ПОЛЕТО СПИ ВЪВ ЛУННА СВЕТЛИНА…
***
Полето спи във лунна светлина.
Шурти водата в нощните бостани.
Тополките отмятат настрана
със свян момински сенките-фустани
и потопяват крадешком крака
във вадата, приспана от луната…
Шуми, шуми безсмъртната река
на младостта, останала в селата…
Ще си остана селянин, дорде съм жив,
и колкото и да живея в градовете,
сърцето ми по село ще тъжи
и ще сънува все полето -
дорде съм жив…
1960
В КОЛАТА
Аз виждам вашите очи
смутено-ласкави…
Колата весело хвърчи
и меко тласка ви
към облегалката.
Летят
край пътя храстите.
И аз си мисля:
тоя път
ми носи щастие.
И в огледалцето пред мен
следя очите ви…
Дано пристигнем тоя ден
в града ви читави…
1960
***
Синьо небе.
Слънце.
И сняг…
Черни дървета, спите ли?
Скрил се е вятърът веселяк
в преспите ослепителни.
Няма пътеки.
Няма път.
Всичко е бяло и девствено.
Старите клони сякаш държат
не снеговете,
а детството…
Весел пристъпвам в дълбокия сняг,
сълзите бърша набърже.
Мили приятелю,
помниш ли как
с детска ръчица бършеше
млади очи и блестеше светът
в розово-бяло-синьото?
Помня…
И мълком зад мен тъжат
стъпките - дните изминати…
1962
МЪГЛА
На обед допълзя откъм балкана
и пред прозореца ми спря мъгла,
в душата ми надникна и застана
отвън, непроницаема и зла.
И в сиво безразличие потъна
и тоя ден, и всичко на света.
И аз останах на самото дъно
на тъй море от мрак и пустота.
Студено е. И нищо се не вижда.
Болят ме натежалите плещи.
Едно безформено, безкрайно нищо
с потискащо мълчание крещи…
Мъгла. И нищо повече. Хитрува.
Но ти не вярвай в страшната й власт:
ще духне вятър и ще тържествува
отново синьото небе над нас!
1962
В ЧАСА НА ЕСЕННАТА ЯСНОТА
Лесът е пуст. Лесът е гол и черен.
Забравен дом с отворени врати.
Едно гнездо, като самотен жерав,
през облаците срещу мен лети.
А няма край, ни пристан синевата.
Къде отива то, кого зове?
Листата ли - да скрият пустотата,
или отлитналите гласове?
Лесът е пълен с тиха скръб и влага.
От паяжини е пленен лесът.
Отронен лист, зареян, бавно ляга -
като напомняне -
на моя път….
О, знам,
ще паднат и край нас листата
в часа на есенната яснота…
Как искам аз в гнездото на душата
да пеят птици и през есента,
да не потънат в бездната студена
на нямата бездушна синева,
да бъдат с хората -
и тъй и с мене -
родените в душата ми слова!
1962
СВЯТА НОЩ
И ето - слънцето залезе
зад още голата гора.
И трактористът с плуг железен
в пръстта лъчите заора.
Те ще преспят със семената
и утре рано заранта
ще се надигнат из земята
новородените жита.
Мълчат в очакване браздите.
И строг в тържествения час,
под хоровода на звездите
очаквам Чудото и аз.
1963
