РАЗМИСЛИ ЗА ВЯТЪРА

Константин Георгиев

РАЗМИСЛИ ЗА ВЯТЪРА

Непрестанният вятър е като безумие -
през деня и нощта блъска прозорци и врати!
Гони облаци дъждовни през горещи пълнолуния,
прави с невидими ръце непрограмирани беди.
Той над покривите люшка с тънки писъци антените
и развява в дворовете забравено пране.
И безжалостно брули плодовете - зряло злато медено,
даже гроздове къса в преждевременно бране.
А над всичко туй аз искам да има усмивка в мислите.
Искам всеки да разсмея с тези редове.
Жалко, жалко!.. Че носът ми над листа надвиснал е
и подсмърча, настинал от разни ветрове.
И не знам защо отново си мисля пак за вятъра.
Питам го: Щом всичко отвяваш в могъщия си бяг,
можеш ли да издухаш от гърдите ни, о, вятърко,
лъжата, омразата и духовния брак?


КОГАТО

Когато пиша стихове,
светът е нежен слънчев ден.

Текат лъчи
по клоните
на прасковата в двора.

Трепти златисто капнало листо.
Цветята разцъфтяват от нечута песен.

разбързаните мравки -
през тунели от треви -
са дребни
и чудати хора.

А всяка градоносна буря
над зрелите жита
оставя мъдрост в стиховете.

И капките на есенния дъжд
почукват
като пръстите на скитник
по стъклата…

Снегът е пухкав бял памук.
Ледът е блеснало стъкло,
прозвънващо от детската игра.

И само вестникът ръката ми гори
с пожарите
на земното кълбо.

1981