СТИХОТВОРЕНИЯ

Асен Мерков

САМОЧУВСТВИЕ

В този дом не мога да живея -
не, не съм за тук!
Нощем всички спят. Немее
всеки звук.
Звъннат ли дайрета силни,
чувам гласове:
- Този циганин!…
Този пък отде се взе!
Ах, не мога да живея
там, където спят.
Искам песни цигански да пея
и дайрета да звънят!
Аз съм син на веселите зарани,
аз съм син на циганин корав.
Хубавея тук, в България,
и съм като шина здрав!


НА БАЩА МИ

А ти си беше скитник -
събираше трохи от град на град.
И носеше в цедилото
за сто години глад…
От тебе се научих
със ум да побеждавам
и лай, и вой на куче,
в житейската жарава
по пътищата сини
от болка да не плача.
Но виж: прегърнал твойто име,
синът ми с песен крачи!


МАЙСТОРЪТ

Моят дядо е ковач,
майстор е на шарени каруци.
Търсили го и по здрач
българи под ямурлуци.
Наковалнята била му чин
в детските години.
Тук посрещал в смях и дим
пролети и зими.
Тук на шиш горял скръбта
и калявал е зората,
за да има в утринта
песни из лозята.
Може да е остарял,
да не трябват шарени каруци,
ала честно е живял
цял живот със чука,
с две ръце -
две прави шини,
и едно сърце -
весело и силно.
Вечер той си пее
и седи до късно с внуци.
Хора, спрете, тук живее
майсторът на шарени каруци!


НА СИНА МИ

На път с мечтата си тръгни,
сърцето ти да диша с вяра.
Една дъга на рамото метни
и с влюбени дървета разговаряй.
И злоба да те спъне, знай:
земята е красива,
че в твоя роден край
се раждат плодове щастливи.
Това на първата кажи
при първата ти среща,
че в този свят сред тонове лъжи,
една е любовта човешка…
Повярвай в есента и виж
как златно вятър вее,
а въздухът - момински чист,
че сякаш бяла лястовичка пее…


МАМО

Аз търсех в младостта си истина -
мечтата ми да води.
През прашни горести преминал,
открих я тук, в полята родни.
С добро съседите ме срещат -
живеят си с поезия без рими,
душите им за теб говорят често
и топлина човешка има.
За път е още рано.
Щастливо спи зората.
Небесен шал е твоят поглед, мамо,
и бръчките са твойто злато!


ЛЕВСКИ

Едно момченце ме попита вчера
дали наистина си жив…
Сега стоя под тъжните фенери,
от болка мълчалив.
Нощта ме щипе с февруарски вятър
и ръси сняг над теб и мен.
Разсъмва се. И мракът се разтапя.
Отново ще засвири ден.
Отново хората със свойта нежност
по своя път от радост ще вървят.
Но много ще са тия, като мене,
които тук, при тебе, ще се спрат…
И гледам аз. И все така - спокойно
посрещаш и изпращаш ти,
на подвига отворил
безсмъртните врати…
Простете, ако някога заплача
за Дякона на българите аз -
България без Левски е сираче,
гнездо без птичи глас!


***
За обич стигат ли годините?
А дните ни - дъждовни капки,
които вятърът изпива като вино
и съхнат локвите без ласка.
Звъни гореща мисъл нощем,
танцува радостта и в мен.
Вратите на мечтата ми залостил,
денят ме среща разгневен.
И колко дни, а все не стигат
за истинска любов сега,
когато слънцето ръка ми вдига
и облакът превръща се в дъга.
В зелена тишина осъмнал,
не питам пак. Излишно е, нали?
Че току виж: разплакало се слънцето
и дъжд в сърцето завали…


***
Днес обичаш до полуда,
утре - с безразличие.
В камъка усмивка да събудиш -
пак за някой си безличен.
Искаш всяка къща да погалиш,
всеки покрив да запее,
пламъче в душите да запалиш -
някой пак ще се присмее.
Затова бъди като дъжда -
идвай, без да питаш.
Тръгвай в утринта
с музика в очите.
С птиците във хор
песните развявай.
Като дъжд, като хоро
през живота преминавай!


***
Ябълката шепне с аромат!
Колко весело е вкъщи!
Кой ли този миг богат
е почувствал също?
За светулки моят син копнее,
птица бяла да прегърне.
Иска ми се силно да запея
и нощта във птица да превърна!…
Пее двегодишният ми син,
мама шета в двора.
А с възторг за мойте дни
радио говори!