Андрей Румянцев

превод: Татяна Любенова

Из байкалските истории

Първият фронтовак, Сергей Огурцов, се върна в нашето село през пролетта на четиридесет и трета. До тогава, три-четири месеца, неговата жена Мария не беше получавала от мъжа си никакви известия. Смугла по род, Маша почерня още повече и ходеше в стопанството пряко сили. Когато вечер се прибираше в къщи с петгодишната си дъщеричка, хваната за полата й, изглеждаше като смъртник, който са вдигнали от леглото и са го закарали полужив на селското гробище. В помътения мозък на Маша беше само мисълта, че нейният Сергей вече е легнал в чуждата земя и дори не можеше да си представи как ще вдигне на крака четирите си момичета в празната и гладна къща.

И изведнъж, като мълния в мрака, в продължителната неразбория - писмо от болницата. Още не осъзнала напълно, че пощальонката е донесла плика, а само взирайки се в черните букви, Мария седна там, където стоеше - при отворената врата, върху мръсния праг: “Жив! Неговата ръка!” И зави на глас.

Младата пощальонка, която едва ли не всяка седмица слушаше такъв вой и беше виждала жени, проснали се в нозете й, дращещи с нокти черната земя от незаслужена и проклета мъка, изведнъж избухна и възмутено закрещя на Мария:
- Глупачка! Той е жив, а тя вие! - момичето сграбчи войнишката жена на прага и я бутна през вратата. На нея й се искаше първа да чуе новината, която след час щеше да обиколи цялото село.

От писмото Мария научи, че снаряд е откъснал и двата крака на нейния Сергей, че отначало, когато се събудил в лазарета, той не искал да живее, но в Омск, в болницата, го позакърпили и сега, искаш не искаш, трябва да живееш, чичо. “Не такъв си чакала ти, Маша!”- простенваше в края на писмото си Сергей, забравяйки даже да предаде поздрави за близките си роднини, както правеше това преди.

Селото полудя. Навсякъде - в къщите, в канцеларията на бригадата, във фермата, потънала в оборски тор, в опразнения склад, още дъхащ на миналогодишната тиня - едни и същи разговори: “Сергей Огурцов си идва!” Гадаеха кога и с какво ще се прибере, кой него, сакатият, ще го пренесе от едно място на друго; разказваха такива подробности за раняването на войника, които изобщо ги нямаше в писмото; съобщаваха “точно”, че за последния бой землякът им е награден с голям орден - че как иначе, нозете си е загубил човекът, как няма да го наградят с орден?!

Председателят извика специално Мария. Тя отиде с писмото, досещайки се, че Василий Фьодорович няма търпение да го прочете и, разбира се, не се излъга. Председателят на три път преброди с очи листовете, мърдайки устни и от време на време скръбно поклащайки глава.

- Ти, ето какво, Михайловна - започна той, връщайки й плика. - Първо гледай да оправиш себе си… момичетата също… Извикай жени, измийте къщата, изчистете двора. Изписвам ти пет килограма брашно и осем килограма риба (половин пуд). За вино не се грижи, ще донесем от общото… Ти сготви, а превоза от гарата и съпровождач - това е моя работа…

Огромна тълпа посрещна Сергей при Марусината страноприемница. Когато братът на фронтовака - Кузма, вече доста възрастен, пенсионер, спря коня пред вратата, народът се втурна към колата и я заобиколи така плътно, че на Мария и момичетата им се наложи да се промъкват с усилие към войника, който ги очакваше с протегнати ръце.

Сергей беше бледен и слаб, но избръснат, акуратно подстриган и в неизхабена, почти нова войнишка форма. Върху нея блестяха няколко награди, може би медали, но нима за селото беше важно медали ли са това или ордени; всеки помисли: а, ето наистина, говореха за орден!

Маша припадна върху каруцата обезумяла, дълго прегръща главата на мъжа си, без да се стеснява от сълзите си, и пак виеше, но вече не като на умряло, а с жив и топъл глас. И момичетата ридаеха, привели слабичките си телца, едва достигнали до баща си.

Плачеше цялата тълпа: селяните, неловко бършейки с корави пръсти неуправляемите си сълзи, ги отмахваха, а те се превръщаха в пролетна черна каша под нозете им, жените - пригласяха на Маша и децата. Ту тук, ту там, вдовица издигаше висок, обречен, смъртен вик, който се скъсваше като конец, а тя се сриваше върху рамото на някой съселянин или върху нечии ръце.

Даже председателят, притиснат до каруцата, с поклон сне каскета си, дълго, като близък прегръщаше войника и нещо шептеше през сълзи.

В къщата вече баха наредени масите, в редица - от прага до прозореца на стаята. Кузма, с племенника си, подхванаха фронтовака под мишниците, пренесоха го до предния ъгъл. Сергей жадно оглеждаше родните стени, милваше с ръка скамейката и масата, сякаш проверяваше здрави ли са, както преди…

Живо си спомням тази трапеза: шумният, разногласен говор, неочакваният плач, нечий весел вик и дълъг смях след него, после пак плач… Ние се притискахме към майките си, стеснително седнали край масата; всяка, без да се бави, даваше на своя дрипльо късче пържена риба, коматче хляб, чаша с недопит сок. И ни се струваше връщането на първия фронтовак такъв празник, след който ще настъпи съвсем друг, сит и спокоен живот: сякаш изведнъж той ще пристигне от война утре и ще влезе в дома си на собствените си нозе! Случват се и чудеса!

От всички разговори около масата, в паметта ми са се врязали думите на една селска глупачка. Тя беше посивяла, сбръчкана, с приветливи очи и всички я наричаха по име и презиме. Александра Петровна случи минутка затишие и втренчвайки се върху медала на Сергей, високо и сърдечно му пожела:
- Дай Боже, да пораснат краката ти! Ще пораснат, дай Боже!

Никой не прихна, на никого тези думи не се сториха смешни и глупави. Белязаните от съдбата говорят истината. Всички закимаха на Александра Петровна: може би сега ще започнат да дохождат и от Отвъдното живи. Дай Боже!

Российский писатель. 09.05.2014 г.