ПРА-СПОМЕН

21 март - Световен ден на поезията

Ефтим Клетников

превод от македонски: Роман Кисьов

Не зная дали дефиницията за Поезията като изкуство на езика е съвсем точна. Повече съм склонен да тълкувам Поезията като говор на битието, а езика - само като медиум, чрез който този говор се отелотворява. Следователно, първо се появява нуждата от говор, а след това и нуждата от език, от думи, които да изведат дълбочината на брега, наречен Стих или Поезия. Човекът по съдба е поет, осъден на Песен (Стих) не като дете на смъртта, а като дете на вечността. Поезията е един вид пра-религия и именно с нея човекът се осъзнава като религиозно битие, когато се въздига от мрак към светлина, или от подсъзнание към свръхсъзнание. Това въздигане в осветеното, което - за да се достигне - е предшествано от слизане в тъмното, е същинската диалектика на Поезията, онази свята субстанция, с която се побеждава страха от преходността и се приема закона на узряването, или преображението (трансформацията), така, както е при минералите. Само така златото е успяло да се въздигне над ръждата. И диамантът, преди да яви блясъка на своята интелигентност, е трябвало да премине през тъмната нощ на въглена. Това преминаване на човека през нощта е било дълго. Науката твърди, че ледената епоха на нашата планета е продължила петдесет милиона години, а едва след това настъпва Първата Пролет, в която Мъжът и Жената, смутени, се оказали изведнъж сред изобилието на Създателя, слушайки възхитено музиката на семената и универсума.
Нашата душа не е забравила нищо от своя Път. Стоейки просветлена високо в зенита на пладнето, в ясното присъствие на Божественото, себепознаваща се, тя помни и пра-нощта, и пра-зората, през които е преминала, за да се въздигне до мястото, на което е, в своето слънчево обиталище, в което пребъдва Бог. Съгласен съм с Юнг, че поетите са антените на този пра-спомен, стоящи някъде на чувствителния ръб на пра-зората на света, съзерцавайки неговото вълнуващо раждане от ядката на мрака. Винаги откривайки отново във всичко Тайната на зачеването, растежа и съществуването. Те възпяват безкрая на пространството и времето, разкрити не само в звездните галактики, но и в най-дребните неща, чрез които се проявява Божественото. Думите, в които влиза Стихът с пълен замах, са думи на абсолютния опит. Поетът говори и като цвете, и като камък, и като риба, и като птица, може би защото и дарбата не е нищо друго, освен по-висша степен на опит, или Божествено знание. Дълбоко съм убеден, че Бог е подарил това знание на човека, но с течение на времето той (човекът), отдалечавайки се от Извора, го е затрупал със самодоволство и ограничена суета, отхвърляйки духовното и подчинявайки се напълно на материалното удобство. Човекът на нашата цивилизация е затънал до гуша в материалното и затова е изгубил вярата в Поезията, осветлената религиозност на своето битие, светилникът, с който прониква не в мрака извън него, но в нощта вътре в себе си, преобразувайки я в Ден. Вярвам, че това, което излагам, не е теория, а Истина, която ни е пратена като Вест, а ние сме забравили за нея и нейния произход. Стихът трябва първи да открие тази забрава, за да започне да си припомня и да види отново обновен света над руините на хаоса в нас. Едва тогава, посветени, ще се отворят широко гнилите врати на нашите сетива, и лицата ни ще бъдат докоснати от полъха на съзвездията. Едва тогава, като новородени, ще почувстваме неосъзнато (в свръхсъзнанието) болката на радостта, която открива живота като Вечност.