Добри Ганчев

Из “Спомени за княжеското време”

…Няколко дена след пристигането на княз Фердинанд ми беше съобщено от канцеларията на двореца, че съм препоръчан за учител по български език и че трябва еди-кога да се представя на Негово Царско Височество… Княз Фердинанд ме прие в кабинета си в южната ъглова стая на двореца… До краката му всякога лежи любимото му куче… Отвратително животно, гадно, дори вонещо… При все туй господарят му го обичаше като дете… Княз Фердинанд дойде в България със запас само от няколко български думи. Имаше и малки сведения по българска история. Много обичаше да напомнюва теорията за угро-финското произхождение на Аспаруховите българи. Имаше огромна памет. Таз дарба му бе дала възможност да изучи няколко езика: френски, немски, английски, италиански и маджарски. На френски говореше с майка си и дипломатите, на немски - с братята си и слугите, на маджарски псуваше, а на английски и италиански се хвалеше. Българския език скоро го усвои, много по-скоро, отколкото всеки можеше да очаква. Труд не употреби, научи го от практиката. Граматика не взе в ръка, колкото и да настоявах.. Не пожела нищо да прочете и от българската литература. Българските писатели ги опозна в срещи с тях. Кой какво писал - не го интересуваше. Разпитваше само кой от коя партия е, какви са му чувствата, политическите взглядове. С вестникарите обичаше да се среща. Канеше ги в двореца, говореше с тях по-длъжко, хвалеше ги, награждаваше ги, било с ордени, било със субсидия за “тъй отлично списвания вестник”.

Княз Фердинандовата памет учудваше всекиго. Хора, които бе срещал само един път, помнеше ги дълго, знаеше какво са му говорили, как са били облечени, как са си държали ръцете, краката и пр. Едно само биеше на очи: като че ли паметта му поглъщаше дреболиите от живота. Женска памет, би казал някой. Екземплярите от зоологическата си сбирка знаеше отлично: кой от где го има, как го е получил, какви са особеностите на вида му и пр. и пр. Минаваше на времето за уж отличен орнитолог и голям познавач на ботаниката. Всичко приемаше с благодарност и го пращаше в зоологическата му градина. В една-две години той свари и я напълни с екземпляри от всички видове нашенски птици и зверове. Особено орли. Имаше ги със стотици.
През цялото време на занятията си по български език княз Фердинанд обичаше да разправя много за дедите и прадедите на майка си. За Людовик Филип, за баща му - Егалитето, за Бурбоните, за известните пълководци или държавници и от едните и другите, Бурбони или Орлеани. Даже за баща си не искаше да говори. Види се, смяташе Кобургите за нищожество пред Орлеаните. Приличаше на Кобургите само по ръст. По лице, по душевни качества той бе истински представител на Бурбоните, от орлеански клон. Князуването му, животът му, обноските му, дори и нещастията на България се дължат на тази прилика (приликата с Людовик Велики).

Мястото му тук е да споменем нещо за подаръците, дето раздаваше тъй щедро в първите години на князуването си. Една голяма част от княжеските подаръци бяха от много долна стойност. На множеството се раздаваха златни или позлатени игли с княжески монограм, набоден с дребни люспици диаманти. На други се даваха пръстени, на дамите - браслети, но на някои от министрите ордените бяха с брилянти. От всички близки до княз Фердинанд най-много и най-ценни подаръци, освен служителите в двора му, получаваха Рачо Петров, г-жа Петрова, генерал Савов, г-жа Белчева, по-после г-жа Кръстева и др. Обичаше хубавото и не само в предметите, в облеклото, но и в хората. Външността бе първото условие при избора на служители при двора му. Към хубавите и красиви жени княз Фердинанд хранеше култ. Неудържимо се влачеше подире им, въпреки приличие, обществен морал, а по-сетне и съпружески обязаности. В първите месеци след идването си обикаляше в разходките си ул.”Стефан Караджа”, гдето живееше г-жа П., загледваше в прозорците й и май длъжко беседваше с нея. По-после се увлече от г-жа Б. В напреднала възраст се увлече по друга хубава, млада г-жа. За да я има близо до двореца, съдейства да направят мъжа й - скромен, посредствен провинциален адвокат - министър. Догде бе млад, княз Фердинанд прекарваше почти шест месеца в годината в Европа. Ту в Карлбад, ту в Мариенбад, ту на Вагнеровите опери в Байрод, прекарваше навън весело, безгрижно. Читателките на записките ми лесно ще влязат в положението на младата княгиня, едвам 3-4 години женена и при това с много скромно мнение за собствената си очарователност. Ранена в най-чувствителната половина на женското си сърце, настроението й се предаваше и на свитата.

Мнозина от съвременниците намираха княза за хитър човек. Хитрост у него аз не видях. Той говореше много, лесно пламваше, увличаше се, често идеше в настроения на възбуденост, понякога до самозабрава. А таквиз хора, струва ми се, не могат да бъдат хитри. Беше осторожен в политическите въпроси, имаше известен такт и тези му качества се вземаха за хитрина. Човек на крайностите - хвърляше се цял от една крайност в друга. Резерви - никакви. Такъв бе спрямо частните лица, служителите, такъв бе и в политиката. Слуховете за интригите действаха върху княз Фердинанд извънредно възбудително, той лесно кипваше, ставаше невъздържан в думи, дори в дела. Подозрителен човек бе. В главата му постоянно цареше мисълта за съзаклятие против него. Подозираше всекиго, не вярваше на никого. Който нямаше характер да сервилничи пред него и да манифестира прекалено лицемерна преданост към особата му - опасен човек бе за него.

Когато беше добре разположен, доволен от себе си, от работите си, показваше необикновена веселост. Разправяше спомени от младините си, имитираше приятели и познати, разказваше пикантни анекдоти, понякога не съвсем за дамско общество, често пъти мръсни. Кога му се развържеше езикът, говореше, без да се стеснява от гостите си. Ядеше княз Фердинанд много, но пиеше в младите си години по-умерено. Във време на ядене докторът постоянно му даваше знак да не яде много. Поръчал му беше князът да прави това, ала не го слушаше. През време на големите обяди, кога имаше канени много гости, очите му постоянно шареха по цялата трапеза.

В известни случаи беше голям суеверец, с предразсъдъци човек беше. 13-то число за него беше сатанинско. Нито тръгваше на 13 число, нито някоя работа захващаше, нито пък на трапеза, дето има 13 души, сядаше да яде.

Цял живот прекара в движение. Съмнявам се, че няма да кажа истината, ако река, че той по-голяма част от времето си прекара във файтони, вагони, параходи. Кога не можеше да излезе извън България, скиташе из нея. Предлог се намираше - да изучава страната. Никакво изучаване! Нито за поминъка на хората се интересуваше, нито за желанията, чувствата и нуждите им. В първите години обичаше да прекарва в Пловдив. Казваха например, че когато някои от пловдивските госпожи отивали на “чай” или на представление при старата княгиня (майка му), те бивали въвеждани в друга стая. Тез секретни и чести представления ставали със съдействието на началника на дворцовата полиция, сам пловдивчанин…

За Фердинанд вървеше упорита мълва, че той бил дълбоко заразен от древногръцки порок. Обичал красивите момчета. Може туй да е измислица на враговете му, ала има факти, има свидетелства от достопочтени хора, които високо изобличават българския господар в скандалиозно морално разтление… Вайх бе последния Фердинандов любимец измежду чужденците. Доведе го в България като шофьор, а го издигна до длъжността хаусмаршал. Не е важна дворцовата му служба. Важна е интимността между шофьора и господаря, а оттук и силата и влиянието му. Г-н Вайх можеше да мести и уволнява неугодните нему чиновници. Вайх напусна страната заедно с господаря и приятеля си. Да, нежността на Фердинанда към някои личности се показа много чужда на нашите нрави и понятия. Нежности много непонятни и много подозрителни. Имаше нещо болезнено, нещо ненормално в природата на княз Фердинанда. И вкусовете му неестествени, и моралът му такъв.

В тостовете и речите, в пресата - българската и австрийската, в разни описания, изобщо във всички словословия по адрес на княз Фердинанд подчертаваше се една и съща мисъл: С идването си в България той омиротворил страната, консолидирал я и я тикнал в пътя на мирния прогрес. Това не бе съвсем точно. Години подред вълненията продължаваха, борбата между русофилите и националистите не спираше.
Пиша тези редове след погрома, след страшните разорения, що ни докара войната. Като че не можа Фердинанд да се помири със скромната роля на владетел на малка държава. Тази мания за величие погуби България. Седя в студената стая, пиша с вкочанясали ръце и крака и си спомням за баловете, вечеринките, приемите. Фантазия ли бяха или сън?

Не зная с какво ще го споменуват грядущите поколения, ала ний, които преживяхме погрома и доживяхме туй страшно падение, ний няма да го забравим. Защото Фердинандовата самозабрава се крепеше върху нашето унижение пред него. Нашата сервилност, нашата робска покорност и послушност, издигнаха този неуравновесен тип. Мигахме пред самовластието му, през глупешките му махове, дори и пред пороците му, а най-добрите между съвременниците му се надпреварваха да го славят! Славеха го в публични речи, във вестници, в списания, та че най-сетне и в поезията.
Когато се четат моите записки, мнозина от читателите ми ще се попитат учудено: как е това възможно? Други ще се усъмнят в правдивостта на моите записки, ще допуснат неразположение, пристрастие към лицата, за които тук се споменува. Не, мои мили внучета, не допущайте подозрения! Помислете вий за времето, през което аз и описаните тук лица сме живели. Помислете и ще се уверите, че в думите ми, в оценките ми няма нищо преувеличено, че аз съм гледал на лицата и събитията вярно, правдиво, без предвзетост и пристрастие…