АТЛАНТИДА

                    На Иван Давидков

И се затваря времето…
                                   И само
това, което можеш, съхрани!
Но ти стоиш, възвил очи през рамо,
разпънат между две далечини.

И виждаш: по игличени баири,
над сенките на щъркови гнезда
вода изтрива наште бегли дири,
залива наште спомени вода.

Тя иде с мътен гребен и поглъща,
и ще затвори в свойта глъбина
едно селце, един контур на къща –
цял свят от звуци, стъпки, имена.

Там плува сбръчкан лист от паламида
и се люлее утринна звезда…
Там нашата бедняшка Атлантида
лежи под тънка слоеста вода!

И само в час на бдение безсънно,
веднъж лице над бездната привел,
ще чуеш как от тъмното й дъно
пропява неочаквано петел.

Там по-добрата твоя половина
за коренче подводно се държи…
Вземи я в дума, скътай я в картина,
на себе си докрай я разкажи!

А струйка дим в небето се разприда,
вълна приижда и се връща пак…
И ние, жители на Атлантида,
стоим върху потънал вече бряг.

Иван Николов – ПОДЗЕМНА ВОДА