СЪКВАРТИРАНТКАТА

Диана Атанасова

Анелия излизаше от института, когато телефонът й звънна.
- Добър ден! Анелия Борисова? - прозвуча плътен мъжки глас.
- Същата е.
- Дознател Александров от Второ районно - представи се гласът. - Удобно ли ви е да дойдете в управлението днес за справка, ще работя до 17 часа?
- Да, ще дойда, на две спирки съм от управлението.
- Много добре, ще Ви чакам.
Младият мъж учтиво я покани в кабинета си и поиска личната й карта.
- На адреса на който сте се регистрирали ли живеете?
- Да, от две години съм на квартира там.
- Сама?
- Не, имам съквартирантка.
- Името й?
- Знам само малкото - Румяна.
- А къде можем да я намерим?
- Преди няколко дни каза, че ще си ходи в къщи, тя е от Троян. Тръгнала си е, докато бях на лекции.
- Колежка ли ви е?
- Не, тя работи. Мога да Ви дам телефона й.
- Имаме номера, но телефонът й е изключен. А Вие къде учите?
- В Медицинския институт - четвърти курс.
- Добре, това е засега, ако се наложи, пак ще ви се обадя, ако пък Румяна се прибере, Вие ми се обадете - мъжът подаде визитката си и я изпрати до вратата.
Докато пътуваше с автобуса, Анелия се питаше, каква е тази проверка, случило ли се е нещо с Румяна, дали не е изчезнала и сега да я издирват? Прибра се с лошо предчувствие, но не се губи повече в догадки, защото материалът, който трябваше да мине за следващия ден, беше достатъчно обемист. Няколко часа прекара вглъбена в четене, докато не я вдигна звънът на телефона. Беше дознателят:
- Извинявайте, че Ви безпокоя, но ще Ви помоля да дойдете пак, по възможност сега. Ще можете ли?
- Ще дойда - машинално отговори Анелия.
- Ще ви чакам в кафето срещу районното. - След тези думи мъжът прекъсна разговора, лишавайки я от възможността да реагира.
Тя вече съжаляваше, че се е съгласила толкова бързо. Защо в кафето, той каза че работи до 17, а сега е 19, има нещо съмнително, мислеше си, така или иначе все пак трябваше да отиде, щом е обещала.
Кафето беше пълно по това време, но мъжът бе запазил маса. Беше се преоблякъл и заедно с костюма, оставил официалността си. С дънки и фланелка изглеждаше като момче на нейните години, доста симпатично при това, с атлетичното си тяло и чаровна усмивка.
- Какво ще пиеш? - бе минал на „ти”.
Тя обаче нямаше намерение да го прави.
- Кафе - нес.
- Две нес кафета! - извика той на минаващия покрай тях сервитьор, който се отзова веднага, въпреки заетостта си.
- Извинявай, ако съм ти провалил вечерта, имаш ли приятел?
Въпросът беше директен, отговорът също:
- Нямам и не съм имала кой знае какви планове, освен да чета.
- Такова хубаво момиче и само? Решила си да наблегнеш на кариерата или нещастна любов?
Настъпи пауза, в която момчето отпиваше от кафето, а тя си мислеше, че започва да я сваля и се ядосваше, че му се върза. В този момент телефонът му пропя с любимата й лунна соната и той отиде да говори до вратата.
- Открихме съквартиратката ти - каза, като се върна.
- Нещо лошо ли й се е случило? - разтревожи се Ани.
- Този въпрос трябва да задам на теб!
- На мен? Аз не зная нищо!
- Лекарката при която е ходила, се е обадила, вън от опасност е.
- Но какво е станало?
- Това ти трябва да знаеш. Спомняш ли си къде си била вечерта, преди деня, в който според теб си е тръгнала Румяна?
- Ходих си за няколко дни след последния изпит и петък се прибрах. Вечерта си бях в квартирата.
- А тя?
- И тя също.
- А да забеляза нещо необичайно?
- Не. Всъщност, сварих я да лежи, каза че не й е добре. Питах я какво й е, мога ли нещо да направя, а тя каза, че не е нещо с което да не може да се справи - припомняше си Ани.
- Какво й е, уточни ли?
- Да, неразположена била, понякога правела леки кръвоизливи, но й минавало като полежи. Казах й, че все пак трябва да иде на преглед, най-малкото да се увери, че няма нищо тревожно. На другия ден, когато излязох за лекции, тя спеше, а като се върнах я нямаше. Помислих, че й е минало и си е тръгнала…
- Само че не е. А забелязала ли си някаква промяна у нея през последните месеци?
- В какъв смисъл?
- Във всякакъв. Във външността й например.
- Малко е напълняла…
- Малко? Румяна е била бременна и е родила в петък вечер!
Очите на момичето се разшириха.
- След това е изхвърлила детето в кофата за боклук пред блока. - продължаваше дознателят, а очите на Ани продължаваха да се разширяват вече от ужас.
- Живо ли е? - успя да попита.
- Не, не е имало този късмет. Открили са го чак на другия ден. Всъщност подробностите трябва да ни изясниш ти. Имаше ли Румяна приятел, идвал ли е, кой й е помогнал, защото не е възможно да се справи сама с раждането нали?
Едва сега тя разбра, че я подозират, затова че е помогнала на съквартирантката си и още по-лошо, преди да му се обадят по телефона, дознателят е подозирал нея самата, в това зловещо деяние. Затова я бе питал дали има приятел… Червенина заля матовото й скулесто лице, на фона на която, синьозелените й очите се открояваха и изглеждаха по-големи и искрящи.
- Ако сега те подложат на детектора на лъжата, резултатът няма да е в твоя полза.
- Може и да не ми вярвате, но аз не зная нищо, това е истината и няма защо да се подлагам на детектора! - Анелия се изправи и тръгна към вратата.
- Дали аз ти вярвам, едва ли има значение, мисли как съдиите да ти повярват! - настигнаха я думите на Александров.
На улицата младата жена пое дълбоко въздух, после още веднъж и още веднъж, докато дойде на себе си.
Как е могла? - питаше се за кой ли път вече Ани, въртейки се в леглото, заслушана в крясъците на гларусите отвън, които тази нощ нямаше да имат удоволствието да я събудят, защото изобщо няма и да заспи. Наистина малко познаваше Румяна, не бяха близки, но никога не би допуснала, че е способна на подобно нещо! И този дознател, той просто си е вършел работата, а тя какво помисли… Как може да е такъв наивитет?! Прав е обаче за съдиите, кой ще повярва, че студентка четвърта година медицина не е разпознала бременност, че и раждане! То не е за вярване! Добро начало за лекарска кариера, няма що!
Грозният грак на гларусите беше подходящ съпровод за мислите на бъдещата лекарка, който засилваше тягостното й усещане в самотната квартира в крайморския град, в иначе пролетната вечер.