Богдан Митов

- Довечера няма да се връщам! - казах аз.
- Защо?
Жена ми се обърна към мен с молива в ръка - оправяше си веждите пред огледалото. От няколко месеца се занимаваше с това, когато й останеше време.
- Ще се срещнем на нашето място.
Моливът беше направил очите й по-големи и по-зелени. Първия път, когато я видя такава, двегодишната ни дъщеря замига насреща и:
- Мамо, тия очи… на кого са?
И на мене отначало все ми се струваше, че ме гледа с други очи, но после свикнах.
- Стига с тия твои приумици! Какво наше място?
- Онова… нашето! - повторих аз, като наблегнах на последната дума.
Тя поклати глава.
- Виж какво, закъснявам, не ми е до никакви шеги.
- Аз виновен ли съм за това?
- Не си! Ти за нищо не си виновен! Довечера нали по същото време ще се върнеш?
- Казах ти - няма да се връщам! Ще се срещнем с теб на…
- Но ти… Аз тръгвам!
- Довиждане! Приятна работа!
- Благодаря!
Тя си взе чантата и токчетата и затракаха по стълбите.
След малко излязох и аз. Винаги, когато отивам на работа, минавам покрай детските ясли и училището. В яслите е дъщерята, а в училището - синът. И само сутрин и вечер се виждаме, а с дъщерята - от събота след обяд до понеделник сутринта. Винаги аз ходя да я вземам - като се връщам от работа. Първите две-три минути тя все се срамува от мен, а после като ме прегърне и не ме пуска. И в понеделник пак аз я нося, когато отивам на работа. И тогава тя винаги плаче. Жена ми разправя, че само заради това не искала да я носи. А пък аз мога - като че ли съм без сърце!
И как ми хрумна това - за нашето място. Те сме ходили там, откак сме се оженили. Може да сме минавали забързани, без да се обърнем дори нататък. А тази вечер ще отидем нарочно. Ще поседим прегърнати на нашата пейка, после ще се разходим пак прегърнати по нашата алея. Но тя дали наистина не можа да се сети или само така! Ако не се е сетила н момента, после непременно ще се досети. И ще дойде! Ако пък не дойде, значи!…
През целия ден, докато събирах цифрите (аз съм счетоводител в едно предприятие), все за нашето място си мислех. Само дано не съм направил някоя грешка. При нас сгрешиш ли една цифра, тя повлича всички останали след себе си. Сега сме края на тримесечието - приключваме. Несвикналият с нашата работа, може да се шашне, ако поседи само две минути в стаята ни. Всички пишат, тракат със сметачни машини, идват при мене да ме питат за някоя сметка. Аз нали съм някакъв началник.
Преди петнайсет години исках да следвам литература, но не ме приеха. Не можах да се класирам, макар че бях завършил гимназия с отличен и по български имах пълна шестица. Някакви си стотни не ми достигнаха. С мене кандидатстваше и един младеж от моето село - с по-малка диплома и с четворка по български. Сега е инспектор по литература. А пък аз тогава и стихове пишех, но после тия цифри…
Най-неприятната работа в счетоводството е да оправяш сбъркани цифри. А Калина дали се е сетила за какво място и говорех сутринта! Пък може и наистина да е забравила. И ако не се върна в къщи десет минути след нея (моята служба е далече), ще бъда подложен на кръстосан разпит. Но аз знам, че тя ще дойде. Нещо ми подсказва, че непременно ще дойде. Подсказва ми! Глупости!
Излязох петнайсет минути преди края на работното време. Нали съм началник. Качих се на трамвая, защото исках да пристигна по-рано на нашето място, както тогава. Тогава аз винаги отивах пръв, а Калина все закъсняваше, макар и с пет минути. А веднъж закъсня половин час.
С трамвая пристигнах бързо. И ето ме вече в градината, ето ме вече пред нашата пейка, на нашето място. Само че заето. Момчето и момичето се бяха прегърнали и се смееха. А после, без да се озъртат, се целунаха. Аз стоях на десетина крачки от тях и уж се мъчех да не гледам, а пък…
Тръгнах към друга пейка, но се сетих, че Калина ще ме търси тук и спрях. Защо още се бави! Не се е сетила! Да, да, не се е сетила! А може и изобщо да е забравила, че съм й казал. Не знам защо, но не се ядосах, като си помислих за това. Само дето чакам толкова време. Половин час вече. Нали най-голямото и закъснение тогава беше половин час.
Никак не обичам да чакам и да ме чакат, и затова винаги отивам с десетина минути по-рано. И все пак, не мога да повярвам, че тя не се е сетила. Нима осем години са достатъчни, за да забравиш неща, които…
Затворих за миг очи…
Едно момиче с дълги прави коси върви забързано и усмихнато. Едно слабичко момиче със зелени очи.
Едно високо момче - с бяла риза и нов костюм, и лъснати обуща, тръгва към момичето. После двамата сядат на пейката.
Отворих очи.
Няма я. Повече от половин час стоя тук. Ще си тръгвам. Е, какво пък! Не, не се ядосах, само…
Когато минах покрай пейката, не се обърнах, но знаех, че ония пак се целуват.
Помислих да поскитам сам из улиците, но после реших да се прибера.
Когато влязох в антрето, видях една чанта, пълна с чушки и домати. Нашата пазарска чанта. Откъм стаята на децата идеше гласът на жена ми:
- Не натискай! Толкова пъти вече ти повтарям да не натискаш! Ето, тази цифра си я написал добре, но другите…
Взех нашата пазарска чанта и я внесох в кухнята.