Георги Стойков

Юбилей за Димитър Мешински

Името на Димитър Мешински не е непознато за литературния елит на България. То стана неразделна част от него още когато беше студент по българска филология в Софийския университет. Той е в постоянната компания на състудентите си Анастас Стоянов, Георги Струмски, Благой Димитров, Димитър Танев и много други от това поколение, което днес има определено място в националния литературен живот.

Чести гости в неговата квартира се незабравимият Пеньо Пенев, както и Усин Керим - нашумелият по онова време цигански поет - за жалост и двамата вече преселили се в другия свят.

Димитър Мешински е сред фаворитите на това поколение. Неговитестихове се печатат в тогавашните младежки и студентски издания и впечатляват с колоритност, мелодичност и висок граждански хуманизъм. И веднага, не без основание, може да се зададе въпросът: защо Димитър Мешински не влезе в голямата литература, както да речем Георги Струмски?

Или Анастас Стоянов? Да оставим Пеньо Пенев - той още приживе беше явление и такъв ще остане, въпреки превратностите на историческата ни съдба.

Дълго съм размишлявал над този казус. Той има приблизително един отговор. Защото съдбата на провинциалиста се оглежда най-ярко в случая Мешински.

Свързан кръвно с родното огнище, преследван вечно от страха на несигурност в големия град, Димитър Мешински предпочете да се върне на село. Там, в родното Телиш, Луковитско, той отдаде най-добрите си години на учителската професия.

А добре известно е, че на село учителят е всичко. Бе забелязан веднага На нова България трябваха в ония години млади, умни, талантливи кадри. И ето, младият учител по литература е вече директор на гимназията.

След няколкогодини секретар на Общинския партиен комитет. А скоро след това вече е работник на Окръжния комитет на БКП в Плевен. После председател на Съюза на учителите и ето го фаталният гонг. Време за пенсия!

А ненаписаните стихове? А ненаписаните разкази? А неиздадените мечтани книги?

Не, не е забравил първата си обич Димитър Мешински. В годишния отпуск, в неделния ден ще звънне стих в душата му и той ще го запише. Но това е отмерено и откраднато време. Време да се поддържа творческата искрица, но не и да изригне в буен, огнен пламък.

Все пак през 1984 г. той издаде книгата “Присъда: безсмъртие”, посветена на един от титаните на учителското профсъюзно движение в България - Ламби Кандев. През 1987 г. се появи и сборникът му с чудесни разкази “Елицини цветя”. Той носи белезите на завършена, изстрадана, зряла книга.

Макар че се яви късно в живота на писателя, сигурен съм, че ще остави трайни следи в душата на читателите, защото героите и са заредени с добродетели, които са нужни на българина винаги. Нейният колоритен език, поетичен ритъм, лекотата, с която се чете и възприема, я прави достъпна за всички грамотни хора. А това е едно от най-големите достойнства на всяка книга…

Послепис: На 25 февруари 2001 г., в един бурен, снеговит ден, имах тъжната участ, заедно с поета Георги Струмски и други творци от Плевен, да проводим нашият приятел Димитър Мешински до вечното му жилище - гробището на родното му и обично село Телиш.