НИКОЛА ИНДЖОВ: „СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО НЕ Е В СЪСТОЯНИЕ ДА ОСЪЗНАЕ ТРАКИЙСКАТА КАУЗА…”

С писателя Никола Инджов разговаря Мариела Балева

- Отношението към бежанците у нас не е еднозначно - хората са раздвоени в коментарите си, в действията си. Нашият народ обаче е народ от бежанци и сираци. Не стават ли те все повече, след като толкова много българи в последните години напуснаха страната ни, а останалите тук май са загубили и вярата в собственото си отечество?

- Отечеството и държавата отдавна престанаха да бъдат единно цяло. Просто защото  интересите на властта по начало се противопоставят на идеалите на народа, но ще дойде време народът да  противодейства на властта. И не по този фарсов начин като окупацията на Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, не със жалките маскаради пред Народното събрание, не с бялото пиано на жълтите столични павета и „висящите стачки” (имаше такива), не по фейсбук и не по телевизиите… Народът ще изригне с нова идея за отечеството и държавата, тази идея няма да окървавява, а ще окриля, няма да сее раздори, а ще обединява, в края на краищата няма да бъде привнесена отвън, а ще бъде идея българска! В историята ни е имало такива идеи, например в размислите на Васил Левски за времето и свободата, за равенството между всички хора у нас, за чистата и святата република. 

- Вие сте от семейство на тракийски бежанци и този факт е белязал живота ви. Чувствали ли сте се през годините като емигрант? Между другото българите като че ли не знаем много за бежанците от Беломорска Тракия…

- Питам се дали и самите бежанци от Беломорска Тракия искат да знаят достатъчно за себе си. Не мога да разбера защо организацията на тракийските бежанци - Съюзът на тракийските дружества в България (СТДБ), развива свои структури в стотици градове и села, а вестник „Тракия” трудно набира  повече  от хиляда абоната. При това е единственото печатно издание, което изцяло е ориентирано именно към  душевността и съзнанието на бежанците и техните потомци, списва се много добре с участието на първокласни журналисти, учени, писатели,  излиза от 1921 година почти без прекъсвания. Освен това навред сред бежанците е силно развит усета за общонационалната значимост на преживените исторически превратности, които доведоха до обезбългаряването на Тракия, до опустошаването на изконни български територии, до съдбовни обрати в личната и родовата съдба на почти половин милион тракийци. Не случайно в нашите среди е създадена и продължава да се създава забележителна книжнина  - исторически мемоари,  краеведски изследвания, литературни интерпретации на бежанската орис. На това поприще са действали, действат и днес хора с просветен разум, отечествено съзнание и родолюбиви пориви. Не мога да спомена всички , но искам да кажа, че нито добруджанците, нито македонците, нито западнопокрайнинците , които са изпитали тегобите на бежанството,  имат толкова превъплътена в книги  национална памет, днес не дочувам да скърцат техните пера, но дочувам тракийските. Тракийските книжовници днес придават историческа дълбочина на духовността в Хасково, Варна,  Бургас, Пловдив, Стара Загора, Кърджали. В София съществува Тракийски научен институт - средище на дейност с голямо значение… И при всичко  това наблюдавам поразителни случаи на загърбване на собствената си бежанска съдба. Има една  високо издигната жена, депутат в настоящето Народно събрание, която държи речи  при  какви ли не партийни боричкания, но досега не е изрекла нито една дума за своя род, за своята родна Тракия. Ние с нея произхождаме от едно и също село в Беломорието, но изповядваме различни идеологически убеждения - и тя остава глуха за мои писма във връзка с тракийската кауза. Не я укорявам, просто искам да кажа, че на тракийската кауза не трябва да се гледа единствено от идеологическа гледна точка.

- Тракийската кауза не е ли повече историческа илюзия или може би е плод на историческа носталгия? Всъщност какво включва тя?

- Най-просто казано, тракийската кауза възникна, защото една част от българския народ - тракийците, бяха насила превърнат в бежанци, а една част от българското землище - присвоено от Турция и Гърция. Следователно тракийската кауза е кауза всебългарска, но дори и съвременното общество не може да я осъзнае в тази нейна същност.  Безогледното политизиране на живота днес налага в общественото пространство други силови полета, не остава нито място, нито време за осмисляне на патриотизма извън  партийните пристрастия.

- Обезбългаряването на Тракия е ставало постепенно по време на войните миналия век, но защо тази историческа истина се премълчава от властимащите - които и да са те, а в учебниците по история почти няма нищо? Каква е причината да не се признава?

- Известно е, че историята се пише от победителите… Ние, тракийските бежанци, сме от победените във всички сражения за Тракия на държавата България - няколко войни (Балканската и двете световни),  няколко международни договора (Ньойския, Ангорския), няколко решения на т.н. „Велики сили” за преразпределение на света (от Ялта до Малта)…

- Въпросът за обезщетенията на тракийските бежанци се повдига само от някои патриотични организации, но това остава нечуто. Като че ли се усеща страх у политиците или и тук можем да кажем „кучетата си лаят, а керванът си върви”?

- Този въпрос, както показва реалността, няма да се реши, ако не стане съществена доктрина на българската дипломация. Което означава да предопределя  постоянно нашата позиция на всички международни форуми и особено в отношенията ни с Турция и Гърция. Българската дипломация не успява да постави обезщетенията на тракийските бежанци като условие за лоялност и взаимодействие в съвременния свят. Конкретно - като предварително условие пред Турция за членството й в Европейския съюз.

- От години говорите за идеята „Тракия без граници” - какво означава тя? Не влизате ли в една опасна теза, която може да доведе до разделение и противопоставяне на различни народи? Все пак Балканите са взривоопасна зона, наричат ги буре с барут?

- „Тракия без граници” е идея, произтичаща от разбиранията ми за равноправно сътрудничество в Европа. Аз знам, че е невъзможно прекрояването на държавните територии, но също така знам, че е възможно осъществяването на много проекти с икономическо и културно съдържание на територията на Тракия - територия на три съвременни държави. Възникват и някои своеобразни случаи, например  във връзка с  неотдавнашното решение на варненските общинари да преименуват многовековни турскоезични  топоними. Прозвучаха  несъгласия, появи се ирония от страна на известни  „музикословеснейши патки ” (по израза на Христо Ботев), които пуснаха в обръщение елементарния въпрос как биха се казвали някои днешни населени места,  ако се преименуват посредством механичен превод. Бих ги попитал: а как щяха да се  наричат някои днешни градове, ако навремето не им бяха дадени български имена? Ето как: Ардино - Егри дере; Златоград - Даръ даре; Ивайловград - Ортакьой; Крумовград - Кушу кавак; Тополовград - Кавакли; Смолян - Пашмакли; Асеновград - Станимака; Свиленград - Мустафа паша… Както личи, българизирането на топонимията не се е извършвало буквално и единственно в сянката на политически понятия като прословутия „възродителен процес”. Още Иван Вазов в качеството си на министър на просвещението и академик прави  приносни намеси   в обновяването на националната  топонимия чрез създаване на привлекателни названия - Стоянов мост, Черноочене, Минзухар и т.н. Проблемът има и един особен актуален аспект. При положение, че Турция стане член на  ЕС и държавните границите отпаднат, то именно българските названия на селища и местности ще обозначават  българското землище. И май че е време да помислим с какви имена на градове, села,  природни и туристически забележителности  ще попаднем в бъдещата географска карта на единна Европа.

- Проходът Маказа бе отворен преди няколко месеца, това не е ли началото от реализирането поне на част от мечтата?

- Като потомък на тракийски бежанци аз влязох в Тракия през Маказа - и излязох през него. Тогава той бе строго контролиран път между две враждебни държави. Днес може да стане най-оживения  проход от и към тракийския свят в Европа с изключително благотворно влияние върху развитието на целия наш континент. Маказа нагледно показва как се осъществява идеята „Тракия без граници”. И да, тази идея е моята най-съкровена мечта!

- България вече е част от Европейският съюз. Може ли Европа да разбере една местна кауза, каквато е тракийската мечта, това не би ли заплашило устоите на съюза?

-  Това е толкова „местна кауза”, колкото са  автономията на баските и опитите на каталунците за държавна самостоятелност в Испания; единосъщността на френския, немския и нидерландския - трите официални езика в Белгия; наличието на  династически и религиозни анклави на континента като Монако, Лихтенщайн, Андора, Сан Марино, Ватикана…

- Между другото във времето на глобализация такава тема не изглежда ли отживелица? Как би проникнало това сред младото поколение и биха ли го разбрали?

-  Младите български поколения разбират, че могат да се интегрират с Европа по избор или по необходимост. По избор - когато продължават образованието си в европейски университетски центрове с перспектива да развият научна или в елитни сфери на живота. И по необходимост - когато  безработицата ги прогонва от България и не им остава нищо друго, освен сезонен или ниско платен труд в ниските равнища на европейския  бит без никаква перспектива за  израстване в йерархията на слугинажа.

- За липсата на национална кауза се говори отдавна, но причините за това се крият доста дълбоко. Къде и в какво да ги търсим, кой е виновен?

- Националните каузи пречат за налагането на глобалистичните идеологии в развитие на обществото. Да не забравяме, че глобализмът като израз  на  световни тенденции  възниква не от днес, и не от вчера. Фашизмът бе глобалистична идеология, расизмът също, такава идеология понастоящем е панислямизмът. И в България се заражда нещо подобно - движението ПОМАК, то търси корените си в земята на Тракия и аз не мога да бъда равнодушен. Към причините за липса на национална кауза прибавям масонството, ротарианството, антисемитизма. Представете си, че антисемитизмът влезе като елемент в идеята „Тракия без граници”? Тя ще се обезмисли моментално, поради което ние, тракийците, не сме допускали и няма да допуснем  такива нечисти примеси в нашето гражданско съзнание  и обществен морал. Но държавата?

- Битката за паметта на българина не е лека, но възможна ли е тя да победи, след като безродността тук бавно, но сигурно настъпва?

Настъпва ли наистина? И ако е така, защо настъпва? Аз мога по-уверено като литератор да отбележа, че се създават празни духовни пространства, на които се намества безродието. Например когато бива  отстранена от  образованието и от интелектуалния живот на нацията българската литературна класика. Напоследък във вашия вестник бе изнесена информация за публична  гавра с най-големия жив класик на българската литература - Антон Дончев. Т. н. Европейски институт ПОМАК в доклад за дискриминацията на българите-мюсюлмани, разпратен до всички европейски институции от неправителствената организация, нарича автора на романа „Време разделно” бездарен писател, а книгата е определена като манипулативна и поръчкова. Тук искам да отбележа, че от Съюза на българските писатели са отговорили с възмущение в официално писмо до Брюксел. Това добре, но нали най-напред една неуморима активистка от  ръководството  на същия този съюз написа, че Антон Дончев е „среден, но привилегирован автор, който правел факирски номера, за да му издават книгите”. А за самия роман отсъди следното: „Тази сладникава компилация от исторически хроники, легенди, непроверени или съмнителни исторически източници, наречена “Време разделно”, едва ли може да развълнува някого днес. Защото в нея не е посято нито едно оригинално зрънце, нито като художественост, нито като философия… Не е ли време вече да се каже истината за “Време разделно”, за евтината му слава и за антибългарската му същност!”. Е, да, време е вече да се каже истината и за това как бездарието в лицето на тази божем критичка  („Бездарието е фашизъм” по израза на Любомир Левчев) и ПОМАК излизат на една и съща антибългарска позиция.

- Хората у нас са разделени за пореден път, омразата се усеща дори във въздуха около нас. При другите народи като че ли не е така… Има ли нещо, което може да ни обедини - може би силна личност, някаква обща кауза или повече ни „обединява” силната омраза?

- Има класически идеали - свобода, братство, равенство. Звучат остаряло, но именно те са заложени в Хартата на Европейския съюз. Вижте преамбюла на този документ: „Народите на Европа, като създават все по-тесен съюз помежду си, решиха да споделят мирно и основано на общи ценности бъдеще. Като съзнава своето духовно и морално наследство, Съюзът се основава на неделимите и универсални ценности на човешко достойнство, свобода, равенство и солидарност; той почива на принципа на демокрацията и на принципа на правовата държава. Той поставя човека в центъра на своята дейност, като учредява гражданството на Съюза и създава пространство на свобода, сигурност и правосъдие”. Тази Харта може да ни обедини, но не дочувате ли вече мърморения срещу Европейския съюз от страна на българската партокрация? Защо ли? Не заради познатата ли ръководна максима „Разделяй и владей!”?

- Защо продължаваме да търсим националната си гордост в миналото, толкова ли няма днес нещо, за което да се хванем? Заплашено ли е Отечеството ни да се превърне в пустиня?

- За кое минало говорите? За  времето, когато  тук се въздигаха, да речем, паметници на българските герои на световния антифашизъм? Или за разрушаването им, за да стигнем  до изтипосания в една софийска градинка паметник на депутат от „прехода”,  известен с разрушителни актове именно срещу  миналото. Заплахи за бъдещето на българския народ и българската държава има всякакви, някои се раздуват с  провокационни политически цели. В края на краищата Отечеството може може да се превърне в пустиня, ако новите варвари изгорят и българските книги. А там, в българските книги, Отечеството ни е съхранено целокупно, българските книги са последната  опора на българската свяст…


в. „Преса”, 16 февруари 2014 г.