ПРОЗАИЧЕН АВТОШАРЖ

Константин Георгиев - Гевгелин

Сигурно е, че съм роден в град Гевгели край река Вардар през 1914 година. Знае се също, че това е било през летните, горещи месеци. Не се знае час, ден.

В деня на моето пръкване, вместо песни и веселби, край Вардара пищели безброй англофренски куршуми. Думкали оръдейните тъпани на Първата голяма война…

Мама ме увила в топлата си прегръдка и сред бушуващия ужас, боса, без залък хляб, след няколко изнурителни дни, пренесла мен и сестричето ми в приказния Плевен - моя истински роден град.

Някой ще запита: а къде е бил баща ти?

Със всички мъже от рода ни и той бил на фронта - защитавал българското име и чест!

Прекланям се пред българския подвиг, но мразя войната. Обичам пролетта, лятото, есента, зимата, обичам хората, но не съм съгласен с неправдата между хората.

Почти съм среден на ръст, като повечето хора, и затова често не съм забелязван.

Сигурен съм, че ако бях нисък като цирково джудже, щях да правя силно впечатление, щяха навсякъде да ме сочат с пръст. Сега рядко ме сочат - обикновено не за добро…

Затова в младите си години прикривах своите сатирични и хумористични изяви с различни псевдоними: Димуче, Гевгелин, Гарис, Благ бодил, Червен таралеж, Кос Роз и други, които вече не си спомням.

Та ето - стигнахме и до най-характерната ми черта днес: забравям! Това е най-смешното сега в мен.

И най-тъжното…