ШАМАРИ ЗА СОРОСОИДИТЕ

Румен Воденичаров

„Видяла жабата, че подковават вола, и тя вдигнала крак”. Тази поговорка като че ли подхожда за авторите на режисирани допитвания до зрителите на БНТ във връзка с нейната 50-годишнина. Копират се американски или европейски практики (формати) за годишни класации на събития, артисти, спортисти и политици под любопитното заглавие „Българските събития на 20 век”. Отнапред е ясно, че резултатите не могат да са сред най-представителните, защото гласуването изключва голяма част от българите, които наистина са свидетели на някои от събитията. Но просто не ползват мобилни телефони и компютри и мислят да завършат жизнения си път и без изпращане на есемеси.

Самото гласуване се предшества от неприкрита сугестия на подходящо подбрани VIP-персони и “интелектуалци”, които ние наричаме със събирателното име „соросоиди” и които са призвани да оформят общественото мнение в полза на демокрацията, моля ви се.

Тъй като подобни телевизионни състезания са обикновена пирамида, от която малцина печелят, но мнозина губят (виж „Стани богат”), тази година мераклиите да изкажат мнение, сигурно са малко, а скептиците повечко. Последните си спомнят как в края на миналия век с подобно гласуване за „Политик на столетието” беше провъзгласен бракоразводният адвокат Петър Стоянов, който без много усилия остави в прахоляка политици като Георги Димитров и Тодор Живков, обединили усилията на три поколения българи, или други като генерал Владимир Вазов например, под чието командване българската войска в Дойранската отбранителна епопея през 1916-1918 г. се окичи с лаврите на подвига и славата.

20 век беше век на световни войни и революции. Както комунистическата, така и национал-социалистическата идеология бяха завладели умовете на милиони хора, включително и в нашата страна. Тоталитарните режими в Германия и СССР, превърнали хората във винтчета на огромни машини, постигаха изключителни постижения. Сблъсъкът им беше титаничен и кървав. Горещата Втора световна война беше сменена от студената. Съперничеството на две системи за избора на хората продължи до края на века, когато, както се оказа, поради предателството на елитите, европейската социалистическа система рухна.

През 1990 г. настъпи промяната. Българските граждани избраха многопартийната система и свободата на словото и убежденията. Спечелвайки без борба човешки права, те загубиха без борба повечето си социални придобивки. След 20 години преход много от хората, родени по средата на 20 век, се чувстват излъгани и ограбени и с основание твърдят, че демократичните правителства на България изпълняват дългосрочна геноцидна програма.

Какво стана с тези журналисти и философи, които почувствали „вятъра на промяната”, хвърлиха партийните си книжки и започнаха да хулят миналото си, през което покрай бащите си поживяха на Запад и понаучиха чужд език? Местата за глашатаи на глобализма и либералната демокрация бяха вакантни. Кои на яслата на Сорос, кои на Евроясла, но нито един от тях не остана да рови по кофите. Петко Бочаров, Евгений Дайнов, Огнян Минчев, Асен Агов, Бойко Станкушев, Петко Георгиев, Иван Кръстев, Красимир Кънев - списък дълъг и предизвикващ ботевски чувства. 20 години всички те ни облъчват с едни и същи клишета и громят комунизма, без да си дават сметка, че той не може да си отиде, ако не е идвал. При всяко правителство на прехода те мутират като вируси, но остават праволинейни - русофоби и глобалисти.

В Русия за неолибералите от рода на Гайдар, Явлински, Немцов и Чубайс има специална характеристика. Наричат ги „западники” и дори с по-обидното „либерасти”. В България още нямаме нова дума и затова използваме старата „майкопродавци”.

И така, БНТ събра на една маса „най-големите капацитети и ерудити” и на 7 януари гласуването започна с „Политическото събитие на 20 век”. Пред зрителите се появиха двамата Петковци (Бочаров и Георгиев), Гого Лозанов - Папионката, и Бойко Станкушев - все отбор глобалисти и вече върли антикомунисти. Когато единият Петко е правил правия ъгъл пред Тодор Живков, Гого е връзвал на врата си пионерска връзка вместо папионка. Четворицата убедително обясни на простолюдието, че 9 септември 1944 г. не е революция, а съветска окупация. С други думи не е българско събитие. Последва първият шамар за соросоидите. Българите решиха, че именно 9 септември е събитието на изминалия век. Бойко Станкушев с изкривено лице заяви ни в клин, ни в ръкав, че Народният съд през 1945 г. унищожил генофонда на българите, издавайки 2700 смъртни присъди, повечето от които на интелектуалци. Ето защо нацията изпростяла, западнала и… стигнала дотук. Доста наивно твърдение. Той ли не знае, че народни съдилища имаше във всички страни на окупираните от хитлеристите страни. В България Народният съд приключи преди края на войната, когато комунистите още не бяха взели цялата власт. Той ли не знае, че след 1989 г. България загуби 1.5 милиона свои граждани, повечето от които млади хора в репродуктивна възраст. Децата им вече не говорят добре български и е малко вероятно да се върнат в Родината, докато вилнее див капитализъм и ужасяваща престъпност. Ето истинската загуба на българския генофонд. Без съдилища и без диктатура. За съжаление тази загуба е необратима. Прогнозата за 2050 г. е мрачна - около 5 милиона българи и незнайно количество чужди генофондове, седиментирали в най-бедната държава на Евросъюза.

9 септември, от каквато и гледна точка да се погледне, е революция. “Revolution” значи обрат, коренна промяна на икономика и култура за кратко време. За един добър, за други лош, но пълен обрат. След възмездието за Третата национална катастрофа последва възход до 29-о място в света и две десетилетия (1965-1985 г.), които без преувеличение могат да бъдат наречени “Български Великден на 20 век”. Това не искат да признаят неблагодарните соросоиди. Но това им припомниха гласувалите зрители на БНТ.

Разочарованията за VIP-персоните продължиха и при следващите гласувания. Оказа се, историческата памет на народа не е толкова къса, въпреки че е отрупана с доста измислици и откровени лъжи. Колкото и да се иска на авторите на обявения от тях за „оригинален продукт, който не е правен никъде досега”, нагласите и оценката на останалите живи българи все още е друга.

Последваха други шамари за соросоидите. Най-голямата любовна история се оказа тази на комуниста Никола Вапцаров и неговата любима Бойка. Тук пикантни подробности няма. Има обаче два куплета на стихотворението „Предсмъртно”, от които косата настръхва. Два куплета, написани, за да бъдат прочетени от една жена, но ги запомня цяло поколение.

Това е причината, това е разликата между изгарящия в борбата Никола Вапцаров и елегантния кандидат-нобелист Пенчо Славейков.

Третият удар по соросоидите беше оценката на спортното постижение на моя колега и приятел Христо Проданов, а именно соловото изкачване на Еверест от лагер 5 на българската експедиция през 1984 г., завършило трагично с неговата смърт. Христо беше универсален алпинист както на скала, така и на големи височини. Природата го беше дарила с талант и жилава физика. Като всички големи катерачи, той беше и егоист. На Лхотце (1981 г.) той тръгна сам, преди Методи Савов и Огнян Балджийски да се приготвят за атаката на върха. На базовия лагер за Еверест Христо Проданов пристигна с една седмица преди другите участници, аклиматизира се преди тях и беше готов още в средата на април за атаката. Той не беше свикнал да е втори. Ако беше слязъл от Еверест, Христо планираше да отиде на разузнаване към друг осемхилядник - Анапурна. Спомням си как през 1980 г. с него слязохме до Намче базар, за да съобщим в София, че не ни разрешават да преминем по ледопада Кхумбу. А имахме всичко необходимо за изкачване на Южното седло (8000 м). Бяхме тръгнали на разузнаване трима души с 400 кг багаж. До днес имам чувството, че неистовата амбиция на Христо щеше още тогава да го изкачи или на Еверест, или на Лхотце. Когато на връщане по „пътеката на хилядите крака” шерпанките, копаещи картофените нивички, ни занасяха, смеейки се с протяжното „Намасте-е-е!” (Добър ден), Христо им викаше: „Ей, булки, смеете се, но знайте, че бате ви Христо, каквото е замислил, винаги го е постигал !”. В драматичната нощ Гого Имов го зовеше по радиостанцията: „Христо, не заспивай! Ти си голям българин”.

Той действително беше голям. Малко са събитията, обединявали интереса, надеждата и тревогата на всички българи без изключение. Изключителното изкачване на съгражданина на Левски беше едно от тях. За сведение на соросоидите - Христо Проданов беше също комунист.

Поредният шамар и изненада за „ерудитите” беше определянето на „Българският строеж на 20 век”. Тук вместо Гого Папионката бяхе поканени за мнение баща му, арх. Лозанов (хотел „Плиска”), арх. Богдан Томалевски (компл. “Младост”) и незнайно защо, лицето Иво Беров. Прочутите архитекти се държаха прилично, но отиваха твърде назад от собствената си практика - към Съдебната палата и храма “Св. Александър Невски”. Иво Беров още не изтрил напълно синьото по себе си, наговори куп глупости, които, вярвам, са притеснили и архитектите. За мостовете на магистрала “Хемус” той беше категорично против, защото, представете си, „тези внушителни съоръжения били издигани с италиански машини”. Храмът “Св. Ал. Невски” не бил българско творение, а руско. И самият светия (канонизиран не от Путин, а от Руската православна църква) бил „татарско-монголско мекере”. За такива народът казва: „Виж му акъла, па му крой шапката!..” Александър Невски, като всеки самодържец, в непрекъснатите битки е рязал глави и избождал очи. Но там, където войската е била малко, е постигал мир с дипломация. Защитил ли е православието, помогнал ли е на Новгород и на Русия? Защо, ако е мекере, ще бъде покровител на Петербург? На тези въпроси Иво Беров няма отговор. Сугестията на „най-големите капацитети” ни най-малко не помогна. Българите оцениха изграждането на цял индустриален град на гола поляна - Димитровград, като най-значителния строеж на 20 век. Строеж, на който посветиха най-добрите си стихове и Пеньо Пенев, и кумирът на Иво - Блага Димитрова. „Ерудити” като Иво Беров, които имат повече стаж по кафенета и кръчми, отколкото на работа, не се посвениха да се погаврят с труда и саможертвата на поколението, построило Димитровград. Техният безмилостен отговор беше (60%): „Хора, които пият синя лимонада и носят сини мартеници, нямат думата за нашата младост! Ние строихме с мисъл за тези, които ще дойдат да живеят в този град. Вие рушите без мисъл за това какво чака България”.

Резултатът от петото гласуване можеше да се предвиди. Атентатът в църквата „Св. Крал” (”Св. Неделя”) за времето си е бил действително нещо стряскащо (1925 г.). „Всяка крушка си има опашка” обаче. Предисторията не трябва да се изключва от анализа. Гражданската война в България, която под други форми продължава и до днес, започва с преврата на 9 юни 1923 г. срещу правителството на Ал. Стамболийски, минава през отрязаната глава на един министър-председател на България, с Юнското и Септемврийското въстания от същата 1923 г. Разбира се между капацитетите липсваше дъщерята на Гео Милев или роднина на Александър Стамболийски. Беше поканен само роднина на писателя Георги Марков, чиято смърт е загадъчна, но не и атентат, организиран от КГБ и ДС (виж книгата на Ангелина Петрова „Убий котката”). Лично аз, макар и химик, съм готов да глътна 2-милиметрова сачма, в отвора на която има не рицина, а цианкалий! - за да замълчат любителите на конспирациите и да разберат, че сачмата-убиец е… в само в главите им.

И така, пет гласувания за българските събития на 20 век - пет отговора на безименните български зрители, които дадоха преднина на личности и събития, свързани с постижения на комунисти или на тяхната партия. Оказа се, че България е не само София и нейните продажни интелектуалци. А 20 век в съзнанието на българите остава век на социалистическото, на народното съзидание.

Соросоидите бяха разочаровани. Един от тях дори намери сили да каже: „Все пак това е само едно състезание”.

Един народ, който е готов да задраска своето минало, да унищожава паметниците на това минало, е обречен да стане лесна плячка на нови идеологеми. Как да разберат младите, че е имало борба срещу фашизма, след като демократите рутят паметници и мавзолеи на антифашистите? Как да разберат тези, които днес безропотно се съгласяват със строежа на американски военни бази, че съветска окупация и бази в България не е имало? За щастие, гласуването за Българските събития на 20 век показва, че историческата памет е жива.

2010