ПРИЛЕП

Димитър Атанасов

Откъс от подготвената за печат книга „Македонска тетрадка”

Прилеп

Навлизаме в Прилеп от изток. Веднага личи – най-големият град дотук.
- Колко е населението? – питам.
- Около 40 000 – отвръща Матю почти без да се замисли.
Сетне се оказват 74 000, но лошо няма. Това не пречи на Кентавъра да включи микрофона и да се прави на гид. Донякъде даже успява. Е, пред половин автобус екскурзоводи не е лесно, ала спасява положението с чувство за хумор и с неконтролируеми количества комплименти.
Идвал е няколко пъти на пленер. Единият път бил с Кирчо Найденов. Тук правели най-хубавите „колонии” по живопис и скулптура. Колониите са пленери. Имали 40-50 годишна традиция в тази област. Отляво се вижда Шар планина. Освен че е Крали Марковата планина, там отглеждали кучета от известната порода Шарпланинец. Страшни кучета. Пускали ги срещу вълци и побеждавали. С тях организирали и боеве, на които залагали големи пари.
По-късно разбираме, че Шар планина всъщност е далече на север, някъде чак между Тетово и Скопие, към Сърбия. А тук в далечината отляво е Дрен планина, а отдясно Бабуна планина. Но това са подробности, които за Кентавъра не са толкова значими… Подробна значимост, впрочем е това, че Бабуна е обитавал поп Богомил, има село на неговото име в близост до извора на река Бабуна.
- Е, стига с тия кучета, кажи нещо за Прилеп – прекъсва го Тони от Недкович.
Рая и Ружа от Ателието за реставрация не могат да спрат да се кикотят. Към тях се присъединява и Радост.
- За Прилеп ли? Какво да ви кажа? – продължава Матю. – Прилепчанките са много хубави, но не са по-хубави от вас. На север виждате Марковата крепост и манастира под нея. В центъра се издига старата Часовникова кула. Има страхотни мозайки, вие ще ги видите. Обичам ви всички!
Вече преливаме от предварителна информация.
Спираме на центъра до Дома на културата. Два часа свободна програма. После ще се качим на манастира под Маркови кули.
Градът е на 126 км от Скопие. Наричат го още Градът под Марковите кули, тъй като над него се извисява връх, на който е била съградена крепостта на Крали Марко, останки от която още могат да се видят. С още две неща е известен Прилеп: районът е най-големият производител на тютюн и оттук се добива най-хубавият мрамор, без никакви примеси. Казват, че Акрополът в Атина бил строен с прилепски мрамор. Иначе поминъкът с тютюна сам по себе си говори за бедността на този край, а и самият град е беден, някак овехтял…
Впечатлява ни паметникът на Александър Македонски в центъра. Меко казано - художествено недоразумение.
- На ръст прилича повече на пигмей – произнася се Запрян.
Както обикновено – отново в десетката.
- Владетелят на света има нещо несъразмерно в торса – потвърждава компетентно Кентавъра.
Старият град има хубава архитектура. Но чаршията, ако и да е стара, е битак. Сантименталните ми чувства за съжаление не могат да компенсират немотията. Дори и с непредубедено око личи, че в тия години градът е западнал.
С Матей влизаме в най-голямата банка на центъра, за да обменим евро. Отказват ни, трябвало да търсим менувачница. Така наричат македонците чейнч бюрата. В паричния салон виждам един рекламен текст, изписан с едри букви. Посочвам го на Матю.
ЗАШТО ДА БИДИШ ВТОР, БИДИ ПРВ!
Крилата фраза, която впоследствие става наш девиз до края на пътуването.
Намираме менувачница, 1 евро ни обменят за 61 динара, т.е. 1 лев е 30 динара. Курсът не е лош, по-късно се убеждаваме, че в Охрид и Скопие е по-висок. Макар че обмяната се оказва напълно излишна. Навсякъде в Македония може да пазаруваме с наши пари. Уважението към българския лев ни дава повод да вирнем носове.
- Не е лошо да напомпим леко самочувствието – казвам на Матю.
В очите му искри насмешка.
- Защо да бидиш втор, биди прв! – кимва той в съгласие.
Художници, писатели, артисти… Какво да ги правиш, непоправими са.
В града има три мюсюлмански паметника – Скършената джамия, джамията при Старата чаршия (ХVІ в.) и Саат кула (1858 г.). Последната е много внушителна и същевременно много добре запазена. На северната страна има плоча с надпис на арабски, но годината на строежа се чете отчетливо.
Най-после се свързваме с Димче, приятел на Матей. Изключително сърдечен и начетен човек, работи в културния дом. Той е моторът, който движи организацията на ежегодните традиционни пленери в Прилеп. В следващите няколко часа с готовност ни става гид, от него научаваме доста интересни неща. Малко от тях, по неговите думи, а и аз мога да потвърдя, могат да се прочетат някъде.
В древността тук е имало римско селище, което се наричало Керамиа, а по византийско време се преименува на Прилапон. Тогава градът се е намирал на мястото на сегашния квартал Варош, т.е. Стария град. През VІІ век вече е българско средище, влиза в Куберова България. От ІХ век става Самуилова твърдина, после пада под византийска власт, а по-късно влиза в пределите на Сръбското царство на цар Душан. През ХІV век е столица на независимо княжество на местни феодали. По времето на крал Марко (Крали Марко) от 1371 до 1395 г. Прилеп е столица на държавата му. Марко е син на прилепския деспот Вълкашин, който след смъртта на цар Стефан Душан около 1366 г. се обявява за крал. През 1371 г. заедно със своя брат Углеша, деспот на Сяр, тръгва на поход срещу турците и стига чак до хасковското село Черномен. Там, на брега на река Марица, турците разгромяват 60 000-та му войска, а него и Углеша убиват. След Черноменската битка Марко наследява кралството, но става васал на турския султан. Убит е в битката при Ровине между османските турци и влашкия войвода Мирчо Стари. След завоюването от турците през 1395 г. жителите напускат Варош. Днешният център със Старата чаршия се оформя през ХІХ век. След 1912 г. Прилеп е част от Вардарска Македония, която е в сръбските граници. През април 1941 г. до края на войната преминава към Царство България, а след това в Югославска Македония.
Тръгваме към Маркови кули. Гледани отдолу църквата „Св. Архангел Михаил” и манастирът изглеждат като нарисувани бели птици в подножието на скалите. За да отидем до тях минаваме през Вароша. Ще го разгледаме на връщане. Бусът се качва почти до портите на манастира.
Горе, на върха, са надвиснали огромни скални късове, сякаш всеки момент ще се изтърколят и ще пометат града. Димче казва, че са останки от старата крепост, рухнала при голямо земетресение. Строежът й започва още цар Самуил през Х век. От този манастир той вижда в полето идващите ослепени войници от своята войска и получава сърдечен удар. По-късно през ХІV век Вълкашин и Марко разширяват крепостта. Съграждат я с гранитни блокове. По квадратура тя е една от най-големите крепости на Балканите. От Марковия град има огромна видимост наоколо, оттук наистина могат да се контролират всички пътища. На 5 км на юг е последната крепост на Александър Македонски – Тибери. Когато тя пада след това няма вече държава. Иначе най-древните племена по тези места са дарданците.
Малката църква под крепостта „Св. Архангел Михаил” е от ХІ век. Била е престроена на куполна през 1371 – 1395 г. На първата колона от гранит има надпис, за който се твърди, че е най-стария славянски надпис, датиран от 962 г. На него пише за някой си монах, който пребивавал тук. Надписът всъщност е на старобългарски, но никой не споменава този факт. Водят го старославянски. Предчувствайки отговора, не споделям несъгласието си с Димче по-скоро от етичност, отколкото от деликатност. Все пак той е любезен домакин и го прави не по задължение, а като приятел.
Под свода, от двете страни на входа на църквата, има две фрески – на крал Вълкашин отляво и на крал Марко отдясно. Правени са след смъртта на Вълкашин, тъй като Крали Марко е в бели траурни одежди, тогава е жалеел баща си. Стенописите в църквата са оригинални, сравнително добре запазени. Ктиторите са изписани в ляво от входа. Най-старите стенописи са отдолу, в катакомбата, влиза се през пещера с твърде тясно гърло. Те са от първата църква от Х век, там също доста фрески са запазени.
Белокаменният манастир, чийто градеж е свързан с църквата, носи името „Св. Атанас” и е строен от еснафи занаятчии доста по-късно – през ХІХ век, първо източния конак, а по-късно западния. Тук Димче посреща гостите участници в „колониите”.
Снимаме се до колоната с най-стария славянски надпис и пред фреските на кралете Марко и Вълкашин. И поемаме надолу към Варош – най-богатият град някога по тези земи, голям търговски, верски и занаятчийски център през средновековието. Разположен е в подножието на възвишението със старата крепост на върха. Сега това място е жилищен квартал със сравнително нови къщи, но сред тях има много църкви. А на времето, през средновековието, Прилеп е бил със 77 църкви. Почти всеки род е имал църква.
Най-близката църква „Св. Петър и Павел” (ХІV в.) за съжаление е затворена. Но пък имаме късмет със следващата – „Св. Никола”. Тя е най-красивата църква в Прилеп. Строена е през ХІІ в., а изписана през 1298 г. Наричат я „Царската църква”. Архитектурата й е много интересна – бял камък, тънка червена тухла и оловна изолация на покрива под керемидите. С тухлите са постигнати такива художествени декоративни ефекти, че човек неволно се пита кои са били тези великолепни майстори. Това не можахме да разберем, но пък видяхме прекрасните стенописи вътре. Църквата е реставрирана през 1960 г.
Следващата църква е „Св. Димитър”, отстои на 300-400 метра от „Св. Никола”, също така малка и кипра. Строена е в края на Х и началото на ХІ век, а стенописите датират от началото на ХІІ век. Те са открити и реставрирани през 1963г. През ХІV век църквата е разширена. Много интересна и богата е иконата на Св. Димитър, никъде не съм виждал такава.
Изпитвам особено вълнение, не само заради това, че моят светец закрилник е Св. Димитър, а защото членувам в сдружение „Свети Димитър”, създадено преди три години от 22 съименници Димитровци от Пловдив, и лично участвам във възстановяването и реставрацията на едноименния храм в Стария град. Нашият се издига на Джамбаз тепе, най-високото място на Трихълмието, и е строен по времето на Иван Асен ІІ, около 1230 г. Неколкократно опожаряван и сриван до основи от турците, въздиган наново през вековете, днешната сграда е от 1830 г. И е единственият храм в България с мраморен иконостас от времето на Възраждането. Храмовата икона на Св. Димитър също е много богата и интересна, с разкошен сребърен обков, макар и рисувана доста по-късно – някъде през ХV век.
Забележителни са още запазените прилепски църкви „Св. Атанасий” (ХІV в.), „Св. Богородица Пречиста (ХІV в., разширена 1438 г.), „Успение Богородично” (ХІV и ХVІІ в.), „Свето Преображение” (ХІV и ХVІІ в.). В църквата „Благовещение Богородично” (1838 г.) може да се види голям иконостас, дело на известните резбари от този край Д. Станишев и Г. Парка, както и икони от А. Зограф и А. Цугаро. Недалече от Прилеп се намира манастирът „Трескавец” с църквата „Успение Богородично”, където има фрески от ХV, ХVІ и ХІХ век. Казват, че си заслужава да се види и манастирската църква „Свето Преображение” над село Зързе.
Ние, разбира се, не можем да видим всичко. Но това което видяхме ни зареди достатъчно.
По броя на църквите, а и като дух, Прилеп много напомня Асеновград.
В разговора с Димче намираме още допирни точки с България, а и с Пловдив също. Известните наши (като казвам наши имам предвид и българи, и македонци) възрожденци Димитър Миладинов, Райко Жинзифов, Григор Пърличев и Даме Груев са били учители в града. Димитър Талев, големият писател класик, когото сръбските македонисти недолюбват заради романа му за българския цар „Самуил” и тетралогията „Железният светилник”, е роден в Прилеп. Както и изтъкнатият български журналист, общественик и революционер Данаил Крапчев, който е бил четник в Македоно-Одринското освободително движение през 1907 г. и през 1912 г. заедно с Пейо Яворов. Тук е роден и българският писател и фолклорист Марко Цепенков, когото македонците считат само за „свой”. А той е голям приятел с проф. Иван Шишманов и активен сътрудник на издавания от Министерството на просвещението в София „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, където между 1888 и 1900 г. обнародва множество приказки, предания, песни, пословици, поговорки и др. В пловдивския квартал „Кючюк Париж” има улица, която носи името на Пере Тошев (Петър Наумов Тошев), български революционер, член на ЦК на ВМРО. Той взима участие в Съединението и Сръбско-българската война. Вероятно има и други известни личности, които ни свързват, ала ние за тези се сетихме и обговорихме.
Само един следобед прекарваме в Прилеп, а тръгваме с толкова хубави впечатления, научили толкова много. Друго е, когато човек види този град, когато почувства духа на това място. Тогава разбира истинското значението на събития, културни паметници и духовни личности от общата ни история…

* * *

Пътят за Охрид минава край Битоля и Ресен. Слънцето е ниско на запад, ожарило е хребета на планината Баба с най-високия й връх Пелистер (2601). Зад нея би трябвало да е Преспанското езеро. В източното подножие, в котловината Пелагония, пресечена от река Драгор, е разположен Битоля. Всички тези топографски имена звучат като от роман на Толкин, остава на Средната земя да срещнем македонските „хобити”(1). Битоля червенее в дъга, огряна от залязващото слънце, отворена на изток. Новите тухли и керемиди привличат и задържат погледа, веднага се набива в очи интензивното строителство, къщите са средно високи, по на два-три до четири ката. В античността Битоля е носил името Хераклея Линкестис. Днешното име е българско, Битоля (Битола) идва от старобългарската дума „обител”, по тая причина гърците го наричат Манастир. Тук се е простирала Куберова България, управлявана от брата на Аспарух. Широко известен, но също така и премълчаван, е Битолският надпис на цар Иван Владислав (1015 – 1018г.), намерен през 1956г. при събарянето на Чауш джамия. В него „черно на бяло” се казва, че Иван Владислав, син на Арон, племенник на Самуил, е цар на България и българин по род. Факт, който привържениците на македонизма не могат и не искат да преглътнат.
Продължаваме, тъй като времето напредва и започва да се свечерява. За съжаление не можем да видим църквата „Св. Димитър”, за чийто дърворезбен иконостас съм чувал, че е невероятен като изпълнение, един от шедьоврите на Дебърската школа. Битоля, впрочем е вторият по големина град в Македония с население около 75000 души.
Но пък Ресен, отстоящ на не повече от трийсетина километра в северозападна посока, макар че може да се нарече паланка с неговите 9000 жители, ми се струва по-слънчев, с по-китни старинни къщи, запазили духа на европейската архитектура от 20-те и 30-те години на миналия век. Според Васил Кънчов в края на ХІХ век Ресен наброява 4450 жители, от които 2400 българи християни, 800 българи мохамедани, 570 власи, 350 цигани, 300 албанци, 30 турци. Тук са родени Андрей Ляпчев, бивш министър председател на България, Симеон Радев, авторът на „Строители на съвременна България”, Христо Татарчев, един от основателите на ВМРО, Христо Силянов и др. Днес градът се гуши в нежните цветове на разцъфтелите ябълкови градини. Ябълкови масиви има и покрай шосето. Което ме навежда на предположението, че в този край стават най-хубавите македонски ябълки.
Матей потвърждава и допълва, че в Ресен също така и керамичното производство е с големи традиции, провеждали даже пленер по керамика. Пловдивската художничка Анастасия Ножарова е участвала в него.


(1) По Джон Толкин – хобитите населяват Средната земя. Разновидност на хората, но се определят като отделна раса. Наричат ги още „полуръстове”. Герои от романите „Хобитът”, „Властелинът на пръстените” и др. (Б. а.) Обратно в текста