Христо Радевски

ЛУННАТА ПЪТЕКА

Бивал ли си край морето,
мръкне ли, кога денят
е угаснал и в небето
пак звездите затрептят?

И щурците, нейде скрити,
свирят - кой ги знае как, -
и огласят им свирните
веселия морски бряг.

И вълна подир вълната
се разливат с весел смях,
и си спомнят как децата
гмуркаха се днеска в тях.

И луната над вълните
грей тържествено в нощта,
сякаш, че от дълбините
на морето иде тя.

И надига се полека,
и с невидима ръка
златна мамеща пътека
тя простира до брега.

И вълшебник там потаен
по пътеката снове,
и към други свят безкраен
и далечен те зове.

И си мислиш, че по тая
златна ивица в нощта,
ще достигнеш чак до края,
чак до края на света.

ПОТОЧЕТО

- Ти къде така, звънко поточе,
се стремиш през деня и нощта?
Някой край ли невиждан ти сочи,
или дириш нов път по света?

Отговори поточето:
- Диря
друг поток като мен устремен,
който също отнейде извира
и звънливо тече като мен.

И ще станем побратими двама,
ще се слеем и с други -
така
ние всички ще станем голяма
и могъща река.

ПИСМО ДО БАБА

Мила бабо, зная, зная,
че тъжиш за мене…
Мислиш, че не си мечтая
да съм в село, да играя
из ливадите зелени.

Да се къпя там в реката
и да скитам из гората,
гъби дето брахме.
Помня, помня пещерата,
дето с дяда бяхме,
дето крихме се веднъж,
щом заплиска силен дъжд.

Беше и сънят ми сладък,
млякото и хляба.
Мъчно ми е и за дяда,
и за тебе, бабо.

Бяха дни незабравими,
весело ми беше…

Ако можеш, изпрати ми
кошница череши.

ЛЕТЕН ДЪЖД

Как обичам лятото!
Как обичам тия
часове - когато то
с дъжд земята мие!

Морави светкавици
небесата порят.
Сякаш някой прави си
тържество там горе.

Гръм гърми. Треперим ние
в мигове такива.
Сякаш артилерия
крепости разбива.

А дъждът по листите
с весел шум играе.
Капките му, чистите,
бисери това е.

И кога отмине той,
птича песен звънне,
грей небето, синьото,
всичко в зелен тъне.

Пеят мътни ручеи
в тишината звънка.
И в такива случаи
хукваш ти навънка.

ДЪРВЕТАТА

Дърветата на нашта улица
стоят и в пек, и в ледни хали.
Какви ли не обиди чули са,
какво ли те не са видяли?

Но знаят: щом са тук поставени,
то значи имат си задачи.
И търпеливо са изправени
пред всички минувачи.

А лете радостно развесили
разлистените свои клони,
кога край тях децата весели
играят си на они-гони.

Така - несменни караули са
година след година.
Че те обичат свойта улица
и своята родина.

ПРОЛЕТНО

Пролетта се пробуди
подир зимния сън.
И се много зачуди,
щом погледна навън.
Вижда, голи дървета
занемели стоят,
почернели дървета -
ни трева, нито цвят.
Няма песен в горите,
планините са в сняг,
ветровете сърдити
люшкат тъжен клонак.

Много мъчно й стана
и на слънцето казва:
„Ти изгрявай по-рано
и по-късно залязвай -
та да стоплиш земята,
да събудиш цветята.
Нека пак да потъне
в китна шума лесът,
нека весело звънне
пак на коса гласът.”

Ходи слънчо на воля
по небесния път.
На красивата пролет -
свойта мила сестра -
той молбата разбра.
Сутрин става по-рано,
късно ляга си вечер.
И земята облече
пак в зелена премяна.
Колко птици в гората,
колко цвят из полята,
колко весело стана!

СЛЪНЦЕ ДА ГРЕЙНЕ

Я се, слънце, развърти
и с метлата си могъща
облаците измети,
дето се в небето мръщят.

Та да грейне слънце пак
в тия мрачни небосводи,
та из веселия парк
с маминка да се разходим.

СЪНЛИВА

Право казват хората -
че е пролетта сънлива.
Сещам как умората
вечер ме приспива.

И макар и раничко
да съм позаспала -
за школото - мамичко! -
пак съм закъсняла!

СЕСТРИ

Вън на кестена клонат
всяка утрина е гост
моят стар добър познат -
веселият пъргав кос.

Пее той през пролетта
всяка утрина в зори.
Пее ни, че песента,
песента и пролетта
са сестри.

ИЗГУБЕНИЯТ ЛЪВ

Сън сънувах -
срещнах лъв
нейде, в някаква пустиня.
В мене не остана кръв -
от уплаха цял изстинах.

Приближи лъвът до мен
и като котак замърка,
и като опитомен
взе от мене да се търка.

Аз помилвах го с ръка
по голямата му грива
и таман да му река:
„Тебе за другар те бива…
Ще те заведа у нас,
дружба чака ни голяма…”

В миг събудих се тогаз -
от лъва и помен няма.

Ако още малко бях
спал -
преди да се събудя, -
всички ви тогава щях
с лъв дресиран да учудя.

ХИТРОТО АГНЕ

Пасеше си в полето
най-кротко агне.
Ето
насреща му вълкът.
На агнето той рече:
„Защо сред моя път
пред мене се изпречи -
как нямаш капка срам!
Сега ще те изям!”

Бе агнето самичко.
Главица то наведе
и каза:
„Мене чичко
един ме тук доведе.
Той носи пушка бойна.
Поръча ми:
- Спокойно
тревица хрупкай - аз
съм ей зад оня храст.
Покаже ли се звера,
ти, мило, се не бой,
спокойничко си стой -
аз него ще умеря!”

Вълкът се разтрепера
и хукна презглава
през гъстата трева.

ЩЕ ДОЙДАТ ОТНОВО

Листата се ронят
от влажните клони
и бавно летят.
Тях вятър есенен гони
и люто ги шиба дъждът.

Но вие, деца, не скърбете,
той и де - мечтаният сняг!
Шейните си бързо тъкмете,
пързалката чака ви пак.

А жълтите литнали листи -
щом мине големият мраз -
напролет зелени и чисти
ще дойдат отново при нас.