СЛОВОТО

Иван Пенев

СЛОВОТО

Думите са мое убежище -
най-уютното място за рани и спомени.
Тук разплитам на дните горчивата прежда,
тук лекувам сърцето си разтревожено,

заключвам вратите му за обиди
                                   и пасторално
слагам билки в котлето
                     и сънувам птици и равнини.
Пътят ми криволичи от Дунава до Балкана -
и не ми липсва морето от младини.

Толкова черноземен,
                 а всъщност мек като пяна -
само слънчево мога да се пресътворя.
Знам, че е малко времето, което остана.
И не знам нещо от мен
                     ще остане ли на света.

Вечни въпроси с триста възли завързани -
никой смъртен още този отговор не е прозрял.
Има само един - възкръсналият от мъртвите,
но освен шепа апостоли,
                          никой друг не го е видял.
Затова само в думите писани
търсим убежище
и възкръсваме само с вяра,
която душите крепи,
че от с л о в о т о почва света,
оцелял от надежди.
И по пътя божествен
                    само с л о в о т о
може да ни спаси!..


***
Зелените корони на дърветата
са вече потъмнели голи клони.
Препикват ги проскубаните псета
да очертаят своя път бездомен.

Побратимени с циганите черни
споделят своя празник на софрата
на хората, изхвърлили небрежно
във кофите преситения залък.

И дружелюбно махат със опашки
и ближат със език ръцете щедри,
които с жест, по-царствен и от царски,
гощават с обич спътниците верни.

Аз, бедният поет, макар отдавна
насъщният си хляб за бог да считам,
се питам, кой от нас е по-богат и
днес по-човечен от клошаря дрипав?…


КЪМ ПОЕЗИЯТА

След хиляди изгубени сражения,
на своята съдба в хомота строг,
дойдох до теб като стихотворение
по-истинско от хляб и от живот.

Дойдох и те целунах безнадеждно,
а ти отвърна с ласка вместо с гняв.
И аз потънах в синкавата вечност
на твоя ситно-бял априлски смях.

Разпролетих се и разцъфнах с устни,
полепнали от сладост и от страст.
И като в Ренесансово изкуство
узря от плът божествен моят глас.

Раздадох се. Потънах. И останах
на своята съдба в хомота нов.
И днес живея с тая сладка рана
на кръста между болка и любов…


***
Преливат се оранжеви и жълти
на есента заоблените облаци.
Гората е полегнала на хълма
като палитра на велик художник.

И по ръба на тънката мъглица,
сред меките отблясъци от чувства,
аз гледам как от слънцето се стича
на вечността безмълвното изкуство.

Аз гледам през очите на душата
на есента си тръпките последни,
преди да се преселя в белотата,
за да се върна с багрите вълшебни…


СБОГОМ, ДЕН!

Аз в този стръмен век не се предадох,
-не стъпих криво. И не се взривих.
Беляза ме една невинна младост
със земна щедрост, светлина и стих.

Живях като сезоните - различен,
ала завършен в своя малък кръг:
епичен, драматичен и лиричен -
с една и съща селска гъста кръв.

Пренесох своя дял. Греших и вярвах!
От обич, пръст и слово сътворен,
сега спокоен стъпвам върху прага
на залеза очакван. - Сбогом ден!…