Алексей Сегренски

Из „Записки на инструктора”

Казвам се Евлоги и след месец-два навършвам четиридесет години. Някога, когато ходех с торбичка през рамо на училище, моят учител беше на четиридесет години. Тогава не се запитвах ще стана ли и аз като него - с посребрени коси на слепоочията, бръчици, които, щом се засмееш, започват да се диплят покрай носа и сякаш се умножават, с противно изпъкнала адамова ябълка на шията. Просто не ми минаваше през ум за това. Обичах лудориите, сбиванията в училищния двор и учителят често ме изправяше до стената. Ядосваше ли се, адамовата му ябълка започваше да подскача, да се движи смешно нагоре-надолу и аз, зад гърба му, без никакво угризение на съвестта, правех същото. Това разсмиваше класа, учителят сепнато се обръщаше към мене, но никога не успяваше да забележи гримасите ми. Бях по-бърз, успокоявах за миг движението на лицето си и го гледах с такъв невинен израз в очите, че той се скарваше не на мене, а на другите. По-късно животът ме чукна - едно лято, като си дойдох през ваканцията от града, баща ми рече: “Евлоги, край на учението!” Мислех, че се шегува, а то било истина селският бакалин ни беше взел двете нивки срещу дълга, който не можехме да изплатим. А с едната нива, която ни бе останала, за какво по-напред? Върнах се в града, но вече като работник. За какво ли не се захващах: разтоварвах вагони със стоки на гарата, бях за малко продавач в магазин, работех по постройките. Прехвърлях тухли, подавах ги на майсторите. Знаете ли какво значи да преминат хиляди тухли през ръцете ти за един ден? Вечер ръцете стават дебели като самуни, горят. Киснеш ги във вода, а парещата болка не минава. Дигаш ги нагоре, а кръвта бие в дланите ти, та чак в главата се чувства. Казват, че кожата загрубявала, свиквало се. А моята се белеше всеки път като на змия и ръцете ми бяха целите в рани. Увивах ги в парцали, нищо не помагаше. Затова след година постъпих в железарска работилница. Там главата ти става на тъпан от непрестанните удари на чуковете, но поне си на сянка и ръцете ти държат само клещите, не те болят вечер, та да не знаеш къде да ги сложиш като си лягаш. Тук започнах да попочитвам книжки и за пръв път чух думата “диалектика”. Трудна дума. Произнася се лесно, ала е трудно да вникнеш в нея. Напразно ми обясняваха, че тя обхваща всичко, което съществува на света. Не вярвах, пулех се, нищо не разбирах. Разделях я на срички: ди-а-лек-ти-ка. Питах се: в коя сричка съм аз , в коя баща ми, в коя бакалинът? Ако за нас все пак има място, даже остават две свободни, то къде се вместват тогава остналите хора и неща по земята? Коя сричка е заел нашият господар, който, като минава през работилницата, пъхти, понесъл шкембето си, и се клати наляво и надясно, та трябва да се отстраняваме и да му правим път? Питах се, пък то било не толкоз трудно. Веднъж по стар навик тръгнах след господаря и накъдето той се наклонеше - и аз натам, както стъпеше той - така и аз. Даже устните си свивах като него, събирах ги във фуния и пъхтях ли, пъхтях. Виждах, че останалите навеждат глави и с мъка се сдържат да не прихнат, и още повече се пъчех. Да не беше се обърнал, всичко щеше да мине добре. Но дяволът го подтикна да се обърне. Точно бях дигнал крак като него - и той се обърна. Зяпна, лицето му се наля с кръв, викна: “Вън! Циркаджии не ми трябват…” Така се доближих малко до диалектиката. Аз съм свободен да го правя за смях, но и той есвободен да ме изгони и да ме остави без хляб и покрив на улицата. Такова нещо е диалектиката, всичко се побира в нея. И това, че аз станах партизанин след няколко години, а синът на бакалина в село - жандармерист, и то влиза в диалектиката. Че него го разстреляха на Девети, а мене ме направиха кмет - и то е диалектика… Не е чудно, че сега, когато ви разправям за това, аз обикалям като партиен инструктор района си и също тук-таме се сблъсквам с диалектиката. Чука ме тя честичко по главата, напомня за себе си. И при добро, и при лошо. Не само на мене напомня…Тя ме срещна със Запрян. Запрян Чуков от село Старцево, дето и досега е председател на стопанството. Тоест искам да кажа, че ако не бях останал дълги години инструктор, нямаше да ви разкажа тази история. Запрян щеше да си е на село и ако се видехме случайно след време, щяхме само да се поздравим. Най-много да го попитам за Христоско, който му бе казал навремето: “Бе аз овце в кошарата не мога да вкарам, а вие с хората сте се заели… “