ПРИКАЗКА ЗА ГРАДЧЕТО, КОЕТО ИСКАШЕ ДА СТАНЕ ГОЛЯМО

Кина Къдрева

Имаше едно малко градче, което много искаше да стане голямо. То се гушеше между голямото Черно море с големите параходи и голямата Странджа планина с големите гори, и страдаше, че другите са големи, а то е малко. Къщите му бяха малки! Улиците бяха малки! Хората, които живееха в него бяха малко! Пристанището му беше малко и в него пристигаха и отплаваха малки кораби! И само мечтите на градчето да стане голямо бяха големи.
Ах, тия мечти!
Децата растяха и ставаха големи мъже и жени, фиданките растяха и ставаха големи дървета, тревите растяха и ставаха буйна трева, цветята от едно никакво семенце се превръщаха в разкошни красавици и красавци - петунии, гергини, ружи, макове, невени, разпъпваха се, разцъфтяваха се и изпълваха бистрия въздух на градчето с аромат, който се сливаше с дъха на голямото море, чиито вълни щом духнеше вятърът също ставаха големи. И само градчето откакто се помнеше си беше все малко.
- Не може всички да стават големи, а аз да си оставам все малко! - си мислеше градчето. - Може би и аз раста, само че не забелязвам - даваше си то надежда. - Може би даже вече съм малко пораснало! Не може всички да растат, а аз да не раста! Трябва хубаво да се огледам!
И то се взираше в отражението си в огледалото на морските води застанало на края на брега и цялото надвиснало над морето с малките си къщи, които едва се крепяха да не се срутят в дълбината ведно с малките улици и с малкото хора, и се взираше, и се взираше с надеждата да види че е пораснало, или поне че е почнало да расте, но как да види, че расте, когато не растеше.
Това много натъжаваше градчето.
О, колко му се искаше и то да стане голямо! Като големите градове, към които плуваха големите параходи. Да си затвори очите, и като ги отвори и се огледа в морските води, да види, че е станало голямо. Но не се получаваше! И не само че като си затвореше очите и като ги отвореше не ставаше по-голямо, но дори му се струваше, че е станало още по-малко! Особено когато в морето се вдигнеха големите вълни! Тогава, колкото вълните ставаха по-големи, толкова градчето ставаше по-малко! Толкова малко, че като нищо вълните можеха да го отнесат в морето заедно с всичките му къщи, улици и хора, с малкото му пристанище и с голямата му тъга.
Понякога на градчето му се искаше наистина вълните да го отнесат. Но щеше ли от това да стане по-голямо? Най-много да стане някое малко островче в голямото море, или да потъне всред големите води и да изчезне завинаги.
От тия мисли градчето по цяла нощ не можеше да заспи. Цветята заспиваха, тревите заспиваха, дърветата заспиваха, дори хората заспиваха, а то от мисли, не можеше да заспи.
Не спяха и звездите. Щом почнеше да пристига нощта, и щом в здрача на пристигащата нощ се обадеше най-първият щурец, над градчето надникваше най-първата звезда.
- Здравей! - казваше тя на градчето.
- Здравей! - отговаряше й угрижено то.
- Какво си оклюмало нос? Я не оклюмай нос! - му казваше звездата.
- Как да не оклюмам нос, когато съм толкова малко! - въздишаше градчето.
- А щурецът не е ли по-малък от тебе? По-малък е, а видиш ли, че чак до мене стига неговият глас! Ако не стигаше до мене неговият глас, как щеше да зная, че е време за нощното ни представление?
- Голяма работа! - казваше градчето.
- Голяма е, разбира се! Най-голямата и най-важната! Хей! Щурец! Оркестърът готов ли е? - нетърпеливо питаше звездата.
- Готови сме! Готови сме! - обаждаха се от заспалите треви в един глас няколко щурци, тихичко, за да не събудят тревите, и от гласчетата им не една, а цели пет звезди надникваха от здраченото небе.
- Щом сте готови,три-четири! - даваше тогава знак първата звезда, и изведнъж гръмваше целият оркестър на щурците.
В същия миг се спускаше тъмносиньото кадифе на тържествената нощна завеса на небето, и кой знае откъде изтичваха на небесната сцена толкова много , и толкова големи и блестящи звезди, че градчето чак зажумяваше от блясъка им, и колкото и да броеше, не можеше да ги преброи. Те се спускаха ниско-ниско над малките притихнали улици и над самите покриви на къщите на градчето в ръцете с големи искрящи фенери, поклащаха ги в ритъма на оркестъра на щурците, и ето, че от затворените чашки на заспалите цветя започваха да излитат призовани от звездите и от музиката на щурците леките прозрачни цветни сънища. Те излитаха от затворените чашки на заспалите цветя като феи, и се завъртяваха покрай звездите в танц.
- Ах, колко ни е фейно и колко е феерично ! - шепнеха сънищата на цветята и танцуваха със звездите по спусналата се до покривите на градчето небесна нощна сцена.
- Ах, колко е приказно и вълшебно - проплисваше морето, а на градчето му се искаше да заплаче.
- В такова малко градче като мене, освен звезди, щурци и сънища какво ли друго има? - казваше то .
- Обаче е звездно, вълшебно и приказно! - обаждаше се морето. - А това е по-хубаво от всичко на света!
- Не ти вярвам! - казваше градчето. - И не се опитвай да ме утешаваш! Зная аз какво е хубаво, и че да си едно такова малко градче съвсем не е хубаво! - не се харесваше и нищо не харесваше то.
Но звездите не обръщаха никакво внимание на неговото мърморене, защото им беше хубаво щурците да им свирят и те да танцуват със сънищата на цветята, и щурците им свиреха, а те танцуваха, и танцуваха чак до сутринта.
Тогава от края на Черното море мокро и рошаво се показваше слънцето.
- Мога ли да се огледам в прозорците на твоите къщи и да си оправя тоалета? -питаше то градчето.
- То пък едни къщи! - отвръщаше му с най-печален глас градчето. - Виж, ако бях голям град с много и големи къщи, тогава щеше да е друго!
- Глупаво градче! - казваха му художниците, които в утринните часове идваха да го рисуват. - не виждаш ли, че си едно от най-хубавите градчета на България! - казваха му те.
Но това не утешаваше градчето.
- Какво ми е хубавото ? - отвръщаше то. - Не гледам ли по телевизията колко са красиви големите градове с големите си къщи, с големите си улици и с големите светлини? Те са тържествени, празнични и горди! Защо и аз не съм като тях? - въздишаше то и се свиваше в мъката си, че е толкова малко. - В големите градове денонощно е шумно и весело - добавяше градчето. - А при мене и денем и нощем е такава тишина. Само едни щурци, звезди, и вечния глас на морето!
- Че малко ли е това? Къде ще намериш другаде тишина, в която да чуваш песента на щурците всред акордите на морето? - питаха художниците.
Но градчето не искаше и да ги слуша.
- Какво ли не бих дало, да стана голямо! - казваше то. - Само че не зная как.
- Много просто! Пусни по телевизията и по интернет реклама, и кажи, че искаш да станеш голямо! - обади се един кой знае от къде дошъл в градчето чичко.
- Само това ли? - учуди се градчето.
- Само това! - каза чичкото. - Ако искаш, и аз мога да ти направя тая услуга.
- Много ще съм ти благодарно! - зарадва се градчето.
И ето, че още на другия ден по телевизиите и в интернет се появиха реклами, че едно малко градче на брега на Черното море до самата Странджа планина иска да стане голямо. А на третия ден започнаха да пристигат предприемачи и строители, които почнаха да рушат старите къщи и да издигат големи, големи сгради като се почне от самото море, та се стигне до самата планина..
- Ей, че голям град ставам! - радваше се някогашното малко градче, а градът все растеше и растеше, и улиците му растяха и ставаха все по-шумни и пълни с леки и тежки коли, самосвали, бетонобъркачки, кранове и хора.
Някогашното градче се издуваше от гордост, като гледаше как бързо се променя и нямаше търпение големият град да бъде довършен. А когато най-после беше довършен, нямаше по-щастливо от него - от някогашното малко градче, превърнало се в голям град. Сега денонощно в него кипеше движение. Разбира се, нямаше щурци, но отвсякъде ехтеше заглушителна музика, светлините на рекламите го обливаха в разноцветни багри, а порасналото пристанище бе изпълнено с големи кораби.
- Остава само звездите да слязат ниско-ниско над улиците ми, да ги облеят с приказната светлина на големите си фенери, и да затанцуват със сънищата на цветята, за да бъда не само голям и хубав град, но да съм и приказен и вълшебен - си каза градът, и се загледа към небето.
Но защо ли звездите ги нямаше, макар че отдавна бе нощ.
Най-после, след дълго взиране големият град успя да ги види, но те бяха толкова делече и толкова ситни, че трябваше дълго да вика от покрива на най-голямата от големите си сгради, за да го чуят.
- Хайде! Идвайте! Къде се бавите? - извика им порасналият град. - Вижте ме какъв съм и голям и хубав! Остава ми да бъда само приказен и вълшебен, за да бъда най-хубавия град на света. Така че не се размотавайте, а идвайте!
- А къде ти са щурците? - запитаха го от високото звездите.
- Какви ти щурци в един голям град като мене! Тук имам толкова оркестри!
- Без щурците не можем да дойдем - се чуха от далечното думите на звездите. - А и цветята в твоя град не сънуват сънища, с които да танцуваме.
- Но защо? - попита озадачен големият град.
- По същата причина, поради която в тебе не се чуват нито щурците, нито дори вечният глас на морето. Как в един такъв град цветята могат да сънуват вълшебни сънища? - отвърнаха звездите и съвсем изчезнаха от погледа на големия град.
- Но защо? - повтори объркан въпроса си големият град.
- Защото винаги когато нещо печелиш, и нещо губиш. - каза някой, и това беше един от художниците, които обичаха градчето, когато беше малко, и идваха да го рисуват. -Ти стана голям град, което беше твоята мечта, но загуби тишината, приказността и прелестта на малкото градче, което беше. Това е!
И художникът подаде на големия град картина, на която бе нарисувал малкото градче, и си замина, а големият град се взря в картината и си представи, че отново е малко градче, че над него се спускат големите блестящи звезди и танцуват със сънищата на цветята, а щурците им свирят, и от това му стана и хубаво, и тъжно.
- Ще ми липсвате! - каза си той и постави картината, на която художникът бе нарисувал някогашното малко градче, на най-видното място в големия си градски център, за да я гледа винаги, и да го изпълва със спомени за загубената приказност и за най-истинските между истинските вълшебства и чудеса, каквито никога не може да има един голям град.