ПЕЧАЛБА

Кръстьо Кръстев

ПЕЧАЛБА

Аз гледам празната си халба,
поглеждат множество съдби.
Печал е моята печалба -
шпалир провиснали върби.

Пак слънцето е вън изтляло,
не топли сетния ми кът.
То гали вехтото ми тяло,
навярно за последен път.

И ме обшарва черна креда,
тъмнеят ум, и кръв, и пот…
Не смърт е моята победа,
а битка за живот.


ПАК

Пак ни облайват псета бездомни
и вехтошари примират от страх.
Имам ли мисли, така и не помня,
а нужните думи изчезнаха с тях.

Сега глухоням съм и само мяуча,
умът ми се люшка на брезов върхар.
И всичко отново ще трябва да уча
с калем и буквар.

Дори неграмотен, ще скъсам афиша
с големите нули, плувнали в лой.
Велможи, народецът щом вече въздиша,
очаквайте бури, ще дойде порой.

Знам, вие отколе сте сбрали багажа
и в паника чакате съдния ден…
Едва ли ще има сатрапи да кажат,
кога са видели народ победен!


НЕ ИСКАХ

Не исках нищичко в замяна -
вярност за вярност, любов за любов.
И в крайна сметка ми остана
урок суров.

Всеки Гетсиманска градина си има
и своя Юда, целувка му дал…
Останахме с тебе двамина,
любима.
Кой ли кого е предал…


НЕЗНАЙНИ ПОЕТИ

Здравейте, незнайни поети,
от Хасково, Лом и Свищов.
Ще греем на други планети
с непокорима любов.

Не станахме ние класици,
все гледат със присмех към нас.
Душите ни вече са птици,
сърцата - на птиците глас.

Хей, братя, недейте унива -
и незнайният войн е юнак.
И ние в народната нива
бразда изорахме все пак.

Защо са ни гордост и слава.
И ние сме дали живот.
А той след смъртта продължава,
щом лист е от своя народ.


ГОРЧИВ ЧАЙ

Братя българи,
дори и робът мечтае
за хляб, свобода
и за женска прегръдка.
Над трошиците сме свели глави,
а чаят
пием на ситни, вгорчени глътки.

А къде са ни бойната слава, куражът
и безстрашните вехти войводи.
Кой ли единствен ще дръзне да каже:
Мечтай и бори се, народе!
Виж, дъбът с коренища разкъртва паважа
и възкликва: Свободен!


ВСЕ

Все този свят със всички земни твари скаран,
извира слънце и гугутка гука.
Клошари пак се ровят из боклука.
Мъжди тракийска заран.

Денят примигва, птиците тогава
съня отърсват, животът продължава
да пъпли към върха.
А някога навярно и в нашата държава
ще победи духа.


КЪДЕ

Къде вървите, електронни хора,
щурците вече свирят на пиано.
Кой ще повтори Яворов и Лора
и нежността на Димчо Дебелянов.

Рой спомени шептят с ехидни устни:
уж паметта си беше ти залостил?
А от стената бяло паяче се спусна -
поличба. Ще ми идват скъпи гости.
Видението поседя, нанейде кривна -
останах сам с душата си наивна.


ГЛУХАРЧЕ

Глухарчето ли ме докосна с устни
или любов почти несподелена.
Въздишка тиха привечер изпусна
трева зелена.
Не си отивай, обич безизкусна,
без тебе страда цялата Вселена.


КЪМ ЛЮБОВТА

Когато сме преминали Превала,
единствено със теб споделям аз.
Ти преди време беше ме предала
от суета, от глупост или страст.

А те събрани са измамно чувство
в измамния отминал вече век.
Но да живееш честно, е изкуство,
подвластно на избрания човек.

Любов, не зная, имаш ли представа,
какво е горест и какво е зов.
Знай, само благородният прощава,
но ако става дума за любов.


ВЕНЦИ МИ ТЕГНАТ

Венци ми тегнат и ме засипват речи,
преливат ме със вино и вода.
Отивам аз при моите предтечи,
воювали за род и свобода.

А думите не секват - канонада,
над мен ехтят възторжени кълба.
Те мислено ме пращат право в ада.
Но приживе не чух една хвалба.

Останах редник на словото във полка
и сигурно с маршалите греших,
но изтъкан от горести и болка,
дано помогне с нещо моя стих.
А нека живите да преценят до колко.
Простете ме! На всички аз простих.