БАЛАДА ЗА МОМИЧЕТАТА - ЗЕНИТЧИЦИ
превод: Борис Борисов
БАЛАДА ЗА МОМИЧЕТАТА - ЗЕНИТЧИЦИ
С години
спомените ни бледнеят,
сърцето неведнъж
натам летя…
Момичета -
войници в батарея,
на осемнайсет -
старшата от тях.
Бретон небрежен
над очите хитри,
далече са война
и смърт,
и мъст…
А танкове
настъпваха към Химки.
Ония същите.
Със черен кръст.
И старшата
за час ще побелее,
по челото й едра пот изби,
а тя командва:
- Слушай, батарея-а-а!
/Ой, мамичко!
Ой, мила!…/
Огън, бий!
И - залп!
Момичетата
тънко вият,
изплакаха
изплашени гърла.
И болката
на цялата Русия
във воплите им гневни
се изля.
В небето се въртеше
вихър снежен.
Отдалече се дочуваше тръбач.
Извечен плач
надвиваше гърмежа
и беше страшен
този женски плач!
Земята -
като майка -
дъх стаила,
замря на смъртоносната черта.
- Ой, страшно е!
- Ой, мамичко!
- Ой, мила!..
Отново:
- Батарея-а-а!
После там -
във центъра на боя
и войната,
встрани от малък изоставен път,
сред огнен ад
и дим до небесата -
сразени -
вражи танкове мълчат.
И екот се търкулва на талази,
кръвта
на тънки струйчици пълзи…
Зенитчиците стрелят
и размазват
примесени с барут и кал
сълзи.
И падаха.
И ставаха със писък.
Съдбата първи път ги призова
да бранят
свойта чест
/в буквален смисъл/.
Родината.
И мама.
И Москва.
Те бранят
идващата своя пролет.
И булчинската рокля
бранят те.
Нечуваното още:
„Ти си моя!”.
Неказаното:
„Чакам само теб!”.
Да се събуждат посреднощ
без сила.
И мъжки поглед
да ги устрели.
Да стиска устни
бледата родилка:
„Ой, мамичко!
Страхувам се, боли!”
И дъжд
върху московските павета,
за да настъпи
мирна тишина…
И тя дойде
в четирийсет и пета -
за оцелелите
в оназ война.
—————————–
* Химки - най-близкият град до Москва, до който са достигнали хитлеристките войски.
—————————–
***
На Земята,
несправедливо малка,
живеел някога малък човек.
Имал служба неголяма
и много малка чанта имал.
Малка и заплатата била…
Но веднъж -
в красиво утро -
му почукала в прозореца
неголяма,
както му изглеждала,
война…
Автомат му дали малък
и ботуши - малки.
Каската - и тя му малка.
И шинелът малък бил.
А когато паднал -
грозно и неправилно,
с изкривени в атакуващ рев уста,
камъкът на цялата земя
не стигнал,
да издигнат паметник
в целия му ръст.
1969
БАЛЛАДА О ЗЕНИТЧИЦАХ
Как разглядеть за днями
след нечёткий?
Хочу приблизить к сердцу
этот след…
На батарее
были сплошь -
девчонки.
А старшей было
восемнадцать лет.
Лихая чёлка
над прищуром хитрым,
бравурное презрение к войне…
В то утро
танки вышли
прямо к Химкам.
Те самые.
С крестами на броне.
И старшая,
действительно старея,
как от кошмара заслонясь рукой,
скомандовала тонко:
- Батарея-а-а!
(Ой мамочка!..
Ой родная!..)
Огонь! -
И -
залп!
И тут они
заголосили,
девчоночки.
Запричитали всласть.
Как будто бы
вся бабья боль
России
в девчонках этих
вдруг отозвалась.
Кружилось небо -
снежное,
рябое.
Был ветер
обжигающе горяч.
Былинный плач
висел над полем боя,
он был слышней разрывов,
этот плач!
Ему -
протяжному -
земля внимала,
остановясь на смертном рубеже.
- Ой, мамочка!..
- Ой, страшно мне!..
- Ой, мама!.. -
И снова:
- Батарея-а-а! -
И уже
пред ними,
посреди земного шара,
левее безымянного бугра
горели
неправдоподобно жарко
четыре чёрных
танковых костра.
Раскатывалось эхо над полями,
бой медленною кровью истекал…
Зенитчицы кричали
и стреляли,
размазывая слёзы по щекам.
И падали.
И поднимались снова.
Впервые защищая наяву
и честь свою
(в буквальном смысле слова!).
И Родину.
И маму.
И Москву.
Весенние пружинящие ветки.
Торжественность
венчального стола.
Неслышанное:
«Ты моя - навеки!..»
Несказанное:
«Я тебя ждала…»
И губы мужа.
И его ладони.
Смешное бормотание
во сне.
И то, чтоб закричать
в родильном
доме:
«Ой, мамочка!
Ой, мама, страшно мне!!»
И ласточку.
И дождик над Арбатом.
И ощущенье
полной тишины…
…Пришло к ним это после.
В сорок пятом.
Конечно, к тем,
кто сам пришёл
с войны.
—————————–
* * *
На Земле
безжалостно маленькой
жил да был человек маленький.
У него была служба маленькая.
И маленький очень портфель.
Получал он зарплату маленькую…
И однажды -
прекрасным утром -
постучалась к нему в окошко
небольшая,
казалось,
война…
Автомат ему выдали маленький.
Сапоги ему выдали маленькие.
Каску выдали маленькую
и маленькую -
по размерам -
шинель.
…А когда он упал -
некрасиво, неправильно,
в атакующем крике вывернув рот,
то на всей земле
не хватило мрамора,
чтобы вырубить парня
в полный рост!
1969
