ЩАСТЛИВИ ПОСВОЕМУ

Диана Атанасова

Светла приветливо поздрави и обгърна присъстващите с изпитателния си поглед. На семейната консултация бяха дошли десетина жени и двама мъже, навели омърлушено глави. А повечето от жените я гледаха. С погледите изразяваха оная широка гама от чувства на женската душа, в която тя долови и надежда. Може би чакат от нея разрешение на проблемите. Дали ще оправдае тези очаквания? Не може да им даде готова рецепта, а и надали ще я приемат. Затова реши да сподели с тях нещо, на което тя самата е била свидетел и силно я е впечатлило:
-„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему” - започна убедително тя. - Няма да оспорвам тази мисъл на моя любим писател, но ще си позволя да добавя към нея, че всяко нещастно семейство, може да е щастливо посвоему. В потвърждение, ще ви разкажа една история - историята на моите леля и свако.
На 16 години леля се влюбила в свако, който бил няколко години по-голям. Дядо ми не искал да чуе за сватба. Малка била, трябвало да учи, после да мисли за мъж. Леля не го послушала, рискувала, поемайки всички последици. В една топла лятна вечер, свако Марин я извикал и тя излязла пред къщи в беседката, която най-често приютявала влюбените. Но този път обичайният разговор прераснал в бягство. Всичко бил подготвил свако, искало се само съгласието на избраницата и щом го получил, веднага задействал плана. Леля избягала по чехли, за да остане у свакови завинаги. Баба и дядо били шокирани. В първия момент не повярвали, защото не могли да го допуснат. После се примирили и благословили младото семейство, което заживяло къде щастливо, къде не толкова до деня, в който се случило непоправимото. Всъщност, то не дошло изведнъж, а постепенно. Не било катастрофа, а един най-обикновен дъжд, който обаче се оказал фатален.
Денят не вещаел нищо лошо. Бил на дъжд наистина, но това никога не е спирало свако от любимото му занимание - лова. Пък и малко ли дъждове са се разминавали. Без колебание се приготвил и тръгнал. Дъждът го застигнал на пусия. Влагата просмуквала костите му, а той все чакал. Върнал се вечерта с празни ръце и натежали от непрестанния дъжд дрехи и мисли. Леля ми, този път го посрещнала мълчаливо. Омръзнало й било да се карат заради това безплодно занимание на свако, а и го съжалила, толкова мокър и омърлушен бил. Състоянието му в следващите дни го принудило да потърси лекарска помощ. Диагнозата била лоша, но не фатална. Страшното дошло после - с операцията на проядения от туберкулозата гръбнак. Разтичаха се роднините, знаете как е в такива случаи. Добраха се до най-препоръчвания професор и с доверие и надежда зачакахме операцията. За съжаление, най-добрият не винаги е способен на най-доброто. Защото и той е човек и не е застрахован от грешки и провали като всички други. Спомням си, бяхме отишли на свиждане, скоро след операцията. Свако лежеше на гръб, шест месеца трябваше да издържи в това положение. Така му бяха казали, за да може после да се вдигне без проблем. Искаше се голяма воля, напълно непонятна за нас децата, която свако ми обаче несъмнено притежаваше. Лежеше и се надяваше, да може отново да се изправи, че сигурна съм, е бил готов на всичко. Всъщност не можеше да направи нищо, освен да лежи по гръб. Навярно в тези дълги дни и нощи е претеглял целия си живот и не се е надявал да плати толкова скъпо за това невинно за него удоволствие. Разкайвал се е за ограбените от леля ми и децата им безцелно пропилени дни. Освен кошници и кутии за убиване на времето е правел и щастливи планове за бъдещето, с което да изкупи грешката си. Но шестте месеца минаха, за да се разбере, че операцията не е била сполучлива и свако няма да може да ходи, за разлика от другите оперирани като него. Всеки може да си представи, какъв ужас е инвалидната количка за мъж в разцвета на силите си. Човек би предположил, че това ще го потопи в пълна покруса. Не и свако обаче. Страдал е разбира се, но тъй, че никой не би го и забелязал. Държеше се, сякаш инвалидната количка е най-нормалното и естествено нещо за него, така постъпваше и леля. А с ръцете си той правеше всичко възможно, живеейки според библейската максима: „всичко което намери ръката ти, да го направи според силата й” Успя дори да смъкне от леля ми товара от някои домакински тежести. Тя пък се стараеше, с нищо да не показва, че нещо не е наред, за да не нарани честолюбието му. Може да ви звучи невероятно, но техните взаимоотношения започнаха нов живот, в който не преминаваше и сянка от неразбирателство. Те бяха заедно в голямото изпитание - обичащи се и подкрепящи се и това продължи до края на живота на свако ми. Колкото и да се грижеше леля за раните по тялото му, те ставаха все по-дълбоки. Тя беше неотклонно до него до края, който така и не можа да преживее. Друга би казала, или поне помислила, че може би така е по-добре за нея, пък и за него, да не се мъчи. Но не и тя. Не можа да го прежали.
Разбира се, далеч съм от мисълта, че човек трябва да е сполетян от голямо нещастие, за да се опомни. Достатъчно е да погледне на проблемите си по-отвисоко и отстрани, не само от своята кула. И тогава те ще му се видят по-дребни и може би ще намери решението - завърши Светла.
Дали успя? Стори й се, че мъжете вече не са толкова омърлушени или поне бяха вдигнали глави. Затова пък жените не гледаха към нея. Може би бяха обърнали поглед към себе си, където щяха да намерят необходимото решение. Може би.