Анжела Димчева

Димитър Васин, „Отключено”. Избрана лирика, 2014 г., „М-прес”.

Да си човек на изкуството, а още повече - на поезията, и да живееш в България днес, предполага мазохистична деструкция на битието, но вероятно това е единствената философия за духовно приближаване, индивидуална воля и опит за душевно пречистване в замърсената от морални абсурди действителност. Невероятен бум на творящи личности припокрива грозния материален пейзаж на родината ни. И то не само в територията на словесността (безспорен лидер с издавани годишно над 1000 стихосбирки и поне 300 заглавия в другите видове литература). И добре че е така, за да остане нещо светло в паметта на историята за тези 25 години преход от антипреходници. Ето че, без да искам, влизам в стилистиката на Димитър Васин.
Той сам е въпросът и отговорът на процесите в българската поезия - след парадоксалната неразчленимост на Николай Кънчев, природната и психическа взривоопасност на Биньо Иванов, умъдрената космогоничност на Иван Методиев ние вече сме подготвени да разчитаме закодираното в поезията на още един творец от тази родствена група. Не казвам, че Димитър Васин е единствен. От предходното поколение и с подобна свръхобработена писателска легитимация е и Михаил Тошков, а следващите поколения и в момента генерират десетки неконвенционални, неестрадни, извънбитови и антикласически по натюрел имена - Златомир Златанов, Николай Милчев, Калин Терзийски. Изглежда историята обича кръговрата на ритуалните езици. А такъв език е поезията. Още през 1880 г. в есето си „За душата на художниците и писателите” Фридрих Ницше написва: „Изкуството надига глава там, където религиите упадат” (1) .
Чудно ли е тогава, че в днешното пренаситено от агресия звуково и визуално пространство все по-неистова жажда обхваща хората да разчленят собствената си личност, споделяйки я с непознатия - било като читатели, било като автори, а и двете едновременно. А социалните мрежи сринаха Кулата от слонова кост, приватизирана от титулуваните писатели. Така говоренето във и за литература я превръща постепенно в антилитературност, защото се размиват границите на стойностните текстове и на еднодневките. „Бързата мода” хваща в смъртните си пипала и писателите. Вече не утвърдените през вековете класици са на върха на езика на масовата публика, а внезапно изтласкани от медийната пяна имена на случайни автори, издали по две-три книжлета, но запазили екранно време по всички медии.
Колкото и да е замряла литературната критика, тя различава мъртвородените стихоплетства (особено при крайните неопостмодернисти) от творбите, създадени по съвест, без компромис в естетическа, изобразителна и емоционална плоскост, и с привличане на онази новост в езиковата продукция, която отрича познатото, взривява корените на трафарета и така се бори срещу изхабяването на думите.
Нямам нито намерение, нито възможност да разплета кълбото от многообразни внушения, които са втъкани в милионите дихания на Димитър Васин. Но първо си припомних как много отдавна Хегел беше казал, че „великият човек ни осъжда да го обясняваме”. Но всяко обяснение е вид затвор, по-свободно за мен звучи понятието тълкуване. Какво се вижда в тълкувателния калейдоскоп на тази поезия?
Преди десет години Димитър Васин издаде първия си том с избрани стихове „Горещници” (2004) - един конструиран, овладян, магнетизиран около няколко ключови понятия текст: болка, самота, тишина и корен. Въобще това е поет от типа мислител ала Монтен - интроверт, който разсъждава на глас, но който мрази унифициращата култура. На пръв поглед изглежда, че това са ежедневни регистрации в стихотворна форма, сякаш един мъж е подчинил съзнанието си на максимата De me ipso scribo (лат. - за себе си пиша). Но всъщност това са дълбоки, многослойни понятия, а не обикновени лексикални единици в неговия поетически език. В тази книга горещото е не само синоним на въглени и „лице на изгоряла къща”, то е и „сняг на лято”, то е „счупена усмивка”, дори „врабчетата в снега са въглени”. Афористичните находки са толкова много, че читателят трябва да поема с почивки тази поезия. В предишна рецензия за книга на Д. Васин казах, че той не се колебае да смесва в стиха си анафора и епифора, създавайки една вътрешна песенност чрез повторения, които балансират смисъла, но и създават така необходимата доза съмнение у самия лирически „аз”: наистина ли искам това да кажа? Така се стига до непривични конструкции, до изместен синтаксис. Но в тази непрестанна оксиморонност авторът се чувства уютно… да разговаря за любовта, за божиите стъпки, за непредсказуемото зло, за търпимото и невъзможното. Направих си експеримент, за да докажа тази безспорна самостойност на всеки негов стих, като контаминирах части от негови стихотворения и образувах ново стихотворение:

Тишината е отключена за всички.
Тишината, боже мой, е символична.

И аз, самотно мислещо огнище
нощта опитвам се да осветя.

Отивам или се завръщам,
минавам все върху главня.

Простете му. Излъганият търси
врата и покрив, дата за сърцето.

И заживях… Тържествуващ от болка.

Болката на някой друг.
И със радостта си боса
дяволите… днес обух.

Това са отделни стихотворни реда от 6 стихотворения, но звучат като кристален акорд от една неподправена интелектуална изповед. Следователно мисълта е наситена с такава глобалност на значенията, на символите и метафорите, че самата природа на човешката двойнственост тук се мултиплицира - героят е тук и навсякъде, читателят говори чрез него. Още в тази антологична книга ни поразява умението за създаване на авторски неологизми, които неизбежно придават на интонацията артистична ироничност, когато се сблъскваме с „послекриза”, „разлоквят”, „елегува”, „сиятелства”, „пълно-чувство”. Той обича да си играе с преобръщане на значенията, но не и с преобръщане на моралните ценности. Няма по-голямо престъпление за Димитър Васин от поруганото достойнство, от ножа в гърба, от самоограбването на нацията:

От искрите кипва и кръвта юнашка.
Не оставяй скрито някой да те мачка.
                             („Счупена усмивка”)

Оказва се, че без мажорни интонации и без заповедни форми поезията с добре изведения емоционален подтекст успява да обсеби читателя до такава степен, че той да не спира да чете страница след страница, да изгаря в тайнството, придобито и намерено в граничните състояния на поетовото въображение. Още по-въздействаща с иносказателния си език е най-новата антологична книга на Димитър Васин, цели 300 страници, отключване на сетивата, предизвикано от „Отключено” (2014 г.).
Говорещият в рими (да, той не е в позицията на ментор, а на събеседник!) не се страхува да смесва в един стих напълно несъвместими образи. Забелязах го и в „Горещници” („Останалото ще разкаже брадва / по-светла от звездата и на смок.”), но в „Отключено” виждаме как всеки цикъл от включените единадесет книги притежава съвсем различна визия - структурно, строфично, ритмично, алитерационно, тематично. Тук не само заглавието фиксира едно открехнато, динамично понятие. Ремиксът на синонимното „отключване” има и директните си форми, и алегорични, и метафорични: преминава се праг, отключва се врата, подарява се ключ, събужда се домът, прониква се в тъгата. В тази книга кодовете зад всяко послание, пейзаж и емоция могат да бъдат разгадани с паролите ключ, любов, корени, сълза, смърт. Авторските неологизми са десетки: „обезкорен?”, „думопад”, „осветкавичена”, „среднощник”, „бездомието на духа”, „обезпрашване”, „осъхна”, „доприближаване” и др. Може би някои читатели ще се запитат: защо му трябва на поета тази трудно произносима лексика? Може би защото той мрази плъзгането по лесното и защото обича внезапната антитезисност, вкл. и антиномията:

Сърцето ни е кръстопътя,
за който чувствата са вързани.
                              („Корени”)

Събрана успоредност с двама
вселената на огъня обрича.
Навярно във вселената ме няма
и за съдбата ми това е всичко.
                    („Човек със себе си”)

Това стихотворение („Човек със себе си”) бих нарекла програмно, заради цялостната му излятост като светлинен поток, заради присъствието на лирическия персонаж едновременно в земни и в космически координати, заради виждането, че не смъртта отнема човешкия живот, а ние с духа си пренасяме физически смъртта в космоса. И така холографските ни образи са метафори на несъстоялия се наш втори живот. Подобна лирически овладяна космогоничност, при това изградена по стъпалата на авторския парадокс, е характерна и за други стихотворения: „Че животът ми и сам е”, „Само шепа слънце…”, „Аз”, „Позната есен…”. Особено трудно поддаващ се на еднократен прочит е този философско-поетичен размах в двете поеми - „Вик” и „Поете, чуваш ли”. Но тези произведения би трябвало да бъдат разгледани в отделна статия - жанрът на поемата претърпя значителни промени през последните десетилетия, Димитър Васин има своя принос към осъвременяването му.
Читателят на „Отключено” не просто чете, той има и своите минути на забавление, когато попада на игривите алитерации в ред стихотворения: „кротко кротува”, „чакам чакалите”, „идват по мръкнало мъртвите… мъмрят ме”, „пазвата пази празник за пръстите”. Обилието от подобни алитеративни конструкции е най-характерният цвят в стила на Васин - оразличава го с насищането на определени гласни и съгласни, които сякаш движат в танц дадена творба, придават й вихрена песенност или чувствена сферичност: напр. само в един куплет на стихотворението „Скътах името си” преброих 11 звука „и”, а в друг куплет на стихотворението „Мъжко ми е времето” присъстват 12 звука „о”. Още акад. Михаил Арнаудов в своя основополагащ труд „Психология на литературното творчество” говори, че поетът трябва да притежава „музикално второ зрение”, защото „музикалното в поезията достига не само формата, но и съдържанието; не само ритъма и звука, но и основната идея и никой не би могъл да изчерпи с логически представи впечатлението си от една лирическа изповед.” (2)
Друга любима техника, която демонстрира диалогичността на поета с неговите колеги, е честата парафраза на известни куплети от други поети, като първият стих е цитат от другия автор, а оттам нататък тълкуването е в собствените битийно-психологически полета, наситени с личните му предметни, природни и човешки пристрастия. Например, в цикъла от стихосбирката „Стряха” една творба започва с цитат от Георги Свежин - „На какво да се надявам вече?” А в развитието на подсказаната тема Димитър Васин извежда своите модерни, афористични модели на поведение: „Падналият не пести / от паднал. Правият / ръката си не дава… Бързам в тъмното / да стигна мъртви / и сърцето ми / за тях да свети.”
По подобен виртуозен начин са създадени актуални импровизации и върху стихове на Иван Гранитски, Минчо Г. Минчев, Йордан Янков. Така се осъществява онази кръвна връзка между личности, всеки от които носи индивидуалния инструмент на собственото си любопитство към света, към социалната си принадлежност и поетическото си отшелничество. Защото, каквото и да си говорим, за да напише един стих, който и да е поет трябва да бъде застигнат от отчаяната самота или от страха за неизбежната цикличност на възхода и падението, на славата и забравата, на катаклизмите в делника, на горчилката в хляба. А какво са думите? Дефинирал го е превъзходно Йордан Янков: „Думите. Върху тях поетът си почива от житейската врява…. Различните автори не си пречат. Пречат си еднаквите.” (3)
Наистина е страшно в океана от словопроизводство, застигнал ни през последните две десетилетия, когато не сме в състояние да различим един автор от друг. Повтарящи се идеи, познати символи, шаблонни метафори, истерични крясъци на самобичуване… Димитър Васин е пречистил до буква написаното - в което и да е стихотворение ще ни изуми онтологичното владеене на всяка тема и на микрониво, и в абстрактната проблематика. Той говори с еднаква сложност за съседа и панелния блок, за селската къща и майката, за любимата жена и цветето, за омразата и любовта, за вселената и Бог, и за вятъра - дори неродения. Едни на пръв поглед обикновени думички - хляб, нож, гроб, кръв, глад, слънце, дъжд - са натоварени с роли, те са персонажи от невероятно пъстър театър. Особено Смъртта - тя дирижира йерархията на света, но тя е и демистифицирана, обяснена и красиво необяснима, но поетът никога не е безсилен пред нея, тя пази границата между плътта и универсума, там, където се пише Историята - на човечеството и на всеки индивид. „Изкуството е средство за утвърждаване на живота - за това най-убедително говорят може би тъкмо онези произведения, в които заплашително шества смъртта”, е възкликнал „В късни часове” Борис Делчев (4).
Но това, което най-силно впечатлява, е тръпката, смелостта на изображение в тези стихове - емоцията властва неотменно, прикрита зад комплекс от неразпознаваеми сюжети и абстрактни метафори, наситени с недоизказаност. А както казва Ролан Барт, „недоизказаността на стила не е проява на забързаност (…), а на уплътненост, защото нещата, които стоят непоклатимо и дълбоко под стила, сбрани сурово или нежно в неговите тропи, са фрагменти от напълно чужда на езика действителност” (5). Така стилът заживява като „надлитературен процес, който възвисява човека до прага на могъществото и магията” (6). Или както казва Димитър Васин - „пристъпил съм, / където не пристъпват / дори и боговете”.
А в жестовете на магията „Отключено” внезапно хората се прераждат в гълъби - със златни гърди, изплитат в бяло небето, загърбили лъжите на материалното обезчовечаване, избрали простотата на любовта, те са онова непостигнато от човечеството летене, което не всеки има смелостта да опита.

—————————–

1. Ницше, Фридрих. „Човешко, твърде човешко” В: „Раждането на трагедията и други съчинения”. Издателство „Наука и изкуство”, София, 1990 г., с. 263.
2. Арнаудов, Михаил. „Психология на литературното творчество”. Издателство „Наука и изкуство”, София, 1965 г., с. 353.
3. Янков, Йордан. „Изречения”. Издателство „Парабола”, София, 2009 г., с. 101 и 107.
4. Делчев, Борис. „В късни часове”. Издателство „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1985 г., с. 152.
5. Барт, Ролан. „Нулева степен на почерка. Митологии”. ИК „Колибри”, София, 2004 г., с. 27.
6. Пак там.