РОЗИ

Диана Атанасова

Камбанката на звънеца отчетливо отмери трите такта. Лора свали престилката си, оправи разпилените кичури на буйната си черна коса пред огледалото и отключи. На вратата, с широка усмивка и красиво аранжиран букет от рози в цвят екрю, стоеше мъжът й.
- По какъв случай? - изненада се тя.
- Защо трябва да е с повод. Така… - Росен целуна нежно жена си. - Всъщност днес имам празник - ден на застрахователя.
- Тогава честито! Как така се връщаш рано, не останахте ли след работа в барчето?
- Ще празнуваме, но идвам да се преоблека и да хапна.
- Тогава сядай, яденето е готово.
Някакво топло чувство се разля в душата на Лора. Мъжът й рядко й носеше цветя, а купени още по-рядко. Тя от сърце се радваше на малките полски букетчета. А този беше прекрасен!
Вечерята мина под знака на цветята. Бъбреха си за колегите и работата на Росен и други делнични неща, но с някаква радостна възбуда, която розите подхранваха.
- Аз ще подремна малко - каза като се нахрани Росен.
- Няма ли да тръгваш, ще закъснееш!
- Не още. То е чак от 7 часа.
- Няма ли да е в барчето ви?
- Не, ще ходим в някакво заведение.
- Значи ще закъснееш - разочарова се Лора.
- Сигурно - отговори Росен, без да уточнява колко.
- Не каза къде ще ходите - забеляза Лора.
- В курорта.
- Тогава съвсем ще закъснееш - все повече се разочароваше тя.
- Може и да не се върнем, да останем да спим там, защото всички ще сме пили.
- Значи затова са били цветята. А пък аз си помислих…
- Какво искаш да кажеш?
- Няма значение. Не може ли да пропуснеш едно празнуване?
- Знаеш, че не мога.
- А тогава можеш ли да не пиеш, нали все някой ще трябва да шофира?
- Защо пък тъкмо аз?
- За да направиш този малък жест за мен!
- Как ли не! Другите ще пият, аз ще ги гледам!
Мъжът облече елегантен тъмносин костюм, който засилваше русия му чар, стегна възела на връзката, целуна този път бегло жена си и тръгна.
- Ще те чакам. Ако не дойдеш до един, ще пъхна ключа в ключалката, сами сме все пак.
Лора прибра детето от съседите, сложи го да спи и зачака. Може би Росен щеше да се върне… Чака го както му беше казала, след това си легна, но да заспи не можа. Бяха женени от седем години. Уж нещата между тях бяха наред, а защо тогава тя толкова страдаше? Мъжът й е толерантен човек, даже прекалено… Но явно, че и в толерантността е необходима мярка, иначе имаш чувството, че си живееш сам. А какво друго е семейството, ако не взаимност? Росен й предлагаше свобода, тъкмо защото сам се нуждаеше от нея. Можеше да й даде и направи всичко необходимо, само да го остави на мира. През почивните дни ходеше за риба, на мач, с приятели или просто някъде, само не и да остане в къщи. Бяха семейство без съботи и недели. А вечерите, техните вечери са нещо неопределено като време и пространство. Той беше едва ли не денонощно ангажиран със свръхважната си работа. Така и не научи кога точно свършва работното му време. Вечеряха винаги различно. След това Росен лягаше на дивана и заспиваше. Тя сновеше около му с незначителната си, но безусловно необходима работа. Когато привършеше, приготвяше нещата за спане, а той се събуждаше бодър и почваше да гледа телевизия от късните часове. Поглъщаше всичко, без разлика на жанр, стойност. Нищо не можеше да го задави. Това я дразнеше, но не толкова, колкото риболова. Може би защото той бе най-силното му увлечение. Спомни си последната им разправия. Беше се развалил радиаторът а и газовата печка нещо отказваше. Това обаче не попречи на Росен да замине за риба, оставяйки я на студено, с болното им дете. Можеше да иде поне до аптеката, лекарствата така и си останаха само на рецептата… Не можа да го посрещне хладнокръвно. Почна го още от вратата. А той се развика и заблъска мебелите. Тогава огорчена му каза:
- Прав си. Не трябва да се насилваш, щом ти се ходи. Нещата биха стояли другояче, ако ни обичаше, тогава нямаше да се чувстваш ограничен!
„Толкова много направих, за да му дам от моята любов - мислеше си с болка младата жена - да я притежава и той, но не е по силите ми. Явно Бог дава любовта само на тези, които силно я желаят и са готови за нея.” Може би защото идваше от задружно семейство, което живееше в съгласие с Божиите принципи, случващото се толкова я измъчваше. Баща й - извънредно порядъчен и честен човек, за когото казваха, че няма да спи спокойно, ако дължи и една стотинка на някого, се връщаше вкъщи винаги в шест без петнайсет вечерта, така че можеше да се сверява часовника по него… Знаеше, че повечето жени се примиряват с отсъствието на мъжете си, а тези които не могат, просто ги напускат. Лора не правеше нито едното, нито другото. Прощаваше му наистина, само че не се отказваше от битката си за него. „Дори Бог прощава, когато човек се разкае и остави грешките си - продължаваше да дълбае Лора. - Защо аз трябва да прощавам при всички обстоятелства? Той знае, че и този път ще се размине, тъй както винаги е минавало. Ще дойде и веднага ще заспи, а аз? Господи, защо той има мир, а аз го нямам? Защо моята любов ми носи безпокойство вместо мир?”
Въпросите идваха и само една малка част от тях си отиваше, другите оставаха и сгъстяваха напрежението в полуосветената спалня до експлозив. Заспа чак на развиделяване, за да се блъска от един кошмар в друг. Не много след това, камбанката звънна. Лора се поколеба дали да отвори. Сети се, как веднъж майка й звъня половин час безуспешно. Беше отишла на някакво събиране с колежки и закъсняла - за пръв и последен път. Когато позвъня малко преди полунощ, баща й само каза от коридора „нямаме хора навън” и ако майка й не беше го молила, и звъняла настоятелно, нямаше да се обади.
Лора отвори мълчаливо. Докато даде вода и успокои събудилото се дете, Росен беше легнал и заспал. А тя продължи да търси ключа на проблемите, докато не реши, че го е намерила. Ще тръгне на работа. Непременно! Детето ще остави на майка си. Най-добре ще е и тя да се премести при тях за месец - два. Временно. А пък после… За после няма защо да мисли. Лора отвори гардероба и засваля дрехите си от закачалките.