СТИХОВЕ
ПОЕТ
Животът ми: от върх на върха
нестихващ низ от скокове лудешки.
Пламтят очи и сила пърха.
Опасност нова - нова и надсмешка.
Менят се рой след рой картини -
все нови чудеса цъфтят пред взора -
дохажда всяка да отмине,
и кръгозор заменя кръгозора.
Ту мълния, и гръм и буря:
в очи светкавици, пестници сбрани.
След миг на длан глава си турям:
синеят кротко модрите балкани.
А ред годините забравят -
за миг от вечността прескачам в вечност:
ту старец съм от задух сдавен,
ту спящо пеленаче в тиха вечер.
Самичък в себе си в почуди
се взирам ням и плахо се отвръщам:
аз всеки път се виждам други
и все пак всякога един и същи.
УТРО НА СЕЛО
Разсъмне се. Ей бавно се издига
и слънцето зад хребета горист -
пробудено дете в разсънка мига,
а толкоз блясък в погледа му чист.
И вижда то, селякът го преварил,
и всичко живо плъпнало навън.
И стадото овчарят е изкарал -
полята огласил е меден звън.
ГЕРГЬОВДЕН
Аз помня, баба ми накичваше
вратите с клончета от глог,
с коприва
и с матьовчина миризлива.
А дядо ми, коса размахал,
под вишните коси тревата.
И радостта отвред поглежда
в смеха безгрижен на децата,
на старите -
от погледа им обнадежден
за плод обилен, за живот честит…
Дали днес радостта е мъртва,
или душата мъртва е за радост?
Порутен зид
на гробището селско запустяло.
Там баба ми почива.
На гроба й расте коприва
и матьовчина миризлива,
до гроба й е цъфнал глог.
1919
…
Защо бе таз война жестока?!
И по-жесток мирът след нея?!
Но диша ли, човекът се надее.
„Защо бе таз война? Защо бе таз война?” -
върви и мисли тъй. И спомня, със зърна,
събирани от конските фъшкии,
как той на внучето си каша е варил.
И всичко, значи, е било за нищо?
И в родното огнище
не ще запали огън роден син? - С невяра
той няма в чуждата земя да легне. -
Заклати си главата стара,
поспре и немощна ръка облегне
на рамото на внук невръстен,
па вдигне я и се прекръсти.
И като в сън се сепва,
и пак закрета старецът убог.
И внуче русокосо
след него тепа
с крачета боси.
Надеждата му в него ще живее.
Защо бе таз война жестока?!
И по-жесток мирът след нея?!
Бежанци, бежанци, бежанци! -
Измамиха те пак, народ дете!
Разбойници и влъхви - те,
които неведнъж те късаха, делиха.
Така ли отреди съдбата лиха?
От Бога ли така ти е орисано?
Едно във Солун ти подписа,
а днес, когато ножа в ножницата скри,
теб вече друго ти поднасят от Париж!
И гдето има реч, излиза,
че туй, което в Солун плю,
в Париж Европа го облиза.
Но в Солун преговаря ти с войник,
а във Париж - простете, нямам нюх
за чисти думи - там бе само политик!
Но до-ще ден, ще бъде време - на Европа
на кървавата съвест ще захлопа
позорний, подлий грях! -
На бития, на смазания влах
земята българска подложи!
Но Тутракан! Той вечно влаха ще тревожи,
догдето в Добруджа отново
не зазвучи на воля българското слово!
На себе уповай, в търпението
велик народе мой! Ти роб
бе седем века. - Що е времето,
на злото и доброто гроб?
Ще минат тъй година след година,
ще дойде ден - не ще те нищо спре,
и от Родопите, като лавина,
ще урнеш ти към Бялото море!
1938
…
Прерязани от сърпа класове,
редиците безмълвно коленичат.
Вечерен лъх над тях пове
и в здрача някъде затича.
- Дали ще смогнеш, ветре,
да отърчиш навред -
по всичките предели,
където в братски гробове
лежат бащите смели
на коленичилите синове?…
Сега проверка на загиналите,
тъй както някога се те числили -
във същий взвод, и рота, и дружина;
строени, както те са се строили.
Началникът от списъка извика -
а в миг от тъмните редици се откликне
боец, що мястото сега застъпя
на падналия. Болка тъпа
и трепет таинствен сърцата пълнят -
и горд, безмълвен и безсълзен плач…
Проекне име в стихналия здрач -
и в същи миг: „Дълга си той изпълни,
дал клетва и докрай останал верен:
за родната земя умря при Черна!”
А ново име пак от списъка изкликне -
от другий ред сега пък другий се откликне:
„В бой с англичани име българско прослави -
при Дойран костите си той остави!”
Нов зов - и отговор завчас:
„Безумец смел, за род и чест,
пред полка изпредил - без вест
пропадна при Люле-Бургаз!”
Пак зов. Пак отговор от строя тъмен:
„При Тутракан за брата роб загина:
набит на кол, той вълчи ров запълни -
по него другите да минат!”
Пак зов. И отзив тутакси припре:
„Към Булаир умря от смърт красива -
когато побеждаваше умря!
Расте на гроба му днес матьовчина дива!”
И възклик пак. И отговор даде юнак:
„Погина той в борба за брата роб -
и в Битоля е днес безкръстният му гроб!”…
„По неговия труп противник многоброен
премина през Добро поле.
Бори се той до сетна бомба -
и кръв за родната земя проля!”…
„Във щурм на нож, в устата със ура,
той с чест загина при Петра!”…
„Падна при Ниш на своя род за слава.
Прибра го вместо гроб река Нишава!”…
„Той при Чаталджа в бой загина упорит.
С мнозина още заедно зарит -
в могила братска той почива,
сега заравнена, превърната на нива!”…
„В албанската пустиня камениста -
падна, от лют куршум в гърди пронизан!”…
„При щурм опасен през нощта
в река Серет се той удави,
едничък син на майка и баща -
жена и три деца остави!”…
И зов след зов. И отговор на зова пак.
И чуеш: „Кубадин!”, „При Одрин!”, „Криволак!”
„Река Аржеш!”, „Кожух!”, „Беласица!”, „Чеган!”
И „Дойран” пак; отново „Тутракан” -
и няма край тоз скръбен поменик…
А в креп забулен, старият Балкан
прекланя гордия си лик.
