СРЕДНОЩНО СЪРЦЕ
СРЕДНОЩНО СЪРЦЕ
Тази нощ,
насън,
запратих гневни думи
в лицето
на мрачен бандит.
А той замахна с остър нож
срещу мен.
Усетих тъмна болка.
Събудих се…
Какъв ти бандит?
Вместо нож в сърцето -
разбрах, че ме пробожда
моето
собствено
сърце.
ТУРБУЛЕНТНА НОЩ
Небесен вятър люшка самолета ни.
Страха си крия… Мисля за дома.
А долу плуват градове, просветнали
като галактики
по тъмната земя.
Проблясват градове,
а сякаш гледам космоса.
Галактики със земен произход -
за тях съвсем излишен е въпросът ми:
дали там има
някакъв живот?
Да, има. Ала той в нощта размесил е
безбройни сънища и будни гласове,
предсмъртни хрипове и ритми весели,
безсънно творчество
и тъмни грехове.
Размесил е любов и отчуждение,
крилати мисли и словесна кал…
Макар за кратко - аз съм извънземният,
над всички земни драми
полетял.
Но нощен вихър люшка пак седалката.
Звънят ушите ми… И мисля за дома.
Там долу спи и моята галактика.
Уж бях над всичко,
а мечтая
да се приземя.
СПЕСТЕНА ОБИЧ
(Из мой забравен бележник)
Не гледам придирчиво на света.
Макар че моят дълъг ден познава
бездомен хляб и шумна самота,
щастлива болка и горчива слава.
Изпитах всичко. И останах цял.
Но често бях от себе си различен…
О, колко малко обич аз съм дал
на хората, които ме обичат!
От техните прощаващи слова
усещам днес вината си предишна…
Животът ми е грешна чернова,
която нямам време да препиша.
ЗА ПЪТЯ
Ти не споделяш
моята идея.
Ти не възприемаш
моето изкуство.
Или да кажем -
не харесваш
моя начин на живот…
Не се обиждам.
Защото и този, който
върви обратно
на моята посока,
също участва
в правенето на пътя.
БЕЗКРАЯТ НА ЖИВОТА
С опашки и криле,
с хриле,
крака
и нокти
се движи по планетата
безкраят на живота.
Безкраят ли?…
Не зная…
Виж - залезът гори.
В пустиня се превръщат
зелените гори.
И полумъртви птици
падат
от небето.
Мълчат в бетонни дрехи
лазурни брегове.
Петна от нефт
пълзят и скриват
синевата на морето.
В отровен дим
заспиват
неонни градове.
А нейде в таен мрак
будуват
ядрени ракети.
Земята
в своята безпътица
се мята.
И все така -
с криле,
хриле
и нокти -
върви на заден ход
безкраят на живота…
Безкраят…
Ала всъщност -
заплашен с край
живот.
ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Едно стихотворение
расте в мен
като
тъничко дърво.
Поливам го
с вечерни сълзи,
огрявам го
с утринни лъчи.
А то шумоли
с палави листа
и не ми позволява
да умра.
Накъде си тръгнал,
ми казва -
преди да порасна
колкото теб?
КЪМ ЗВЕЗДИТЕ ЩЕ ТРЪГНА ПЕША…
(От мой забравен бележник)
Към звездите ще тръгна пеша.
От браздите ще тръгна, от хълма,
от дълбокия пулс на ръжта,
от светулка в тревата ще тръгна.
Ще изляза на хребета чак,
ще отмина скалите заспали
и ще стъпя в космичния мрак
със обувки, от кал натежали…
Ще вървя към звездите без сън,
ще протягам с надежда ръцете…
И ще стигна
до същия хълм.
И светулка в тревата ще свети.
