РАЗКАЗИ

Виктор Хинов

Из сборника „Разкази от оня свят” (2014)

МЕКСИКАНЕЦА

Мотаехме ме се по международния терминал на летищте O’Hare в Чикаго и чакахме да кацне самолетът, с който тъщата пристигаше от България, за да я посрещнем. Много пъти вече бяхме идвали в Чикаго да посрещаме българи, но все още изпитвахме страх и несигурност. Вратите на този град са Летището и Магистралите. Пет огромни автостради, всяка от които може спокойно да приюти нашата магистрала Тракия на банкета си, навлизат в Чикаго от пет различни страни. Те се преплитат една с друга като огромни черни змии, оплитат в железобетонните си прегръдки Центъра на града и Летището и някъде далеч, далеч изпълзяват на воля от този чудовищно голям човешки мравуняк. Магистралите и Летището никога не спят. Непрекъснатото Брауново движение на коли и самолети никога не спира. Може малко да се позабави поради катастрофирали коли или лошо време, но никога не спира. Коли, коли, коли: само тях виждаш наоколо, когато караш по магистралата. Теоретично, в колите би трябвало да има хора. Тях обаче не виждаш. Имаш чувството, че си единственият човек тук, попаднал по погрешка в това царство на колите. И ако се изгубиш или попаднеш в беда, ще трябва да разчиташ на тези бездушни механизми за помощ.
Затова пък на летището хората са в изобилие. Огромна, непрекъснато движеща се тълпа. Та това е целият свят, събран в едно място. Мексиканци, негри, индуси, китайци, поляци, руснаци, филипинци, японци и множество други, говорещи на най-невероятната смесица на езици, която може да си представите. Усещаш се като човек в двореца на Джаба Хатянина от Междузвездни войни. Самотен българин в този хаос от нации и народности.
Както ви разказвах, се бяхме опряли на парапета пред международния терминал на O’Harе International Airport и докато чакахме, наблюдавахме приливите, отливите и теченията на това човешко море наоколо. Изведнъж един мъж привлече вниманието ми. Беше около 30-годишен, слаб, не много висок, мургав, с черна коса, поради което го определихме със жена ми като мексиканец. Той излезе бавно от терминала и поклащайки се неуверено, тръгна по шосето между колите, гледайки напред с празен поглед. “Къде е тръгнал този пиян нещастник?” - казах на жена ми. Тук няма тротоари и пешеходци. Само безкрайни и бездушни магистрали и също толкова бездушни автомобили, които се носят със шеметна скорост. Той най-вероятно ще бъде прегазен. Горкият, сигурно е мръднал от психическата травма, дошъл от някое мексиканско село тук, в центъра на този огромен мегаполис. Докато си мислехме, че трябва да направим нещо, един друг мъж изтича след пияния, прегърна го и го поведе обратно към терминала.
- Къде си тръгнал бе, Мите, ще те блъсне някоя кола, бе, човек - дочухме чиста българска реч, когато двамата мъже минаваха покрай нас.


ACT OF GOD

Извинявам се за латинското заглавие, но тази история ми беше разказана от мой приятел американец на име Грег и той държи на именно това заглавие. Грег е израсъл в щата Кентъки. Населението на щата е предимно от твърдокаменни баптисти, живеещи в малки раздалечени градчета разположени в китните Smoky Mountains (Апалачите). Там яко се пие долнопробно уиски, пушат се лули, карат се камионетки и се ходи на лов. Езикът там по идея е английски, но аз знам за един кентъкиец, който трябваше да си напусне работата в пицария, в щата Индиана, тъй като клиентите не можеха да разберат диалекта, на който той се изясняваше. Побийването на жени, кръвнородствените бракове и употребата на най-различни наркотици съвсем не е необичайно явление за този щат. Веднъж ми казаха една кентъкийска шега: “Какво можеш да кажеш на жена с две насинени очи? Нищо. Вече си й го казал два пъти!” И при все това вярата в Господ е толкова силна у кентъкиеца, че като нищо може да счупи ченето на някой заблуден интелигент в кръчмата за най-малкото съмнение в истинноста на божието слово.
Act of God е израз, който се употребява най-често от застрахователните компании за да опишат непредвидими и изключително редки явления, за които компанията не носи отговорност. С една дума “Божа работa”, макар че в този случай става дума за някакво негативно събитие.
И така, моят приятел Грег, подгрят от няколко ракии, ми разказва:
В малкото планинско градче, където съм роден, всеки познава всекиго и повечето хора са роднини един с друг, макар и много от тях да не се досещат за роднинските си връзки. Една есенна вечер трима от мойте братовчеди седят в гората в една колиба, лично издигната от тях от лесно възпламеними асфалтови плоскости и се готвят за утрешния лов. Самопрайска печка бумти яко напалена в центъра на бараката. Тримата ми братовчеди пълнят патрони със барут, който е изсипан на земята между тях, пият шльокавица от грамадни чаши и за разнообразие си попушват цигарки с марихуана. Цигарите са също собствено производство, а марихуаната е от най-евтината, домашна реколта, изпушена набързо със клечките и семките. Трябва да ти кажа, че когато такава цигара догори до място със семки, те започват да пукат и пръскат искри досущ като бенгалски огън. И така тримата братовчеди в тази приятна задушевна обстановка се готвят за утрешният лов и водят необременителен лек разговор. Дяволът обаче, този враг на човешкия род, явно се е намирал някъде наблизо, защото без всякакъв особен повод единия от братовчедите споменава сестрата на другия съчетавайки името й с невинния епитет “курва”. И не че определението не е вярно. Ако другият си бе помислил, сигурно би се съгласил със забележката. Но в ситуация като тази истинският мъж не мисли. Той действа. Докато запратената от него чаша със 70-градусов алкохол се носи из въздуха, разливайки съдържанието си наоколо, една от цигарите започва да пръска искри…
Взривът бил толкова силен, че повдигнал колибата и я изтърколил надолу по хълма заедно със тримата глупаци вътре. Като по чудо и тримата се отървали с незначителни охлузвания и изгаряния. На следващия ден местният вестник описва случката, като я нарича “Act of God” и благодари на Бога, че тримата невинни младежи са живи и здрави.


АМЕРИКА

Америка - дебелакът с пура в устата и цилиндър на главата.
Америка - Сиърс Тауър.
Америка - мафиотът с италиански акцент, мека шапка и автомат томпсън, окачен на врата.
Америка - Брад Пит и Британи Спиърс.
Америка - брадатият дебел рокер, яхнал Харлей с развяваща се по вятъра брада и бандана на главата.
Америка - черният рападжия в огромен шевролет с позлатени джанти, целият потреперващ от бумтенето на свръхмощната уредба.
Америка - реднекът с протъркани дънки и карирана риза, подкарал пикап. Радиото свири кънтри.
Америка - просякът на изхода от магистралата. Ветеран от Ирак?
Америка - голямата дебела негърка „Биг Мама”, строяваща и наказваща всичко живо около нея, която огромните замускулени негри гледат със страхопочитание.
Америка - русата бяла жена със самочувствие, което те кара да искаш да й завъртиш един шамар, още преди да ти е проговорила и без нищо да ти е направила.
Америка - мексиканецът, работещ на покрива на новостроящата се къща.
Америка - доцентът от московския университет, който ти е докарал пицата и чака бакшиш.
Америка - жената, с която току-що си се запознал в бара и която те проверява по лаптопа си дали наистина този, за когото се представяш, преди да ти даде телефона си.
Америка - църквата, която е нещо средно между театър, детска градина и училище.
Америка - ходенето е най-рядко ползваният начин за транспорт. Когато българите ходят, американците карат. Когато българите карат, американците летят. Когато българите летят, американците се возят на космическа совалка срещу заплащане.
Америка - съседът ми си сглобява атомна бомба в гаража. Какво да правиш. Хоби.
Америка - съседът ми е много готин човек. Изобщо не го познавам.
Америка - клошарят има 101 плана как да стане милионер.
Америка - милионерът има 101 плана как да стане милиардер.
Америка - милиардерът има 101 плана как да вземе последния долар на клошаря. Прави го за негово добро, разбира се, за да се научи клошарят на бизнес.
Америка - един пък тука живее само на слънчева енергия, защото го е срам да ползва нафта, за която се пролива кръв. Какъв глупак.
Америка - амишът кара конска каруца, не ползва ток, продава зеленчуци и саморъчно направени дървени мебели и си мечтае да си купи спортна кола последен модел. Разбира се, тайно от жена си…
Америка - Докторе, не е ли добре синът ми да си пийне на партито няколко болкоуспокояващи наркотични хапчета, предписани от вас, вместо да се налива с алкохол. Та нали не е хубаво да се кара пиян.
Америка - Докторе, много съм уморен и депресиран. Работя 3 работи, за да плащам сметките. Жена ми и приятелят й вдигат много шум през нощта, докато правят секс в съседната стая. Децата не могат да спят и след това са невнимателни в училище и носят слаби бележки. Може ли да дадете нещо за сън на децата през нощта и хапче да се концентрират по-добре през деня. За мене пък бих ви помолил за стимулиращо хапче, за да мога да почна четвърта работа. Нощна смяна. Много ни порасна сметката за тока…
Америка - просия под форма на благотворителност, просия под форма на религия, просия под форма на здравеопазване, просия под форма на обучение, просия под форма на държава.
Америка - кафето с цигара се пие, докато шофираш. По същото време си приказваш с приятел по мобифона и отговаряш на Е-мейл по лап топа.
Америка - с най-добрия си приятел си сядал на по една бира за последен път преди две години. Кой може да издържи такъв натоварен социален живот?
Америка - тук може да правиш всичко, което искаш. А аз всъщност искам някой да ми каже какво да правя…


КЪСМЕТЪТ НА КЛОЗИНСКИ

- Идва есен - помисли си старият Клозински.
От тридесет години вече живееше в Чикаго. Можеше безпогрешно да усети идването на есента. Особено тук, на любимото му място. Брегът на езерото Мичиган. Тук мощта на човешкия гений, въплътен в бетона и желязото на величествените небостъргачи, надвиснали над вечно задръстената с коли крайбрежна магистрала, се изправяше лице в лице със спокойното великолепие на голямата вода. Тя е била тук, когато това място е било още миризлива блатиста местност, известна на местните индианци с растящия тук чесън, наричан от тях „чикагуу” или миризлив лук. В тази вода са се отразявали пламъците на горящия град по времето на Големия пожар след построяването на Чикаго за пръв път. Водите на езерото крият много мрачни тайни от времето на Първомайската стачка на чикагските работници, сухия закон и мафиотските войни. Езерото ще бъде тука много години след като и последният небостъргач се изравни със земята, бреговете се покрият със зеленина и отново разцъфне миризливият лук. Гордостта на небостъргачите се сблъсква със спокойно-презрителните води на Мичиган. Може да тичаш или да караш колело в крайбрежния парк, наслаждавайки се от едната си страна на Чикаго, отразяващ се в Мичиган, а от другата - на огромното езеро, отразяващо се в стъклата на сградите.
Старият Клозински не можеше да тича или да кара колело. Той обичаше да се разхожда по брега, да посядва на пейките и да се припича на слънце, обдухван от вятъра, дал другото, по-малко известно име на града. Windy city или „Ветровития град”. И днес нещо в цвета на езерото, нещо в хладинката, доловена във вятъра, нещо в слънчевите лъчи, които не топлеха вече толкова силно, както и куп други неща, които той не можеше да обясни със съзнанието си, а само усещаше, му подсказа, че лятото свършва и идва ранна есен.
Както си беше седнал на пейката, старецът започна леко да позадремва. Езерото и града се размиха и съзнанието му се отнесе в далечната есен на 1939 година, когато житото, изгоря по полетата на Полша, подпалено от немските бомби.
За него лично войната започна, когато еврейчето Леон, с когото си играеха понякога на футбол в родното му село, дойде при него и му каза:
- Немците идват и твойта глава ще се търкаля в прахта.
Той, тогава 12-годишен хлапак, го погледна уплашено, но се окопити и отвърна:
- Сигурно искаш да кажеш, че и на двама ни главите ще се търкалят.
- Не - ухили се еврейският хлапак. - Ние, евреите, имаме пари. Ще им дадем малко и ще ни оставят намира. А главите на бедняците ще се търкалят в прахта.
Той знаеше тогава, че Леон е прав. Евреите имаха пари, ходеха на платени училища, свиреха на пиано, носеха обувки през лятото и винаги купуваха и продаваха всичко. Сигурно и сега ще откупят главите си.
А баща му нямаше много. Нивата, кончето, кравата, някоя и друга кокошчица и куп дечурлига. Той и сестра му бяха най-големите. Помагаха на родителите, колкото можеха. Баща му все кълнеше лошия си късмет и вечната немотия. Така той още от малък научи, че късметът е най-важното нещо, но поради някаква неизвестна на него причина той беше отказан на всички мъже от семейството Клозински. Те работеха и правеха всичко, което и другите мъже правят, но винаги получаваха по-малко. Майка му никога не кълнеше късмета си. Беше усмихната и приветлива. Винаги се втурваше първа да помага не само на свои, но и на чужди. Беше добродушна и много хора я смятаха за наивна. Говореха зад гърба й, че такава хубавица би могла да се омъжи за по-богат селянин. Но тя самата винаги казваше, че има страхотен късмет с баща му - не е пияница и е работлив.
Когато немците дойдоха в селото и тръгнаха по къщите, не подминаха и техния дом. Немски офицер, придружен от двама войници с автомати, се изправи господарски пред баща му и му заповяда да подготви едно от по-големите си деца за изпращане в Германия. Каза, че трябва да бъде той или сестра му. Ако до утре детето не е готово, баща му щял да отговаря по законите на военното време.
След като немците си тръгнаха, баща му го отведе настрани и му каза:
- Ти чу всичко, нали? Ти ми кажи, кого трябва да пратя - тебе или сестра ти?
Сърцето му се сви тогава. Леон беше прав. Неговата глава щеше да се търкаля в прахта, защото той е момче от рода Клозински. И носи проклятието на мъжете в този род. Ето, че лошият късмет го настигна и него. Пое си въздух, както често правеше баща му и отговори:
- Аз трябва да отида. Не тя. Аз.
Тогава беше само на 12.
На следващия ден го взеха от къщи. Беше си събрал нещата сам. Майка му и баща му го убеждаваха, че отива на работа в друга страна и че може пък всичко да е за добро. Казваха му, че там ще се погрижат за него, ако работи усърдно. А в неговите мисли се въртеше: „Моята глава трябва да се търкаля в прахта, за да бъдат всички други добре.” Не можеше да повярва, че баща му и майка му не разбират къде и за какво отива. Хората непрекъснато си шушукаха какво става зад дебелите стени на манастира, превърнат във временен затвор. Никой не знаеше какво става с тези, които отиваха в Германия, но съдейки по подмятанията на германците, тяхната съдба не беше за завиждане също. А родителите му продължаваха да го убеждават, че германците ще се грижат за него и че той ще работи нещо като ратаите в село, за облекло и храна. Той не можеше да разбере какво става с родителите му и защо не виждаха те очевидните за всички неща. Помисли си, че може би го казват, защото искат да го успокоят. Това му помогна да издържи и да не заплаче на тръгване. Потърси с поглед сълзи в очите на майка си, преди да завие зад ъгъла и не видя нищо.
А в манастира се убеди, че това, за което се шушукаше, не отговаряше съвсем на истината. Нещата бяха много по-страшни. Затвориха го в една килия с шест други деца като него. Използваха ги за проверка на алкохола, който пиеха. Немците не бяха сигурни дали няма да им пробутат отрова в храната или алкохола и караха децата от килията да пият бира и водка и след това чакаха 12 часа, за да видят дали някой от тях ще умре. Караха ги да пият много и той непрекъснато се чувстваше гадно. Повръщаше му се и го болеше глава. Но поне беше жив.
Веднъж в месеца позволяваха свиждане. Родителите на другите деца им носеха храна. Разбира се, не всичко стигаше до затворниците, но и това, което стигаше, им помагаше да преживеят. Най-вече с мисълта, че някой там мисли за тебе. Неговите родители дойдоха само веднъж. Не му донесоха нищо, а на въпроса му защо, му казаха:
- Ама те трябва да ви хранят тука. Нали работите.
Това беше последният път, когато ги видя. Дълго плака в нощта след свиждането, а на сутринта се събуди с мисълта, че е съвсем сам на този свят. Разбра, че само лошият късмет на семейството му е тук с него. Помисли си, че никой не го иска и той сигурно трябва да умре. Усети жалост към себе си. После в него се надигна злобата. Защо трябва да умре? Заради лошия си късмет ли? Той ще се бори. Даже и да има лош късмет, той ще направи така, че този късмет бая да се озори, докато се отърве от него. Ще живее напук на късмета си. Оттук насетне всеки преживян от него ден беше победа над лошия му късмет. Той разбра, че трябва да си отваря очите и ушите, за да може да оцелее. Направи му впечатление отношението на надзирателите немци към затворниците. Те не бяха жестоки към тях в общоприетия смисъл на думата. Част от тях имаха семейства и деца в Германия. Техният надзирател обичаше да му говори и едно от другите деца, което поназнайваше немски, му каза, че той казва, че има син на неговата възраст, за когото му е много мъчно. Това обаче не попречи на същия този надзирател да го пребие от бой, когато той не искаше да пие водка една вечер. Той си помисли, че така се отнасяше и той самият към кучето, което имаха вкъщи. Можеше да му говори мило и минути по-късно да го набие, защото кучето е направило някаква беля или не изпълнява някаква команда. Това не беше от злоба. Просто кучето си е куче и трябва да прави това, което му се казва. И отново се зачуди защо надзирателите не виждаха очевидното. Защо не виждаха, че те са хора, човешки деца, които са съвсем същите, както техните собствени деца, останали в къщи. И си помисли, че и те, както и неговите родители, виждаха това, което искаха да видят.
Месеци по късно, когато вече беше в Германия, живееше в лагер за работници и работеше на една железопътна линия, това му наблюдение се потвърди многократно.
Наблизо до техния лагер имаше концентрационен лагер. Той, най-мизерният роб от Полша, който едвам разбираше немски, знаеше за газовите камери, застрелванията без съд и присъда, глада, побоите и изнасилванията. Обикновените германци, с които понякога се срещаше обаче, хора интелигентни и богати, живеещи в чисти големи къщи, от които се носеха звуци на класическа музика, говореха така, сякаш ставаше дума за някакви благотворителни организации. Говореха, сякаш зад стените на концентрационния лагер за затворниците се полагаха грижи, хранеха ги и ги обличаха и даже се опитваха да ги възпитават във вечните и непреходни арийски ценности. И тези хора също не виждаха черните пушеци, излизащи от комините на газовите камери и не чуваха картечните откоси и виковете, донасящи се иззад оградата. Не виждаха и не чуваха, защото не искаха да видят и да чуят.
Имаше, разбира се, и изключения.
Тогава ги пазеше един стар запасняк. Поляците не разбираха добре немски и запаснякът се вбесяваше от това. Веднъж, когато Клозински (тогава 15-годишен младеж) не изпълни достатъчно бързо командата му, запаснякът го удари в лицето и след като беше паднал в калта, започна да го рита по ребрата. Болката го накара до полудее. Той се изправи, хвана лопатата и така удари надзирателя по главата, че онзи падна на земята в несвяст. Свести се след 2-3 минути, стана и насочи автомата си към него. Явно беше, че иска да го застреля. Но се сдържа с видимо усилие, ухили се гнусно и му каза:
- Няма да те застрелям. Ще те пратя в концентрационния лагер. Там ти ще съжалиш, че не съм те убил тука на място.
Жената на запасняка, 60-годишна съсухрена германка, която току що беше донесла на мъжа си обяд и беше станала свидетел на случилото се, неочаквано побесня и се нахвърли срещу съпруга си. От виковете й Клозински с учудване разбра, че тя защитава него от мъжа си.
- Ти го ритна в ребрата, а той те удари с лопатата. Значи сте квит. Как може да си помислиш даже да пратиш момчето в онова ужасно място, Ханс. Помисли си на какво го обричаш, само заради някакъв удар с лопата. Да не си посмял да го направиш! - викаше германката разлютено. Надзирателят се сви, наведе очи и промърмори:
- Добре де, добре, Марта. Няма. Само се успокой.
И концентрационният лагер му се размина, благодарение на една жена, която имаше очи да види очевидното.
Към края на войната, когато съюзниците наближаваха техния лагер, се издаде заповед всички затворници да бъдат ликвидирани. Бяха организирани групи по ликвидацията и на група от трима палачи се падаха по 20 затворника. Тройката автоматчици, която трябваше да ги разстрелва, тихо преговаряха помежду си, докато ги водеха към дерето. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от лагера, най-старият от тройката им заповяда да спрат. Клозински си помисли, че това е краят. Той е на 17 и трябва да умре. Най-сетне лошият късмет постигна своето. Не можа да повярва на ушите си, когато чу немеца да казва:
- Слушайте ме внимателно. Руснаците са натам, а американците - насам. Тръгвайте и все едно, че не сте ни виждали и не ни познавате.
Към края на войната на много повече немци очите им се отвориха за истината. Беше очевидно, че ги пускат на свобода. Клозински вече беше свикнал нищо да не прави, осланяйки се на късмета. Всичко, което знаеше за руснаците, не беше хубаво. За американците не знаеше нищо. Затова реши да отиде при американците. Не можеше да сгреши. Не се осланяше на късмет, а на строго преценен риск. Руснаците не обичаха чужденците и не им се доверяваха. Особено не харесваха поляците.
Американците го облякоха в униформа и след неколкодневен курс го зачислиха в американската армия. Те знаеха как да се отнасят с чужденците. Чужденците бяха за черната работа. Негово задължение беше да съблича униформите и да събира оръжието и личните вещи от труповете по бойните полета. Гадна дейност, която американските войници мразеха да вършат. Но поне беше зачислен в армията им и след края на войната получи документ, който потвърждаваше, че е ветеран от Втората световна война, без обаче облагите, които се полагаха на ветераните американци. Много години по-късно тази бележка го спаси от изпращане в Корея по време на Корейската война, която отне много жертви и даже и сега не се споменава много в Америка.
След като ги демобилизираха от армията, поляците получиха право да се завърнат в Полша или да емигрират по избор в Боливия, Австралия или Америка. Клозински и тук не остави нищо на късмета. В Полша никога нямаше да се върне. Не искаше даже да види родителите си. За другите места нищо не знаеше. Не можеше да си представи какъв може да е животът там. Затова реши да изчака и всичките си приятели от лагера, които заминаваха, молеше да му изпратят писмо за това как са се уредили. Получи три писма. Двете, от Боливия и Австралия, не бяха обнадеждаващи. И на двете места условията за живот бяха много тежки. Само писмото от Америка беше малко по-оптимистично. Приятелят му оттам му пишеше, че има работа и може да преживее с това, което изкарва.
Така решаваше всичко. Не даваше никакъв шанс на късмета да му навреди.
За Америка замина с кораб, пълен с емигранти от най-различни краища на света. Като ветеран от армията го назначиха в корабната полиция. Корабът трябваше да пътува две седмици. Почти всеки мъж на кораба имаше оръжие. Голяма част от мъжете на кораба не бяха виждали жена с месеци и съответното напрежение създаваше непрекъснати сблъсъци. Капитанът раздели мъжете от жените, но това не помогна много. Всеки ден се случваха по две-три убийства, без да се броят тези, които просто безследно изчезваха зад борда. Тогава капитанът направи обръщение по радиоуредбата. То беше кратко и ясно. Пътниците имат един час, за да изхвърлят оръжията си във водата. След този час, у който бъде намерено оръжие, ще бъде разстрелян на място. Това реши нещата. След като впоследствие разстреляха двама от най-лудите глави, които искаха да се убедят, че капитанът не се шегува, пропътуваха остатъка от пътя в относително спокойствие. Капитанът също не беше човек, който разчита на късмета си.
В Америка живя в Ню Йорк, Пенсилвания и накрая се засели в Чикаго. Там срещна една жена. Американка от полски произход. Ожениха се и им се родиха три деца. Две момчета и едно момиче. Имаха куп трудности и проблеми. Той винаги работеше много и получаваше недостатъчно. Но никога не позволи децата им да си мислят, че те са бедни или по някакъв начин по-лоши от другите. И винаги децата му можеха да разчитат на покрив над главата си и храна в бащината си къща.
А сега идваше есента и той беше стар и изморен. Запита се дали успя да победи късмета си или не. И изведнъж разбра, че лошият му късмет се е оказал най-големият късмет в живота му. Познаваше куп хора, които разчитайки на късмета си, не си даваха зор да мислят или да се трудят за каквото и да било. Когато нещата не вървяха, те просто кълняха късмета си и приемаха лошата си съдба за даденост. А той, разбрал от малък, че късметът му е лош, направи единствения правилен извод: „Всичко зависи от мен.” И, живеейки така, той успя да оцелее в лагерите и да премине през всичките емигрантски неволи и да отгледа три деца, които да получат в наследство най-ценното му имане.
Лошият късмет.


ВУЙЧО

Големи чешити има в моя род и от двете страни. Ако от страна на баща ми мъжете са със светла кожа, спокойни, меки, добродушни и позакръглени като селски попове, то от страна на майка ми са мургавите нерваци, мълчаливи и безразсъдни като делиормански анархисти. Вуйчо ми Вова е известен в семейството със скока си с чадър от трети етаж на възраст пет годинки, сплесканите си от самоделен взрив пръсти, любовта си към огнестрелните оръжия от всякакъв сорт и вид, и тъмната си като на циганин кожа, която му спечели в семейството титлата „Председател на дружеството на белите лилии”. Особено място в душата на вуйчо заемат моторите, колите и бързото каране. Като младеж се носеше като хала с един стар „Балкан”. Не му дойде акълът в главата и като порасна и се ожени. Всеки един автомобил в ръцете му се превръщаше на състезателна кола.

Чешит си е той. На седем годинки се изгубил в зоологическата градина. Когато най-сетне го намерили, стоял пред клетката на маймуните. Обяснил на възрастните, че чака маймуните да се превърнат на хора.

Много от нас като деца са нямали търпение да се завърне баща им било от работа, било от командировка. Само за вуйчо знам, че е тръгнал по релсите на влака, за да посреща дядо от командировка в Германия. Един съсед машинист видял петгодишния Вова и го прибрал вкъщи, иначе той кой знае къде би отишъл.
Сега разбирам, че човек с такава душевност може да стане в живота само престъпник или полицай. От тази ни страна на рода ми имаме хора, престъпвали закона. Но не и вуйчо. Мисля си обаче, че той винаги е следвал своя си закон. Даже и работейки в полицията. Разбира се, животът ни моделира всички. Някои по-лесно, други по-трудно. Работата в полицията, следването на всичките правила и двойните стандарти в прилагането на законите трудно се съчетават с душевната свобода и непринуденост. Да, вуйчо пиеше много. Но това беше необходимо. Светът ни не е устроен за „бели лилии”.

И когато майка ми каза, че той е постъпил в болница с проблем с черния дроб и бъбреците, аз не се учудих, само сърцето ми се сви от лошо предчувствие. Като лекар знам, че симптомите, за които майка ми разказа, са много неблагоприятни. Емигрант съм и живея в Америка. Обадих се на мой приятел и колега в България и той потвърди най-мрачните ми съмнения. На вуйчо му оставаха шест месеца. Надявах се да имам възможност да го заваря жив при следващото ми идване в родината.

Този понеделник започна за мен както обикновено с чаша зелен чай на терасата. Гледах към езерото зад къщата, слушах пробуждащите се птички и се наслаждавах на повеите на вятъра, които освежаваха донякъде топлия и влажен юнски въздух. Обадих се на майка, за да разбера как е вуйчо, но тя не си беше вкъщи, така че реших да звънна отново от работа. Качих се в колата и потеглих. Забелязах, че резервоарът беше на свършване и си казах, че ще е необходимо да го напълня при слизане от магистралата близо до офиса ми. Но по-късно трафикът и хубавата сутрин ме накараха да забравя за това си намерение. Така щях и да подмина бензиностанцията, ако не се обади звуковата аларма на колата, напомняйки ми, че бензинът все още е на привършване и ако не налея, ще трябва да я карам като Фред Флинстоун. Спрях пред най-близката колонка, излязох от колата и започнах да зареждам. Dodge Challenger е голяма кола и се зарежда дълго. На съседния ред колонки забелязах спрял страхотен мотор. Беше чопър от поръчковите, които не се виждат често даже тука, в Средния запад. Широка като малко буренце задна гума, невероятно дълга предна вилка. На тези мотори не се седи, а се полягва леко назад в удобна кожена седалка. Дръжките на кормилото са разположени високо почти над нивото на главата. Може да харесвате мотори, а може и да не ви пука за тях, но това чудо бихте го загледали независимо от всичко. Металните части - блестящи и хромирани. Резервоара и калниците - черни, с изрисувани по тях оранжево-червено-жълти пламъци. Докато го гледах, мобифонът ми измрънка, че съм получил съобщение. Игнорирах го. Често сутрин банката ми изпраща автоматични съобщения. В това време рокерът излезе от бензиностанцията и се насочи към чопъра си. Беше набит 45-годишен мъж. Чернокож. Такива рокери се срещат много рядко. Не че черните американци не карат мотори. Но те като правило предпочитат пистовите спортни машини. Не си припомням за четиринадесет години емиграция да съм виждал друг път негър на чопър. Рокерът запали мотора и басовото гърлено звучене на двигателя създаде впечатлението за див механизиран звяр в разцвета на силите си. Аз продължавах да гледам, докато моторът зави покрай линията колонки и неизвестно защо мина покрай мене и моята кола. Вдигнах поглед към лицето на рокера. Той ми кимна леко и нещо познато просветна в очите му. Аз отвърнах на кимването му. Моторът зави към улицата и след няколко секунди боботенето на двигатели заглъхна в далечината.

Резервоарът се беше напълнил. Затворих капачката и погледнах към мобифона. Имаше съобщение от майка, което гласеше: „Днес сутринта почина вуйчо Вова.” Гледах мобифона неразбиращо. Нали имаше още шест месеца?! После погледнах по посока на изчезналия мотор. И изведнъж разбрах.

Председателят на дружеството на белите лилии си беше взел последно сбогом с племенника си.


ЗАЛУДО РАБОТИ

Забивах лопатата в земята, обръщах, разбивах почвата с ръба. После повтарях пак. И отново. И отново. Аз, дебеличкото, къдраво седемгодишно гражданче, копаех земята на Симеоново. Нямаше начин. Баба Велика копаеше редом с мен. Не си спомням да ме е учила да копая. Спомням си, че ми показа веднъж. Забиваш лопатата, обръщаш, разбиваш. Никога не ми намираше кусури нито за скоростта, нито за качеството на копаенето. Оттам нататък не ми даваше никакви съвети. Тя знаеше, че земята ще ме научи сама. Както я беше научила нея. Почнеше ли да копае, баба не спираше. Не разговаряше и никога не се оплакваше. Да копаеш е просто. Забиваш, обръщаш и разбиваш. И така, докато свърши нивата. Колко копки е един декар? Не знам. Работиш, докато се свърши. Не спираш. Спреш ли, трудно е да започнеш отново. Копaеш ли, след време влизаш в ритъм. Мускулите, сърцето, дишането и мозъкът. Ритъмът на земята. За всеки е различен, предполагам. Мозъкът като че ли спира да работи на високи обороти, на които съвременният човек е дотолкова свикнал, че даже не си и представя, че може другояче. Мисълта тече бавно и спокойно. Става ясна. Изчезва чувството за време. Няма нужда да си гледаш часовника. Нивата е голяма, денят - дълъг, a ти си тука, докато не прекопаеш. Какво значение има времето. Просто забиваш, обръщаш и разбиваш. Копка по копка. Ред по ред. Не можеш да мислиш за нищо, което има отношение към времето. Например мисли от сорта - кога ще имам почивка, колко ще ми платят, ще станат ли добре картофите, които ще насадя, колко ли струва тази нива, ако се продаде - просто не могат да възникнат, когато човек копае земята. Мислите са други. Какъв приятен полъх на вятъра, пот се стича от челото ми и капе на земята, сянката ми върви пред мене, а слънцето се скри за облак. Мисли, в които има само сега. Най-естествените, най-земните мисли са тези.

Толкова много беше копала баба Велика през живота си, че и самия живот го живееше, като че ли копаейки. Тя нямаше това, което днес се нарича „време за себе си”, а тя просто го наричаше „време за шашкании”. Или готвеше, или переше, или простираше, или предеше, или плетеше. Цялото време беше нейно. Никога и за никъде не бързаше. Не беше нито глупава, нито отегчена баба ми Велика. Живееше пълноценно. Живееше на нивата. От изгрева на слънцето, та чак до залеза му. Отдавна се беше преселила в София с дядо. И в завод работи, и в градски апартамент живя, но нивата си я носеше в сърцето си. И всеки ден я работеше. Забий, обърни, разбий. Всъщност, нивите около София, които копаехме с баба, не бяха наши. Не знам на кого бяха. Като си помисля сега, баба говореше за някакви хора, на които помага. Не съм сигурен, че е имало такива хора. Баба просто имаше нужда от истинска нива, от време на време. На нивата винаги правеше скривалище. Там се слагаше ръждивата лопата, бутилка за вода, кибрит, хартийка, някоя и друга стара кърпа, която може да накъсаш на лентички, намерено на пътя парче тел и стара тесла. Баба прекопаваше нивичките, насаждаше картофи и царевица, воюваше с колорадските бръмбари и поповите прасета. Никаква милост нямаше към вредителите. Поповите прасета просто ги съсичаше на две с лопатата, ако й паднеха. Колорадските бръмбари обаче отнасяха „аутодафе”. Баба ги гореше както католическата църква еретиците. Има неща, които не могат да си намерят националността, но са винаги с национална принадлежност. Колорадските бръмбари, например, в Колорадо се наричат японски бръмбари. Интересно е как ги наричат японците. Руската салата в Русия се нарича френска салата или салата Оливие, в Америка - германска салата, и не бих се учудил, ако германците й викат българска например. Както и да е. Баба мразеше колорадските бръмбари. Казвам го, защото не съм забелязал да мрази каквото и да е друго, освен тях. В най-лошия случай беше безразлична. Тя не изразяваше любовта си по днешния лигав и театрален начин. Просто разбираш, че те обича. Аз го разбирах от това, че ме наричаше Витенка, опитвайки се да съчетае руското и българското в името ми. И още, тя винаги ми носеше банани. А бананите за баба Велика бяха едно от чудесата на света. Такъв плод не можеше да има и все пак той съществуваше. Можеше да го купиш в „Плод и зеленчук” след стоене на дълга опашка в редките случаи, когато ги снабдяваха с тези тропически деликатеси. Портокалите не я впечатляваха толкова обаче.

Баба не обичаше празните приказки. Обичаше да казва: „Залудо работи, залудо не стой”. Като малък хич не ми беше ясно какво има предвид. Трябва да работя за някакъв луд или да работя лудо? Как мога да стоя лудо, даже и да искам? Запомних странната приказка и като младеж я разбирах така. По-добре да работиш напразно, отколкото да стоиш без работа. Тогава не бях съгласен с нея. Как тъй ще работя напразно. Трябва да има някакъв смисъл. Да ми плащат, да научавам нещо. Ако няма смисъл, няма да работя. Така беше, докато не емигрирах. И тук разбрах, че работата сама си намира смисъла. Винаги. Както копането. Безсмислено за тези, които не го правят, а пък става смисъл на живота на тези, които го правят. В емиграция има много работа. А аз, на всичката Mарийка отгоре, се хванах на една безсмислена. Без заплащане, без перспективи. Лекар по образование, исках просто да съм около болни и лекари. Ей така. Без нищо. Един от тукашните ортопеди ми позволи да ползвам компютрите му, за да напиша научна работа, базирана на неговите пациенти. Заплащане нямаше. Научен от табиетите на българските корифеи, не се и надявах да ми спомене името в статиите. При него нямаше перспектива за работа срещу заплащане. Просто исках да съм на нивата. На моята нива. Там, където идват болни хора и казват: “Докторе, помогни”. И ти разпитваш, преглеждаш и лекуваш. Също като забиваш, обръщаш и разбиваш. Сега, четиринадесет години по-късно, съм преуспяващ американски лекар. За това най-голяма роля изигра работата залудо, която почнах просто ей така, безплатно и без никакъв смисъл. Как стана това ли? Вие да не искате да ви разкажа цялата си емигрантска история? Който иска да разбере как става магията, да работи залудо, а не да стои залудо. А аз просто исках да кажа в разказчето: „Благодаря ти, бабо. Много те обичам!”.


АЛКОХОЛИКЪТ

Беше вече доста късно, когато приключил със задълженията си, Джеймс най-сетне се отпусна в мекия фотьойл в кабинета на дежурния по клиника. „Сърцето ми вече не е за тази работа” - си каза старият aлкохолик. Беше и прав, и не прав едновременно. Независимо, че беше само на петдесет и осем години, сърцето му, износено от бурния живот, който беше водил, и непоправимо увредено от алкохола, работеше само благодарение на имплантирания в него дефибрилатор. Всеки път, когато сърцето спираше от крайна преумора, дефибрилаторът с автоматичен токов импулс го пускаше отново. Сърцето му беше на повече от сто биологични години. Но за работата, която работеше, това беше най-подходящото сърце в целия голям Индианаполис, а може би и в целия щат Индиана. Работата е там, че Джеймс Асбъри работеше като групов лидер в клиниката за наркомани Фербанкс. Никой не разбираше душите на наркоманите така както него. Познаваше по очите им кога са дрогирани, знаеше всяко място удобно за скривалище за дрога, усещаше ги безпогрешно кога лъжат и кога са искрени. Това не се научава. Той просто беше един от тях. Израснал във ферма в Северна Индиана, страната на пикапите и ловджийските пушки, сред здрави момчета, свикнали да си изкарват хляба с тежък труд, осемнадесетгодишният Джеймс решил, че армията е най-доброто място за него. В Средния Запад момчетата някак естествено израстват патриоти. Пък и Джеймс искаше да види свят и при финансовото състояние на родителите му армията изглеждаше единствената реална възможност това да стане.
Светът, който видя през тази 1967 година, не беше за очите на младеж като него. Оцеля през цялата виетнамска война, само за да се върне в Америка, където го нарекоха убиец на жени и деца. Той много по-добре от тях знаеше, че е точно това, което го наричат. За разлика от други, избра да не се оправдава със служба на отечеството или военна дисциплина. Просто започна да пие. Много. Искаше да забрави. Най-вече да забрави Стийв.
Стийв Московиц, слабичкото еврейче от Ню Йорк, което за свое нещастие се оказа под командата на Джеймс малко преди края на войната. Стийв се страхуваше. Всички се страхуваха, но Стийв се страхуваше открито и безогледно. Всеки негов ден във взвода беше мъчение за него и за другите. Животинският страх, който се четеше в ококорените му сини очи, подлудяваше всички около него, борещи се със своя собствен страх. Това беше. Стийв не му пукаше, че му личи и не правеше и минимални усилия да потисне или пренасочи страха си. Просто го изживяваше пред всички, открито и докрай. Само след две седмици нямаше човек във взвода, който да не се молеше някой заблуден куршум да сложи край мизерното битие на Стийв и да ги освободи всички от неговото присъствие. Бяха опитали всичко. И подигравки, и разговори по мъжки, и увещания. Опитваха се да му обяснят, но той не разбираше нищо. Страхът го беше обсебил. Джеймс беше сержантът на взвода и разбираше, че трябва да направи нещо. Дисциплината бързо се разпадаше. На никого не му пукаше вече за нищо. Хората бяха вечно пияни.
И един ден се случи. При форсирането на реката Труонг войниците от взвода просто отказаха да се подчинят на командата му и да станат от окопите си. Тогава той хвана Стийв за ревера и го изправи до себе си. Насочи пистолет към главата му и му изкрещя: „Ако искаш да живееш още малко, тръгвай напред, защото иначе, бог ми е свидетел, ще ти пръсна черепа още сега”. Даже и парализираният от страх Стийв разбра, че след секунда ще последва изстрел. Ужас се изписа на лицето му. Инстинктът за самосъхранение го накара да се обърне и да се затича напред - далеч от Джеймс. Джеймс беше в този момент за него по-страшен, отколкото картечниците на виетнамците. След секунди тялото му беше разкъсано от картечен откос, но взводът се беше изправил и форсираше реката на своя участък.
Джеймс не можа да забрави страха в очите на Стийв, преди да се обърне и да се затича към смъртта си. И месеци по-късно, когато видя същия страх в очите на виетнамски селяни от току-що превзето селище, не издържа и тотално превъртя. Когато пълнителят му свърши, селото беше обезлюдяло, а той беше убиец на жени и деца.
Следващите тридесет години минаха под знака на алкохола. Работеше случайни и сезонни работи. Обиколи щатите в търсене на работа и нов живот. Имаше няколко бивши жени и неизвестен брой деца, част от които не го познаваха, а другите, които го познаваха, не искаха и да чуят за него. Бившите му жени си имаха нови мъже и отдавна го бяха забравили. Сестра му не му вдигаше телефона и не го пускаше в къщата си. Беше минал през безброй програми за лечение и три пъти лежа в интензивното. Панкреасът му беше хронично възпален от непрекъснатия досег с алкохола, а имаше и хепатит, защото освен алкохола не пренебрегваше и наркотиците. Взимаше ги през устата, смъркаше ги, вкарваше си ги венозно, пушеше какво ли не. Не умря само защото беше много здрав по природа и беше израснал с труд на чист въздух и здрава храна. Единствено старата му майка никога не се отказа от него. При нея той винаги можеше да отиде, да пренощува и да се нахрани. Баща му беше починал и тя даваше на Джеймс всичко, което можеше.
Мислеше си, че това е краят. Просто още една бутилка или инжекция хероин и всичко ще свърши. Много наркомани си отиваха така. Свръхдоза, аспирация, преохлаждане.
И тогава майка му почина. Той не отиде на погребението. Никой от роднините му не искаше да го вижда. Отиде след това и дълго плака на гроба й. От тридесет години не беше плакал. После за пореден път влезе в клиниката Фербанкс. Мина през детоксикация и доброволно остана в групите за възстановяване. Към клиниката има програма за социална рехабилитация. Алкохолици и наркомани живеят по трима-четирима в апартамент. Плащат за апартамента, ходят на работа, посещават групова терапия всеки ден. Целта е да отговарят един за друг. Един наркоман или алкохолик най-добре може да усети симптомите на срив и влошаване в съквартиранта си. Той най-добре знае къде е скрита дрогата или алкохола и кой посетител е роднина, а кой дилър. Алкохолът и дрогата са враговете. Страхът от срив е всъщност страх от смъртта. За повечето от тях пореден срив би означавало смърт. И в груповата поддръжка и отговорност се намира спасението. Да оцелееш още един ден пред лицето на врага. Да излъжеш смъртта отново. Джеймс не се надяваше да оцелее. Просто не искаше да си отиде без бой. Седем години по-късно той вече беше групов лидер, на работа в клиниката и дори имаше и хоби. Ходеше на лов. Най-трудното за наркомана е да откаже цигарите. Затова много от стабилизираните наркомани умират от рак на белите дробове. Те компенсират другите си зависимости с усилено пушене. Джеймс даже отказа и цигарите. Каза си, че за всеки ден, който не пуши, ще слага цената на една кутия цигари - четири долара, в буркан. След две години със събраните пари си плати отиване до Аляска на лов за мечка гризли. Беше любител на лова с мускет. Един заряд, един изстрел, един шанс. Сега кожата на мечката украсява скромната му стая в жилището, което делеше със спонсора си. Той също беше спонсор на петима други. Спонсорът е човекът, на когото може да се обадиш по всяко време на денонощието за каквото си искаш. Той е твоят взводен командир. Когато останеш сам и страхът в сърцето ти започне да расте; когато единствената бариера между лудостта и теб е дрогата, се обаждаш на спонсора си. Той е човекът, който е минал през това преди тебе. Той е твоята връзка с реалността. Той е последната граната, последният куршум, изстрелян в противника. Следващият отива в главата ти. Спонсорът ще те изведе на кафе. Ще изслуша от тебе това, което вече си му казвал хиляди пъти. Ще изчака търпеливо да отмине пристъпът. И няма да си тръгне преди да е сигурен, че си наред.
Животът на наркомана е война без край. Понякога врагът се спотайва и се прави, че го няма. То е само, за да те удари изненадващо и още по-жестоко. За да разбереш какви проблеми има дяволът, трябва да поживееш с него в ада и да станеш като него.
Телефонът на бюрото иззвъня. Джеймс вдигна слушалката. Беше Патрик. „Трябва да дойдеш, Джеймс” - каза той. “Илай се е дрогирал отново.” Илай беше младо момче, отскоро в групата. Живееше с още четирима в една къща за социална рехабилитация. Така и не престана да лъже и смъркаше при всяка удобна възможност. Другите четирима едвам го издържаха. Илай правеше неимоверно трудно за тях да не се предадат. Опитаха със заплахи, грубост, увещания, следене. Нищо не помагаше. Илай безогледно продължаваше да се дрогира. Джеймс знаеше какво трябва да направи. Когато дойде, Илай седеше на леглото си. Зениците му бяха на карфички и едва приказваше. Джеймс го погледна, хвана го за ревера и го изправи рязко. „Измитай се от тука веднага. Обади се на някой приятел да те вземе и се измитай!” Илай се опита да каже нещо, но срещна погледа на Джеймс. Очите му чернееха като дулото на пистолет. Имаше нещо в погледа му, от което корема на Илай се сви на топка. Това беше погледът на убиец. Илай събра набързо дрехите си и излезе на улицата. Там беше спряла кола. Джеймс се обърна към Патрик: „Кой е този?” „Някакъв приятел” - промъмори Патрик, гледайки в земята. „Значи” - каза Джеймс - така и ще запиша в рапорта. Взет от приятел на семейството.” Патрик си замълча.
В това време колата, в която се качи Илай, вече караше по околовръстното. Дилърът крещеше на Илай: „Докога ще те угоявам, копеле проклето? Не си ми плащал от две седмици. Аз да не съм ти благотворително дружество?” Илай се беше свил на своята седалка и не смееше да гъкне. Дилърът наби спирачки. „Слизай, говедо! Като нямаш пари, разкарай се и никога не ми се обаждай! Не ме е еня за абстиненцията ти. Да пукнеш дано!” Илай слезе и колата потегли в нощта.
Аманда се връщаше от парти по случай завършването на колеж. Животът й беше права възходяща линия. Тя беше внучка на пенсиониран с почести армейски генерал, награждаван многократно за ролята му във виетнамския и много други конфликти, и дъщеря на директора на Индианполския клон на ФБР. Аманда току-що беше завършила за бакалавър в политическите науки и вече имаше предложения за работа във Вашингтон. Животът беше песен, а бъдещето - безоблачно. На партито доста си бяха пийнали и изпушили някоя и друга цигарка с марихуана, но какво пък толкова. Един път се живее. Лексусът, подарен за завършването, летеше по магистралата със седемдесет мили в час. По това време нямаше никакви коли, а и полицаи не се виждаха. Внезапно една фигура се появи в светлината на фаровете. Изникна като че ли от небитието. Чу се тъп удар и фигурата отхвръкна в страни. На предното стъкло се появиха множество пукнатини. Аманда изтрезня за секунди. Кръвта й се смръзна. Не спря и продължи да кара. Опитваше се да се убеди, че беше сърна. Когато пристигна вкъщи и влезе прибледняла в хола, почти си вярваше. „Какво ти е, скъпа?” - попита загрижен баща й, който я чакаше да се прибере. „Май ударих сърна на магистралата” - едва чуто промърмори тя. Баща й отиде до гаража. Погледна смачкания преден капак със следи от кръв и косми. „Къде я удари?” - попита я. „На околовръстното, близо до изхода за 69-та магистрала” - отговори Аманда. След десет минути баща й беше на мястото. Запали фенерче и го насочи към безформения куп в канафката. Прималя му. Седна на тревата, извади мобилния си телефон и набра 911. „Казвам се Уилям Бентон. Дъщеря ми току-що е ударила човек на магистралата. Моля, изпратете екип!”

От кратка справка по новините след един месец:
“Директорът на Индианаполския клон на ФБР Уилям Бентон подаде вчера оставката си. По неофициални данни, оставката му има отношение към осъждането на дещеря му на десет години затвор за убийство по непредпазливост в състояние на употреба на алкохол и марихуана на 13-ти ноември тази година. Напомняме, че Уилям Бентон е син на генерал Бентон, герой от виетнамската война, награден от президента за кампанията по форсирането на река Труонг.”


СЪРЦЕ НА ЛЕКАР

“Ще минат години,
аз доктор ще стана.
Елате ме вижте тогаз!
Ще имам парички,
кола, секретарка
и в шкафчето аеро коняк.”

Юлиян остави китарата настрана и си пийна стабилна глътка от двадесетгодишното уиски. За моя приятел, Юлиян, аз съм нещо като стария анцуг. Нали знаете, тоя стар анцуг, който обличате, когато не ви пука как ще изглеждате. Обикновено това е, когато сте обезверени, разочаровани от света и неговото отношение към вас и общо депресирани. Старият анцуг. Само той ви остава тогава. Подхожда на настроението и на ситуацията.
Приятелят ми преживяваше тежък личен момент на раздяла със съпругата си. А песничката, която ми изпя, е част от познат на всички ни студентски фолклор, от осемдесетте години. Ех, какви времена бяха! Лекции понякога, упражнения от време на време, и купони, купони… Тръпката на първата любов. Неописуемо.
Летни вечери в студентските общежития, осми декември, добри искрени приятелства. Бъдещите лекари бяхме ние тогава. Колко сила и хъс имахме. Искахме, всичките, без изключение, искахме да променим света. Да го избавим от болките и страданията. Е, искахме и да се прочуем и да забогатеем, и да пътуваме в чужбина, и коли и секретарки, и в шкафчето айро коняк искахме…
Последните години на гимназията, когато почнах да се чудя какво да правя по-нататък, майка ми, баба Зося и дядо Йордан бяха тези, които ми казаха: “Витя, ти имаш добро сърце. Стани лекар.” Добричък съм си бил винаги. Дебеличък и добричък. Сега разбирам, че това означава, че съм бил и лошичък, но съм искал толкова много да бъда добричък, че предпочетох да си хапвам повечко и да се нервя по-малко. Но съм и добричък. Как разбрах това ли? Ами от по-голямата ми дъщеря. Най-добре се виждат нещата отстрани. В нея има тази добрина в чист вид. И когато я видях в нея, я познах. Добрината от детството ми. Когато още не бях започнал да ставам лошичък. Тази добрина, забелязана и култивирана от родители и наставници.
Определено исках да спася света от болести и смърт. Да, исках да направя така, че хората да не умират. Първото погребение, на което присъствах, беше на Живко. Най-доброто момче в класа. Откриха му рак на гръбнака. Месеци наред ракът се развиваше и постепенно прекъсна връзката с краката, после с ръцете и после го уби като прекъсна и дишането. Спомням си как седеше в стаята си, в малката софийска къщичка до гарата. Сега там, на това място има автогара. Мускулите на ръцете му - атрофирали, лицето - бледо. Най-силното момче в класа беше Живко. Защитаваше всички слаби и не търпеше несправедливост. На силата и лошотията отговаряше със сила. Ей така, отвътре му идваше. Не разсъждаваше за правилно и неправилно. Знаеше кое е правилно в сърцето си.
Погребаха го в селото му в един дъждовен есенен ден. Досега мога да си представя как лежеше в гроба, обсипан с цветя. Не искам Живко да умира. И сега също не искам.
Не ми пукаше много за колата и секретарката, не ми пука и досега.
За пръв път се срещнах лице в лице с враговете си в Бърза помощ. Отидох да работя там като санитар и бях част от екип на линейка, която караше невролог. Д-р Филева беше моята кръстница в професията. Досега си спомням началото на дълга рецепта за успокоителни капки, която научих от нея. Натрий бромати, калий бромати… Рецептата покриваше цяла бланка, та оставаше и за обратната страна. Беше от онези рецепти, които са по-скоро указание за фармацевта как да приготви лекарството. Класика.
А доктор Филева беше истински лекар. Шофьорчето я мислеше за луда, в смисъл на отнесена от вихъра, странна. Имаше нещо странно в нея, но за разлика от шофьорчето, аз го харесвах. Харесвам странните хора, странните птици.
След завършването се озовах в Исул, в ортопедията. Хирурзи. За тях може да се напише отделна книга. Социална субкултура, подобна на тази във филмите за Дивия Запад. Най-добре изразена с любимата ми фраза на Туко от „Добрия, лошия и злия”: „If you want to shoot, shoot. Don’t talk!” или “Ако искаш да стреляш, стреляй! Не плямпай!”
Дано да имам думи някой ден да ви разкажа подробно за хирурзите на Исул. Ще научите за бай Иван Маринов. Той тогава беше на четиридесет и осем и за нас, младите беше бай. Каква прецизност в операциите, какъв финес! Доктор Маринов беше фин човек и много чист и качествен хирург. Разведен, с дете, строеше къща някъде по дефилето, а в шкафчето си имаше бутилка уиски, но си сръбваше от нея само след смяна, да отпусне напрегнатите до скъсване нерви.
Ще ви запозная и с доктор Казаков, с характер, напълно подхождащ на името му. Брилянтен хирург, смелост, граничеща с лудост, любимец на нежния пол и кавалер. Абе, истински казак. Той по-късно умря от рак, заради пушенето и непрекъснатото облъчване от некачествената, разпадаща се рентгенова апаратура.
От рак умря и доктор Цачев, млад лекар. В него имаше много топлина, приятелство и подкрепа. Помня как веднъж ми помогна да извадя парче метал от ръката на брат ми. Вадехме го под рентгенов контрол. А по-късно разбрах, че е развил рак на лимфните възли. Този рак е тясно свързан с рентгеновото облъчване.
Кой ти мисли за тези работи тогава. Всички искахме да оперираме. Всеки искаше да е Клинт Истууд. Имахме си любимци от старите кучета. Аз исках да съм като Казака и бай Иван в хирургията. Но животът реши различно.
Срещнах бате Коце Младенов и това, което видях у него, ми остана за целия ми професионален живот по-нататък. Израсъл в малко село до Годеч, с лице, което би дало повод на Ламброзо да го класифицира измежду най-опасните криминални типове; приказка и поведение, което допълваше лицето; бате Коце има най-голямото и топло човешко сърце, което можете да си представите. Той дълго години лекувал затворници, работещи в Бобовдолската мина. Едър и силен, с издадена напред долна челюст и при все това безкрайно добър и състрадателен.
След като аз обърках една операция и пациенката получи усложнения, той, без да има нищо общо със случая, се зае с нея. Не ми казваше нищо. Понякога ходех с него при нея и стоях там, докато той й слагаше инжекции или сменяше превръзките, но болката и срамът, от това, което бях направил на тази жена, бяха прекалено големи, за да мога да правя това, което правеше той.
Стоях и го гледах, и се учех на нещо, което никой не ме беше учил дотогава. Сърцето на лекаря. Имал съм сърце за лекар, ми казваха. Не е съвсем така. Може да имаш мозък за лекар, но пак трябва да ходиш да учиш. Сърцето също трябва да се учи. И най-важния си изпит взех там, до рамото на бате Коце.
Не победих смъртта, не победих болестите, но докато бате Коце е с мене, няма да се уплаша от тях. Ще съм винаги там за тези, които страдат и за тези, които умират.
“Ще имам парички,
кола, секретарка
и в шкафчето аеро коняк.”

Ееех…
„Старите лекари никога не умират. Те просто спират да ходят на визитации” - изречение, написано на стената на една от многото болници, в които съм работил.