СКИТНИЦИ

Александър Вутимски

СКИТНИЦИ

Лудо слиза вятърът от планината
с тъмни и настръхнали мъгли.
Студ нахлува в равнината,
студ облъхва дървесата,
студ смразява всеки лист.

Лудо слиза вятърът от планината,
вее дим над смръщения град.

Ний вървим от призори до вечер,
няма място - никъде да спрем.
Ний вървим и ето, ето вече
във парцали сме и камък ще допре
смръзнатите ни пети.
Нощем търсим огън да се стоплим,
искаме да хапнем, а къде?
Кой ще ни даде
малко сън и
малко хляб и
огън?

Във душите ни е легнала тревога.

Лудо слиза вятърът от планината
с тъмни и настръхнали мъгли.
На студа смразените игли
впиват се безжалостно в телата ни.

Ветре, стига, стига, спри!
Та и ти ли искаш да ни мъчиш?
Никъде ли няма покрив,
хляб,
лъчи?

Но макар, че голи сме и гладни
и че скитаме сред вятър и сред мрак,
грей надежда ясна във душата ни -
друг, по-хубав свят копнеем ний и чакаме…

Лудо слиза вятърът от планината,
вее студ в полетата безбрежни.
Ветре,
ветре,
ветре необятен,
не отвявай нашата надежда!


КНИГА

Когато печката бумти
напалена с дърва -
да седнеш в ъгъла и тих,
с наведена глава -
да зачетеш разтворената книга.
Да видиш нови хора
и нови кръгозори.
Да стигнеш невиждани страни.
Когато печката бумти
тих
и сам
да зачетеш разтворената книга.

О, толкоз дни,
о, толкоз дни аз скитах
със скрита,
безшумна мъка във сърдцето си,
с помръзнали ръце,
с лице
от вятъра жестоко брулено.
Аз скитах толкоз дни -
дъждовни дни,
студени дни -
и гледах как над Люлин
мъгла дими.
И гледах как снегът надолу слиза.

За миг притварям сам очи -
не исках да си мисля за снега.
Но луд,
стихиен вятър изфучи,
оближе кръпките
и в ризата ми студ.

Но днес забол във книгата глава
край печката напълнена с дърва,
чета,
чета.
О, ако цял живот живеех в нищета
не бих познавал книгата
и пролетните полети на моя дух
не биха стигнали от хляба
и леглото
по-далеч.


РАВНИНА

Това е слънцето есенно-студеното, огромно слънце,
над върховете неподвижни възлязло мътно, без лъчи.
И вятърът, завтурнат вятър, изхвръкнал из мъглите сънни,
плющи, и пуста равнината в студа измръзнала мълчи.

Как всичко е спокойно, ледно! И ето пътя - тих, изровен, -
безшумно плува във мъглата кола с натегнали дърва;
понякога изскърцва глухо, и пъшкат старите волове,
и селянинът, мършав сякаш и с мъртва, вдървена глава.

Студът, дъждът, мъглата тежка по извехтелите му дрехи.
Трудът телото му прегънал. Гладът по сухото лице!
О, сякаш тръгнал е да търси в мъглите някаква утеха,
но студът е вледенил сърдцето, сковал коравите ръце.

О, есента - безкрайно глуха и мълчалива и безсънна
като смъртта. Но вяра ли тръпне в тъмните очи?
Това е слънцето есенно-студеното, огромно слънце -
едната равнина, която задушна до смърт мълчи.


сп. „Звън”, ученически литературен сборник, издание на „Светлоструй”, София, 1937