Борис Каменов

разказ

IV.

Наближи края на лятото. В планината тогава настъпват топлите дни. В гората дене се носеше глух, тежък екот - горските работници сечаха гората. Сечищата се покриваха с трупи. Вечер работниците наклаждаха грамадни огньове и се печаха на тях след уморителния дневен труд.
През тия дни аз правех обиколки из гората, съпроводен от лесничейското куче Юндол, скитах безцелно по планината, понякога обикалях горските работници, сядах и изпушвах заедно с тях по една лула тютюн. Вечер се връщах към лесничейския дом и си подсвирквах с уста, а кучето Юндол вървеше пред мене, наострило уши, готово да се отзове на гласа ми.
Понякога аз сварях гости в лесничейския дом, поканвах ги горе в гостната, или на верандата, черпехме се с кафе и беседвахме надълго. Рядко на тия вечери идваше художникът Муратов. Понякога аз пращах да го поканят. Той идваше, сядаше на стола и мълчеше.
Необяснимо ми беше неговото мълчание.
Последните дни той никак не идваше. Не се мяркаше никъде. Децата, на които той беше обещал приятелство, казваха за него, че ги отбягвал и не се спирал при тях.
Разбрах: болестта на Муратов сигурно се е усложнила. Реших да го навестя.
На следната утрин, когато излязох на верандата, видях Муратов пред своята колиба. Слязох долу и се упътих към него.
Из пътеката, която се провираше между боровите клони, лъхаше свежият утринен въздух на леки струи, които ободряваха гърдите ми. По иглиците на дърветата блестяха на утринното слънце капки роса, като същински бисери. Когато приближих до дървената барака на Муратов, облъхна ме чувство на тревога.
- Нима не създавам известни неудобства на Муратов с моите посещения при него, - мислех си аз. - Той има нужда от спокойствие. Той трябва да се лекува.
Аз се спрях недалеко от бараката.
- Но защо, Боже мой, не идвате? - извика той със слаб глас, когато ме забеляза и се показа на вратата. - Навярно вие се страхувате от мене?
- Не, Муратов, - отвърнах аз. - Не се страхувам, а знаете ли, смятах, че ви създавам известни неудобства с моите посещения, - рекох аз, като се приближих.
- А защо? Аз съм тъй самотен, че ако ме лишите и вие от вашите посещения, аз наистина бих умрял малко по-скоро. Но впрочем, преди два дни аз бях твърде зле… Кръвоизлияние, знаете… такова силно… Това предвещава вече близкият край. И никой нямаше при мене тогава… Аз се борих сам със смъртта… Сега ми е малко по-добре, но чувствувам отпадналост, . . гърдите ми сякаш съвсем прогниха…
Муратов разказваше това със слаб глас и с такова безучастие, сякаш това се отнасяше за съвсем друг човек, не за него. Той сякаш бе изтръпнал вече и в тия два дни се беше примирил с мисълта за смъртта.
Нищо не отвърнах на думите му. Може би щях да го наскърбя още повече.
Влязох в малката бедна стаичка. Художникът бе наредил картините си по кревата, на масичката и по стените. В тоя миг аз почувствувах, че влизам не в малката дървена барака, а в някакъв храм на изкуството, където бяха събрани произведенията на най-великите майстори.
Пред мене оживяваше Рила със своята величественост, със своята пустинност, която очарова човека и го кара да стои захласнат пред нейната загадъчност и непонятен живот. Виждах планинските масиви, обагрени ту от розовите лъчи на утринното слънце, ту от оранжево-жълтите отблясъци на угасващото зад Пирина слънце, а под тях спокойно дремеха езера, чисти като очите на дете.
Това не бяха картини. Това бяха песните на една слънчева душа, песни пълни с очарованието, което великата природа бе разкрила за своя певец.
В тоя миг Муратов бе застанал до вратата. Той бе впил поглед в своята картина „Изгрев слънце” - голямо платно, на което бе нарисувана Рила при изгрев слънце. Планината се пробуждаше от своя сън. Далечините и пропастите тънеха още в своя предвечен мрак, над който се разтваряше, като цвят, утринното слънце. То с труд разкъсваше мрачината. Последната, като призрак, потъваше все по-ниско и по-ниско, скалите напущаха своя гълъбово-синкав цвят и приемаха багрите на утринното слънце.
Природата се пробуждаше за нов живот.
Муратов гледаше своята картина усмихнат като дете. Аз виждах: той се радваше на нея, изживяваше необяснима вътрешна радост, която никой, освен него, тъй дълбоко не би почувствувал. Той ту се приближаваше до нея, ту се отдалечаваше, най-после се спря пред нея и дълго стоя унесен в себе си.
- Александров, - каза той, като се обърна мигновено към мене, - аз, знаеш ли, съм щастлив, много щастлив!… Стига ми това щастие. Най-голямата ми радост в живота са били часовете на творчество. Само тогава аз живях истински…
Муратов млъкна и наведе поглед. В душата му настъпи помрачение. Кашлица задави гърдите му.

V.

Муратов ме помоли да отивам често при него. Страшно било да умре сам.
Аз приех неговата молба и често прекарвах при него няколко часа, а понякога и цял ден.
Той отслабна. Лицето му доби восъчно-жълт цвят. Само погледът му бе същия - бистър и галещ, поглед, в който имаше много вътрешен живот!…
Последните дни той престана да рисува. Кутията с боите и четките бе захвърлена в ъгъла на стаичката му. Вътре се носеше тежкият мирис на маслени бои.
Кашлицата му се усили. Една нощ той имаше второ кръвоизлияние. Аз прекарах нощта при него, успокоявах го и се стараех да облекча страданието му.
Бедният художник! Той угасваше бавно, мъчително. Всяко кашляне му напомняше все по-настойчиво и по упорито за края на неговия живот. Понякога това го озлобяваше против всичко, против света, против хората, които му бяха отнели мястото в живота, а понякога ставаше тих, примиряваше се с всичко и гледаше с детско чистосърдечие тревичките, нацъфтели пред неговата колиба, спираше погледа си на шарените цветчета и се замисляше.
А после се обръщаше към мене:
- Александров, та нима след моята смърт всичко ще изчезне?…
- Не, разбира се, - отвръщах аз, като се пазех да не го развълнувам.
- Да,… ето тия цветчета пак ще ги има, по земята пак ще живеят хора, нищо, че моето място ще бъде заето от друг… Но аз искам, след моята смърт, да оставя на хората спомена за себе си… Виждаш ли, аз, все пак, не минах напразно живота си… Рисувах картини… Ех, защо ли?… Обичах аз красотата, страшно я обичах… И сега, как всичко това ще го забравя?…
- Не скърби, Муратов. Работата е в това, че ти ще си заминеш по-рано, отколкото трябва. А може и да не заминеш!…
- В чудесата не вярвам, Александров!
- Не чудеса, Муратов, не за чудеса говоря аз, а за това, че човешкият организъм крие незнайни сили в себе си, той се бори упорито, докрай и… побеждава!…
- Наистина, понякога побеждава… но, не! С мене е друго… Аз не мога, аз чувствувам, чуваш ли, чувствувам, че ето тука, наблизо е смъртта… Хладно е около ми, нервите ми са изтръпнали, бацила е отровил кръвта ми… О, приятелю, защо си се заел да ме утешаваш?… Нали всичко това е напразно? Нали все пак аз ще умра, ще оставя картините си недовършени, делото си недоизкарано, ще оставя този прекрасен Божи мир и ще се стопя, ще стана нищо, нула?… Аз знам, че няма лично безсмъртие, аз знам, че с моята смърт свършва целия мой живот…
Муратов спря за миг, челото му трепна, сякаш някаква нова мисъл го осени.
- Едничкото действително нещо това е живота, Александров, - продължи той. - Това аз го знам от науката. Тя отнема на човека илюзията за задгробния мир, отнема му последната надежда за живот, макар и задгробен. И, все пак, тая жестокост, Александров, трябва да я приема. Смърт! Що е смърт? Не, не… аз я чувствувам, тя е вече в мене, в кръвта ми, тя е страшна, непобедима сила…
Муратов отпадаше. Гласът му отслабваше, а погледът му потъмняваше. Чувствуваше той неизбежния край.
Всякога съм мислил, че великите хора свършват живота си така именно: в крайна мизерия, без топла човешка ръка да погали и успокои душите им.
Муратов нямаше никого близък в света. Той бе живял самотен, бе разкъсал сърцето си на парчета и го бе раздал на нищите духом.
- Вземете, - сякаш бе казал той, - вземете и живейте. Аз съм обречен на вас!
Той бе живял и бе творил не за себе си. О, не! Чрез изкуството си той бе служил на другите, чрез него той бе поискал да облъхне с висша красота сърцата им. Но разбраха ли го те?
За него остана неясно…