ЗАПРОЛЕТЯВАНЕ

Димитър Караджов

ЗАПРОЛЕТЯВАНЕ

Напъпилите клони още спят,
а тайните им, в шепот глух увлечени,
напиват соковете вече
и непрестанно в празното кръжат.

Обичам тия сиви часове
на вечното очакване, когато
дърветата се вслушват в тишината,
измокрени от ситни дъждове.

Нетърпеливи, гълъбите гукат -
и за нетрайни мигове макар,
далече в равнините се разпуква
небето, жълто като минзухар.


ОТВЪДНОТО

Завиждам ти, че знаеш вече що е
отвъден свят или - небитие,
защото все се питам, неспокоен,
какво наистина са те?

Общувате ли нейде в небесата
и разговаряте ли като нас,
или това е тайна, непозната,
заключена за всички времена?

Каквото и да е - ти вече си погребана,
то бе ужасен случай - няма друг.
И онова, което знам за тебе,
сега е само светлина и звук.


ОБЛАЦИ В НЕБИТИЕТО

Ще свърши явно земният ми път,
а има ли небесен път, не зная,
ще се разпръсна може би в безкрая
като дихание без шум, без плът.

И ще изчезна… Купчината пръст,
останала в любимите предели,
щом вкуси напоителния дъжд,
ще запълзи с очите ми изтлели
към друг живот, към криновете бели,
които ще цъфтят околовръст.

И ни следа, ни вест от мене… Нищо.
Единствен вятърът, непроменен,
ще шепне пак в обвеяните листи,
че уж го слушам вечно, всеки ден…


ЗЕМЯ

Залутан сам в ръжта сребриста,
аз гледам пролетния ден
как остро вече е обистрен
и газя вятъра зелен.

И злак, и острови червени,
където земна кръв тече,
се залюляват срещу мене
и плискат жадното сърце.

Ръката ми сбере ли само
жаравата ти, мак засмян,
от пръстите ми бликват пламъци
и аз вървя като пиян.

И стига ми в това безумие
несподелената ми страст,
която се задъхва, румена,
и ме разлистя като храст…

О, зная - тръпката е всичко,
влечението, сладостта,
с които празникът езически
започва в облаци, цветя.

И ако някой ме запита
каква е крайната ми цел,
ще кажа, че не знам - и с птиците
ще гоня синия предел.