ПРОЛЕТНО ЗАЧЕВАНЕ СЪС СТИХ

Лияна Фероли

Когато зашепти белият ембрион на април и с полудата на пеперудите се разхвърчат навсякъде ябълкови и сливови цветове, във въздуха най-вече започва да се носи ароматът на любовта. Истинският прашец за опрашването. Хубавите стихове със своята бяла безтегловност също могат да бъдат аналог на този любовен пролетен прашец. Защото поетът подписва страниците с перата, отронени и забравени от ангелите в съня му, както добре го е казал Венцислав Стайков от Кърджали. Така че, вижда се, поетът и пролетта особено си приличат. Именно затова Венци направи промоцията на последната си поетична книга /седма по ред/ точно на прага на пролетта, за да е като зелен знак-благословия за пламенно-зелена безметежност.
С новата си книга “Цяла нощ те скитам” Венци изпрати думите си и в посоката на поклон не само пред любовта, но и пред женското начало изобщо. А неговият връх е денят Благовещение /25.03/. Нищо, че стиховете в книгата са посветени на една жена. Та нали в тази единствена жена са събрани като във фокус най-прекрасните качества на всички жени. Същото важи и за единствения мъж. Затова влюбеният човек вижда само прекрасното в другия. Защото търси правилните отговори на правилното място. Затова вижда това, което вече предварително знае. А изричайки го, той именува света, изгражда и себе си, и него. Което е един от многото видове зачеване. Но зачеването на любов от стих, от думи, е едно от най-съкровените.
Тогава светлата огнена грива изригва от сърцето в най-мистичния екстаз, в най-омайното сливане – най-вече с другата страна на самия себе си. Ако я нямаше човекът в себе си тази друга, допълваща го полюсност, тогава никога нямаше да я разпознае в другия, в любимия. И колкото по-голямо е съответствието, толкова е по-силно взривяването между подобията в пространството на духа. Докато в материален план това се случва само между противоположните полюси. Затова любовта, която Венци разбулва в новата си книга, е като вярата. Ти си това, в което вярваш. А когато вярваш, си безсмъртен. Венци не само вярва в този свят, той го и живее чрез поезия. Което си е за чиста бяла завист, ако изобщо има такава.
По възможно най-ефирния и елегантен начин в поезията на Венци диша любовта към светостта – тази, към която се стремят всички земни форми. Тази, в която всичките части на Цялото, на Любовта, се сливат в мистичен съюз. Но само човекът може със своята Божествена искра в себе си да разжаря този светъл огън на посвещение във вечност. А пък поетът още повече. Особено сега, когато идва огънят на Любовта, който ще промени света. Той винаги го е правил, но сега с още по-голяма лекота и жар. И любейки чрез любимия, той люби целия свят. Прави го по-ефирен и трептящ от светли флуиди. Прави един вид ритуално зачеване със стих. Така, както го прави Венци.