старци и няколко все още криво-ляво държеливи мъже, но вървящи по пътя на старите. Тук сутрин докарваха хляба от града, оттук можеше да си купиш сол, кибрит, цигари, захар, ориз, олио, какво да е сирене и салам.
Все още за двете външни олющени маси беше усойничаво, та вътре кръчмарят блъскаше вързулести букови пънове в пригоденото от стар варел кюмбе и в кръчмичката беше позапушено, но барем топличко.
И днес няколко от най-старите бистреха политиката и се чудеха как да я завъртят тъй, че някой да поведе с някаква нова вест разговора, щото старите приказки им се бяха вдъвкали и добър ветрец от никъде не се задаваше – оправия не се видеше, ама и по цял ден да се мълчи не прилягаше.
И сега до окадения прозорец седяха трима от най-възрастните жители на селцето и вяло си хортуваха за туй-онуй, колкото да не е съвсем без хич.
- Няма и няма сняг, ей хора! – тюхкаше се единият, докато отръскваше недопушената си цигара в немития стъклен пепелник.
- Цялата пролет щяло да е тъй – обади се другият. – Суша!
- То не стига, че сме си зле, ами и Господ ни наказва с тая зима без сняг – обади се третият. – Житото жълто, пък май че и тук-там измръзнало… Какво зърно ще даде?.. Нищо!
Старците пак замълчаха.
Какво да говорят?..
Чуваше се как капе кранът в мивката на кръчмаря, а котката му примякваше, дано й търкулне нещо от наденицата, дето я режеше за мезе на двама от по-младите, които седяха в кюшето зад печката.
- Е, сега – рече пак първият старец, дето се кахъреше, че няма сняг – като ни приеха в Европата, ще ни дигнат ли пенсиите?
- Ще дигнат… ще дигнат годините за пенсия на младите! – тросна се оня до него.
Пак млъкнаха.
То май цялата работа около Европата си беше пак за едната залъгалка. Като надутите царевични пръчици на малките – лапнеш нещо, глътнеш нищо. Панаирджийска работа. И сега приказваха за бъдещи времена. Като за комунизма.
- Добре – за кой ли път завръщаше разговора първият старец. – Ама щом е тъй, кога ще се оправим?
- Тя оправията е там горе! – обади се третият.
„Там горе” – над селцето беше църквата, а над нея – гробищата.
Старците отново замълчаха.
Каква ти оправия – то ден из ден ставаше по-лошо. Знаеха го отлично. Че няма и на кого да се оплачеш вече – ей тъй, от хорски клоц.
Но по едно време единият пак се обади:
- Абе, дошъл си е Набора от града.
Този до него се пооживи:
- Ей, не съм го виждал повече от двайсет години тоя човек! Остарял ли е?
- Е, как да не е? Нали и той е прехвърлил седемдесеттях. Ама горе-долу се държи…
- Ще се държи, ами! Той морен вода не е пил. Нали беше от такъв джинс, че от млад му дадоха голяма власт. Голям началник беше. С него зор се приказва…
- Улегнал се е – рече първият старец. – Ама е станал още по-сърдит. Туй, да паднеш от високо е лоша работа. Ние няма какво да губим. Вари ни, печи ни – все сме си ние. Ама той… Викам му: „Абе, казаха, че си дошъл вече тука да живееш”… Пък той троснато: „Не съм си дошъл тук да живея, а да мра!”.
- Тъй ли ти рече? Брей!
- Тъй я! Ти мислиш ли, че му е таман? Твоята е лесна, че нито някой ти е давал нещо, нито може да ти го вземе. Какво да ти вземе? Блъскането? На босия цървулите ще ти вземе!
- Тъй е…
То май в тая държава нищо да нямаш е най-таман…
Навън забръмча нещо и те мълчаливо се загледаха през мътното прозорче. Един раздрънкан камион караше безалкохолно на кръчмаря и той излезе да се оправят.
А пред къщата на мегдана жените си говореха за други кахъри – за туй, че е време да се сее лука, да се заровят картофите, баклата и граха. Ама те тъй просто си приказваха, колкото да не мълчат. Щото вече нямаха нито сили, ни мерак да правят нещо. На техните години бабите и майките им още шаваха, ама те някогашните хора имаха с какво да си залъгват акъла: дечурлига, снахи, внуци…
Пък сега?
Нищо!
Празни къщи и глухота. Накъдето и да посегнеш, види се само празнота и ненужност. Едно време тлаки ли не щеш, седенки ли?.. Сватби, сборове, курбани, именни дни… Коледи ли с квичащи прасета, Великдени ли, Гергьовдени ли?..
А сега?
Нищо!
Дните се нижеха сиви като мишки – глухи, тъжни, еднакви. Вместо радост всяка заран носеше само грижи и тегоби. Самите те, местните хора, вече не проумяваха туй какъв живот е и защо им е нужен.
Всъщност те отдавна се бяха отчаяли, напълно примирили и не живееха – те просто чакаха животът да мине.