БАНКНОТИТЕ

Диана Атанасова

Последният клиент излезе от магазина и Камелия тръгна към вратата да заключи, когато се появи мъжът й.
- Здравей! Май не ме чакаше.
- О, здрасти! Не, ама се радвам, че мина да ме вземеш! По-рано ли свършихте днес?
- Аз излязох по-рано.
- Случило ли се е нещо?
- Не знам как да ти го кажа - Боян изглеждаше притеснен, а симпатичното му иначе лице и усмивката му, уморени.
- Значи се е случило. Нещо лошо ли?
Боян поклати утвърдително глава.
- Защо не казваш какво? - разтревожена вече питаше Камелия.
- Защото наистина се чудя как да ти кажа. Всъщност се случи, когато бяхме на учението миналия месец.
- И защо си мълчал досега?
- Защото не съм мислил, че ще има последиците, които вече има. Нали тогава бях в едно бунгало с Радко и Валери. Радко си беше загубил петдесет лева от джоба на анцуга. Бях му казал да не ги държи там, да не изпадат, но той не ги прибрал и после ни пита, дали не сме ги намерили. С Валери казахме че не сме, а аз му напомних, че съм го предупредил. Това беше вечерта. На другия ден сутринта, като излизах, на два-три метра встрани от бунгалото, на земята, видях няколко банкноти. Радко беше тръгнал преди мен и нямаше как да го попитам това ли са неговите пари - две по двайсет и едно десет. Сложих ги в джоба си и продължих. За момент си помислих, да ида до магазина за въдицата, която бях си харесал преди два дни, но не ми стигнаха парите да я купя, защото бях услужил преди това на Йордан. Тогава поисках от Радко да ми даде в заем, а той отказа. За какво ми била, на него парите му трябвали. И сега можех да се пошегувам, че съм се почерпил с въдица, по случай намирането и като се приберем от учението, да му ги върна, разбира се. Но се отказах, защото не знаех, как ще го приеме, пък и парите може да не са негови, не са надписани все пак! Него ден Радко беше излязъл в града и се върнал късно, бил съм заспал. Сутринта пък като станах - излязъл. Така че не бяхме се виждали до обяд. В столовата беше седнал в срещуположния край на този, в който бях аз. Щях да ида при него, ако не бях с другия панталон (този с парите оставих в бунгалото), мислех след като обядвам и се приберем, да му кажа. Когато се прибрах обаче, той ме посрещна, настръхнал:
- Взел си ми парите! Ти си бил! Намерих ги в джоба ти!
- Ровил си ми в дрехите! - ядосах се аз. - Къде пише че са твои?
- Аз съм си записал номерата на банкнотите още от къщи!
- И защо?
- За по-сигурно, знам, че изчезват пари на такива места.
- Не съм ти вземал парите, намерих ги отвън до бунгалото!
- Дали си ги намерил или не, аз не мога да знам.
- Е аз ти казвам, ама ти щом предварително си ни подозирал и чак си записал номерата на банкнотите…
- Както виждаш, имало е смисъл.
- Не се излагай, тъкмо идвах да ти кажа!
- А защо досега не ми каза?
- Защото не съм те виждал от вчера, затова - му обясних и мислех случая за приключен. До днес. Когато казаха, че ще имаме събрание, не подозирах, че то ще касае мен. Вълканов започна с това, че е свикал събранието, за да се обсъди постъпката на капитан Красимир Минев. Като знам какво е отношението му към мен, изтръпнах. Мрази ме, защото не му се слагам като другите и само се чуди как да ме гони. При него е опашка от слагачи. Знаят, че е чревоугодник и какво ли не му носят - агнета, щайги с грозде, от пиле мляко дето се казва ще намерят. Пък нали обича и да го величаят, като седнем на маса и като почнат едни наздравици: Наздраве, войводо! Наздраве, дружино! А аз не им влизам в тона…
- И затова те мрази?
- Ками, ти не можеш да си представиш за какво става дума, някой чак и жените си предлагат! Явно само аз му развалям душевния комфорт и затова толкова му убивам. Така че този случай му е добре дошъл. Радко пуснал рапорт срещу мен и колегите са знаели, но никой не ми каза! На събранието той си изложи неговата версия за случката, аз моята, след което Вълканов почна да говори за това, че съм се самозабравил, защото съм имал два апартамента, вила, две коли и какво ли не още по две и по три.
- Ти не каза ли, че апартаментите са на родителите ни?
- Не ми даде думата повече. Само един от колегите каза, че не вижда в какво ме обвиняват и каква връзка има това с имуществото ми.
- А приятелите ти не те ли защитиха? Нали се познавате, били сте заедно във Военното, а с Драго и съученици преди това!
- Никой не се обади. Всички мълчаха.
- От страх?
- Не мисля. Откъде е научил Вълканов за апартаментите и всичко останало, ако не от тях!
- Значи са ни завиждали?
- Така излиза.
- Жалко, ако е така! Те едва ли си дават сметка, че това, за което ни завиждат, не е извън, а в самите нас. Не притежанията са ни задържали заедно през всичките тези години, а техните семейства се разпаднаха… Сега сигурно ще ти наложат наказание?
- Най-тежкото - уволнение!
- Знаят че си завършил военно училище и друго не можеш да работиш и ще те уволнят ?! Не може ли да отидеш в щаба, ако трябва и аз ще дойда с теб, да говорим!
- Няма смисъл. Те вече са го решили и няма да се откажат, докато не ме махнат.
Виждайки отчаянието в синия му поглед, жената улови ръцете на мъжа си:
- Да си отиваме в къщи, все ще измислим нещо…
През нощта Камелия не можа да спи и това което измисли, беше да иде да говори с Вълканов. Не каза на Красьо за намерението си, да не я разубеди. Сутринта облече бежово-кафявия си костюм с класическа кройка на панталона, така че да не изглежда прекалено официално, но не и спортно. Оформи непретенциозна прическа от късата си светла коса и вместо на работа, отиде в поделението.
В стаята на вездесъщия, бяха той и заместникът му Дамянов. Камелия поздрави и се представи:
- Аз съм съпругата на Красимир Минев, може би си спомняте…
- Да, разбира се, заповядайте, седнете! Слушам Ви.
- Имам голяма молба към Вас, става въпрос за мъжа ми и това, което се е случило. Бих искала още веднъж да Ви обясня как е станало, защото той не е виновен.
- Няма смисъл - прекъсна я Вълканов, ние му вярваме, но сред хората се създаде напрежение и една нетърпимост, тъй че няма как да остане…
- Така е - намеси се Дамянов - има нетърпимост и за съжаление трябва да си иде.
- Досега проявявахме разбиране за трудния му характер, но не можем повече -продължи Вълканов, а Камелия стоеше вцепенена.
Вярват му, че не е виновен и въпреки това искат да го уволнят!!! Чичо й ще излезе прав. Когато снощи майка й споделила за станалото с Красьо, той бил категоричен: „Това е номер! Аз съм моряк и са ми познати тия изпълнения! Когато на кораба искат да натопят някого, подхвърлят пари пред каютата му, като преди това записват номерата им. После чакат да ги вземе и да го обвинят в кражба.”
Те най-вероятно са подготвили всичко това за мъжа й, за да го махнат, а тя е дошла да ги моли! Шокът и ужасът така бяха я сковали, че й се струваше невъзможно да стане от стола, сякаш бе сраснала с него. Все пак успя да се вдигне.
- Извинявайте, че ви обезпокоих - им каза и излезе навън, където се подпря на оградата, да не падне. Така продължавайки да се подпира, тръгна надолу по улицата. Търсеше някаква утеха, на която да се опре, но не намираше.
- Щом никой не е умрял, все ще се намери изход - й бе казал снощи баща й.
- Всички умираме, но не всеки губи достойнството си преди това - му бе отговорила.
- Когато човек е чист пред съвестта си е друго. Достойнството не го определя обществото.
Баща й сигурно има право, но как се преживява това? Как ще живеят с този товар? Какво ще работи Красьо? От тук нататък всичко е в мъгла и несигурност… Със сигурност знаеше само едно - че няма да дезертира като „приятелите”, ще остане до мъжа си, каквото и да се случи.