КОЛЕСНИЦАТА НА ВРЕМЕТО
КОЛЕСНИЦАТА НА ВРЕМЕТО
Пак ли колесницата на времето
литва в несънувани гори?
В мир сега почиват многолетните
спомени, желания и дни.
Огън в незапалени светилници
още продължава да пламти.
Мъртвите сега са ни закрилници.
Святка колесницата, кънти.
Няма суета на суетите
в тази непорочна тъмнина,
щом вървиме вече към звездите,
смъртни и безсмъртни по съдба.
ОЧАКВАНЕ
Татко чака със коня в дъжда
закъснялата рожба на влака.
Чуден блян пред гранична межда
за страха си наум се оплака.
А Боян е със ново седло
и каруцата бавно в трънака
се провира в едно небило
предсказание на камънака.
Пламенеят минути в сапфир.
Дискът слънчев във здрача преваля.
Тези дни ще останат подир.
В кървав прах се животът въргаля.
Ароматът на сочен бостан
благодатно дъха ми колосва.
Татко чака на влака с Боян…
Всеки миг като сън ме докосва.
ТАТКО И БОЯН
Ще впрегне татко буйния си кон
и двамата към нивата ще тръгнат.
Завръща се животът, по закон.
Оскъдните миражи ще обгърнат
в мъглата непокорна отдалеч
браздите и напръхналата оран.
Позната е изгубената реч,
покълнала от родовия корен.
Безмълвен е просторът невидян.
Копитата отекват устремено,
където моят татко и Боян
очакват ме под сенките зелени.
Небето е загадка на нощта.
Съдбата във сърцето ми клокочи.
Тревожни са прекрасните неща.
Зората утре пътя ще посочи.
Ликува тишината в своя дом,
а мракът в риза стара е загърнат.
Отваря порти за съпруг и кон
със вярата, че скоро ще се върнат,
и мама, в знака славен на деня,
заспала с тънка прежда на коляно.
Посърнал от будуване, сънят
все още ни гостува в образ само.
ВЪЖДЕЛЕНИЯ
Хайде, татко, на моето рамо
още малко спокойно поспи!
Има място и в скута ми. Само,
ако можеш, мига изтърпи,
ако можеш назад повърни се
пак за кратка разходка в съня!
Чак тогава при изгрев тръгни си!
Колко пъти дели ни в деня
тази арфа на утрото младо!…
Няма друм, за да тръгна след теб.
Аз се гърча все още във ада.
Нося черния траурен креп
много плътно, почти до сърцето.
Жаля двама ни - тебе и мен.
Дваж ще бъде мъстено небето.
Кой светец е от смърт победен?
Пъклен делник!… Постъпвам ли грешно?
Долу в пясъка стене свещта.
С мъка чакам, навярно успешно,
в спомен стар моя мъртъв баща.
МОЯТ БАЩА
Ще прелея с водата и виното
сгорещената суха земя.
Зеленее покорно смокинята
и ветрецът познат зашумя
в светлината, родена от спомена.
Уморено поглеждам свещта,
във пръстта неотдавна положена.
Непробудно спи моят баща
покрай изгрева топъл. След заника
се изнася в прекрасен летеж
утолима скръбта на избраника
при разлъка с любов и копнеж.
И покрива ефира със трепети
нежноръка душата из път.
А пък лятото с дивите лебеди
се разтапя в усмивка. Светът
изучава до кости пространството.
Безнадеждно ме дърпа отзад,
задържано за миг, постоянството
и на мъртвите вечният град
се изпълва със химни и кръстове.
В непоквара се ражда нощта.
Аленеят откъснати макове
до лицето на моя баща.
Проумях, че е сам между шипките,
а душата, заключена, с дъх
ме докосва спокойна в извивките
на поникнал при храстите мъх.