ЗАПИСВАМ СТИХОВЕ В ГОРАТА…
***
Записвам стихове в гората,
нашепвани от пролетни листа.
Унесен, слушам във зората,
замайващ, на дърветата гласа.
Дори и някак неумело,
опитвам се мига да уловя
под клоните, снага привели,
и пеещи сред вятър в утринта.
***
На Зорница и на Даринка
Усмивка слънчева изгрява
след дълъг мрак и тежък студ.
Гората радостна запява,
и идват птиците от път.
О, ти, неписана хармония!
Веселие дори след здрач.
Вълшебна пролетна симфония.
И кастанети на кълвач.
***
И студ, и вятър. Тръгва бавно
към Север Зимата сама.
Без страх от нощната прохлада
пристъпва тихо Пролетта.
Тя милва пъпките в гората.
Прочистват птиците гласа.
Припява призори реката,
освободена от леда.
И няма преспи. В храста тлеят
смутени старите листа.
Поля просторни зеленеят
със мартеници от цветя.
***
Брезичките, усмихнати и млади,
нагиздени със празнична премяна,
изправени сред цветните ливади,
посрещат радостни зора засмяна.
Елхи и борове ги поздравяват,
поклаща вятър нежните къдрици.
Сред клоните им птици се надпяват,
игликите усмихват се с очици.
***
По сенчеста пътека крача,
на меден дъх сред аромат.
Ръка протягам в полуздрача,
докосвам нежен липов цвят.
На слънчева поляна спирам.
Полюшва клони винен клен.
Небе безкрайно се простира.
Ухае фино Еньовден.
***
Цветя живеят във полята.
Те идват тук със пролетта,
цъфтят щастливи цяло лято,
заспиват тихо в есента.
Над тях прелитат пойни птици
и благославя ги дъжда.
Мушици, бръмбари, пчелици
целуват медните уста.
А ние тъпчем във тревата.
Изскубваме безгрижни стрък.
Мълчат, повяхващи, цветята
и не проронват нито звук…
***
Поляната, обвита в шума,
заспива тихо във гората.
До пролетта тя ще сънува
цветя и птици във гнездата.
Ще чува във съня си песен
и писък весел на децата,
когато от страни далечни
ще се завърнат тук ятата.
***
Самотна брезичка в полето стои,
обсипана в златни пендари.
По булото бяло дъждец ромоли,
но тя тихо чака сватбари.
Над мокра ливада привела глава,
мечтите си светли подрежда.
За обич и вярност, с най-нежни слова,
молитва нашепва с надежда…
ГЪБКА НА ТРОТОАРА
Небе сумрачно. Облаците плачат.
Сред локви, хванала ръка за мама,
червена малка гъбка бодро крачи.
След дъжд и тя ще стане по-голяма.
А после те пред светофара спират
и някой под чадърчето наднича.
И хората учудени намират
очите на усмихнато момиче.
***
Кой разсипва багри из гората?
Кой изписва сухите листа?
Кой подрежда тихо по тревата
шарени разкъсани пана?
Вятър над дърветата повява,
пее със замръзнала уста,
голи клони буйно разлюлява
сред орляк отлитащи листа.
***
Тръгвай рано в тишината.
Слънцето блести едва.
Просълзена, спи тревата
под завивка от мъгла.
Заек през листата хуква.
Чезне утринния здрач.
Тихо в клоните почуква
неуморен чер кълвач.
ПО ВАПЦАРОВ
Сърдита, крива, разпиляна,
мома, напуснала хорото,
Историята запъхтяна,
препуска боса през просото.
„Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници?…
Ний пак сме неизвестни хора,
в родината сме като странници…
Кажи сега със думи прости,
(със ситни букви и под линия..),
че още се държим на поста,
макар без слава и без име…
