ТАТЕ, НЕ МЪЛЧИ…
ТАТЕ, НЕ МЪЛЧИ…
Тате, не мълчи… Говори ми, тате,
- с тъмните очи утрото додаде.
Моят малък син, моето въпросче
в светлото виси - облаче ми сочи.
И юмруче той учи се да свива -
няма миг покой в свойта съпротива.
Но какво ли аз тъй ще го науча?
Може би е час да му дам и ключа
за добро и зло, грозно и красиво,
дето е било и не си отива.
Моят малък син чака да ме чуе,
за да огласи своите си чувства.
***
Хайде да се борим - идва той отдолу;
стига ме нагоре пак да се помоли.
Хайде да се борим… Силният ще бъде -
няма нищо спорно, просто туй е пътят.
Син срещу баща си - той и аз насреща.
Кой кого да пази? Той деня подрежда.
Моят син е крехък - думите ми груби.
Върху мене легне - иска да не губи.
А ще губи после, после ще печели.
Само да не проси; да остане честен.
Иска да се борим, за да го излъжа:
той че е отгоре и че ми е тъжно…
***
Дълго ще се учиш мъж да си до края -
срещу злото куче сам да се изправяш.
Сине, ти не знаеш, че се и отстъпва.
В боя ръкопашен падат и безсмъртни.
Хвърлени насреща, идват ветровете -
ти ще ги посрещаш, ти ще ги отвеждаш.
Моля те, не бягай от следата с кръста.
Знай - и на тояга знаме се завързва.
Всичко си е точно. Всичко - и измамно.
Няма да надскочиш себе си без рана.
И от утре още мене ще повториш.
Аз пък ще прохождам в края на живота.
***
Счупена усмивка в ъгъла се сгуши -
как да ме извика от ръката чужда?
В топлото изстива. Хайде, сине палав,
мисля, че си жилав, бързо се изправяй.
По ръба на близост мъжки да преминеш.
Във сърце се влиза плиснал като вино.
От искрите кипва и кръвта юнашка.
Не оставяй скрито някой да те мачка.
Вятърът е силен, че не идва кротък -
знае и да милва, и око да локви.
Вятърът опложда здравите дървета.
Който, сине, може, той в живота свети…
***
Болката, сине, - скрита, открита.
Моето име с тебе ще скита.
Някой пръждосва птица проклета.
Знак високосен двама ни следва.
Някой в гърдите въглени хвърля -
пита, не пита живи и мъртви.
Но самодива иде насреща.
И ме открива. И ме оглежда.
Рана превързва. В миг ме целува.
Търси за кръстник мъж не царувал.
Болката, сине, в мен е голяма -
давам ти име, а ще ме няма…
***
Брадва без радост остро посяга
в дънера, раснал с твоята сянка.
Ставате двама, щом си под слънце.
Как да измамиш, че си безсмъртен?
Хвърли си пъпа в купища чувства.
Въглен настъпи, вдигна го, пусна.
Друго те после в дните опари:
брадвата носи само раздяла.
***
Пеят и пият. С погледи кълцат.
Бити - пребити. Хора и вълци.
Стихнала злоба днес ги прегръща.
Портата хлопва в думите мъжки.
Мило и драго дават за обич.
Нощ се протяга кръв да изпробва.
Тъй си осъмват - с песен и вино.
Тяхната мъст е, че сме роднини.
***
Имаше някога мъж хороводец.
Пояс пристягаше - китка ще бодне.
Леко пристъпяше - тежко ще клекне.
Стопляше тъпана зиме и лете…
Мъжките спомени в миг се изсипват.
Звуци ги погнаха в тебе без милост.
Звуци проплакаха в близката кръчма -
пламват краката ти, ала не кръшно.
***
Прицелваме се в себе си, в човека. И стреляме безупречно.
- Бонбонче, моля. За добрия мерник. (Късмета не пропущаме.)
С човека всичко може да се случи - отдавна е на мушката -
отдавна по следата му е куче… (Сърцето си ли слушаме?)
- Бонбонче, моля. За саморазстрела. Животът си е истина,
която среща, за да ни разделя. (А другото измисляме.)
***
Предупредително замахване на птицата. Не е уплашена тя още.
Но тя е, дето е в окото на ловеца. И ще предизвика спусъка.
Ловецът, всъщност, е загледан към небето. И кажи, че лош е.
Кажи, че е убиец той. Преди да скочи ловко… от закуската.
Преди да наругае чувството, разнесено от птицата над хляба.
И с нас преди да е разминал изстрела, определен за птицата.
Предупредително замахва и… ловецът, на когото още трябва
небето, птицата в окото му и… нещо от куршумите дописано.
***
Улучи ли, приятелю, късмета - окото над приклада посиня.
Под укротената закана свети съсирена и сляпа светлина.
За слепия и светлото е болка. Нощта е истина за две и две.
Жестоко е - небето е стооко, а слепият с опипване живей.
И се прицелва да улучи точно. Политнал, точно да се приземи.
Най-живата ограда да прескочи. Да мине край наточени ками.
Улучи ли, приятелю? Улучи… Душата си на шиш ли ти въртя -
преди да викнеш вярното си куче. Преди да ослепееш за смъртта.
***
Късаме прегръдката на облака - срещат се очите ни със слънцето.
Хващаме ръцете си с високото - люшват се телата ни разхълцани.
Хълцането идва от усмивката, тръгнала със нас от слънчогледите.
Ала слънчогледите са в ниското и не виждат нищичко отпреде ни.
Отеснелите ни дрехи празнично и напразно махат със ръцете ни.
Знаем ли кого и как намразваме? А че винаги не сме харесвани?
Знаем ли кога ще свърши светлото? И високото защо е с кръстове?
Пообърнати току съгледаме - пада слънчоглед с глава откъсната.
Късно е. И рано е за слънцето. И върха сме временно достигнали.
Важното е, че от радост хълцаме. И сълзите ни не давят ниското.
***
А хорото не заглъхва. Хапе жилите му стъпка -
пода ще продъни в глухата квартална кръчма, ей.
Мъчно му е нещо на човека… за човека с мъка
му е мъчно. Ей, кръчмарю, вино прекипяло му налей.
Но цигулката не хвърляй. Да не мине тая тръпка,
за която, струва си, дори с хоро да се живей.
***
Горещото прекрачване на прага е прегръдката на спомена.
Пусни решаващия миг. И млякото ще плисне пак задавено.
Прегръдката не може да те съюзи със дявола - огромна е.
Огромна е под покрива на мъничката къща. И оставила
пътечката до гроба и обратно - най-последната под знака ти.
Мигът е бял от млякото и от това, което не доплакваме…
***
Е, срещаме се изподраскани от гладки погледи. Страхуваме се
от очите си - зазиждаме в страха излишъка от милостиня…
И как очите си от гладкото да защитим? Наблизо стине чувство,
стине недалече и светът - и цялото пространство ще изстине.
А изподрасканите тъй души ще ни напуснат утре: да хайдутстват
с топлината си. И с ножа, който вече през сърцето ни е минал.
***
Дъжд и гълъба изкъпа - гълъб облака прободе. Бод по стряха.
Бод по мисъл пропиляна. Само теб те няма. Бод по паметта ми.
Дъжд ме къпа. Дъжд отмина. Дъжд намекна, че те има. И се сляха
седем зрели цвята, ти с дъгата. Лъжно е да мисля, че те няма.
Слънцето пронизва мъжката ми риза. Низ за обичта ми… Кой ли
гълъба не вижда - гълъб от дъжда излиза, аз за теб се моля…
***
Скъса ли прашните сламени улици в бързия поглед на птиците?
Скитник си беше сърцето ми: в теб се завръща осъдено…
Само от обич да бъдеш заченато: в теб ще осъмне сърцето ми…
Дамяново
***
…Че приеми ме като късче нашенско небе, което е напълнило
със светли плодове и тъмни облачета селската си кошница.
… че приеми ме по домашному.
***
Познати сенки. И отключена врата. Събуден дом.
И реквизитът е все същ - легло и маса, пишеща машина…
Страхувам ли се пак? Благодаря ви, сенки, че ви има.
