Димитър Хаджитодоров

Позлатено гюле, изстреляно от турско оръдие и заседнало в стената на двореца Нойщадерхоф, украсява улица „Ам Хоф”във Виена. В Старият град са открити и изложени на показ множество каменни ядра. При обсадата на града от османските агресори над хиляда снаряда се изсипват върху катедралния храм Щефанс-дом. Част от тях се забелязват в стените на южната кула. Едно от тях носи надписа 1683, датиращ годината на попадението. Това са зловещите мъниста от огърлицата на славата за града, спрял завоевателя по пътя към Берлин.

В 1711 г. в Щефанс-дом е монтирана камбаната Пумерин - ехтящата, излята от дулата на 180 пленени турски оръдия. Там е поместена и мраморна скулптура на Джовани ди Капистрано - францискански проповедник, произнесъл още през 1451 г. страстни проповеди срещу нашествениците.

Близо до Албертина се издига статуя на друг свещеник и писател - небезизвестният Абрахам а Санта Клара. Два негови портрета се пазят в Историческия музей на Виена и в Австрийската картинна галерия. Той е автор на трактата «Ставайте, християни!», разпространяван преди решаващата битка за града.

Пътят към Щатпарк преминава край старинен зид, висок метър и половина и широк над два - част от крепостната стена, издържала обсадите на османската армия през 1529 и през 1683 г.

Музеят за военна история съхранява като трофеи не само турско оръжие, но и султанския печат, снет от шията на висок сановник и гигантската шатра на великия везир Дамад Али паша, пленена през 1716 г. при Петроварадин. Мортирата, взривила барутен склад при обсадата на Белград, също е тук.

Историческите реликви разказват за Виена като за непоклатим риф, в който се разбива злокобната вълна на хищен завоевател. Това, което някога е направил българския хан Тервел край Константинопол, хиляда години по-късно повтарят защитниците на австрийската столица.

За погрома на османските турци най-много допринася Ян ІІІ Собиески, крал на Полша. Мъжествената епопея, в която този владетел се изправя срещу алчния нашественик, е описана неповторимо от Хенрик Сенкевич. В северната част на Виена, на хълма Каленбург, е изградена църква в негова чест.

Но австрийският народ има свой герой, който влага военния си талант срещу агресора и дава тласъка на необратима криза в държава, разчитаща главно на завоеванията за своята примитивна икономика. Даровитият пълководец принц Ойген Савойски вписва името си в историята с 24 битки, 7 от които са решаващи за Европа.

До 17-годишна възраст бъдещият военен стратег живее в Париж. Въпреки родството му с френския кралски двор, той не успява да постъпи на служба в армията. Категоричният отказ на военните е заради ниския му ръст и слабо тяло.

Обиден, принц Ойген, роднина на владетели, предлага услугите си на Хабсбургите. Точно тогава император Леополд І трескаво се подготвя да отрази нахлуването на 150- хилядна турска войска към Виена. Доброволецът е приет незабавно и назначен за командир на неголям отряд.

На 7 юли 1683 г. крал Ян Собиески напада агресора във фланг, а принц Ойген се втурва във фронтална атака срещу обсаждащите. Смелото му поведение не остава незабелязано и младият боец е повишен в звание полковник.

Австрийската армия прави контранастъпление към Буда и превзема града. От този момент започва залеза на османската власт в тези територии. За кратко време принц Ойген достига поста върховен командващ и предприема освобождаването на Унгария, след близо 150-годишната й зависимост.

Докато австрийските сили, подпомогнати от германски войски, разширяват владенията си на югоизток, френският крал Людовик ХІV завоюва Люксембург, Елзас и Страсбург. Войските му се готвят да нахлуят в Италия и да изтласкат от там династията на Хабсбургите.

Макар и раняван няколко пъти, принц Ойген предприема форсиран марш и се изправя срещу новата заплаха. В кампанията той влага лични средства и заема още толкова, за да обезпечи на войниците продоволствие и добро медицинско обслужване.

Храбрият военачалник спира настъплението в Италия. При мирните преговори крал Людовик ХІV се опитва да привлече принц Ойген на своя страна, като обещава високи звания и доходи, но среща твърд отказ.

През 1697 г. Османската империя се опитва отново да си възвърне унгарските земи. Лично султан Кара-Мустафа ІІ оглавява похода на 80-хилядна армия. На 11 септември, с тройно по-малки сили, принц Ойген атакува врага край Зента, на брега на река Тиса, и го разгромява с минимални загуби. Загиват над 20 000 турски войници и са пленени 160 оръдия. Като резултат е подписан траен мир между воюващите страни.

В началото на 1702 г. австрийският стратег се среща отново с френската армия. Той й нанася страшно поражение край Кремона, в Италия и спира поредната й офанзива. Следващите години, съвместно с херцог Марлборо (прадядо на Уинстън Чърчил), талантливият военачалник завоюва още две блестящи победи срещу французите. След успешните операции принцът е произведен в званието президент на австрийския щаб и в ранг генералисимус.

Междувременно Османската империя подготвя поредна инвазия. Мечтата на Високата порта е да се добере до Берлин, откъдето би контролирала Западна Европа. През август 1716 г. принц Ойген пресреща многобройната й армия при Петроварадин, на брега на Дунава. Той я принуждава да отстъпи с решителен щурм. Османците се опитват да се закрепят при Белград - гранично укрепление за воюващите страни, - но понасят още едно поражение, което поставя край на експанзията.

Добре премислената тактика е вписана в учебниците по военна история. У нас разгромът на турската армия при Виена и завземането на Белград намират отзвук в Чипровското, Карпошевото и във Второто търновско въстание.

За да противодейства на заплахите от изток, военачалникът е утвърден като управляващ на Дунавските области. По това време руският цар Петър І се опитва да го съблазни с короната на Полша, но героят на Австрия благоразумно отказва.

Завърнал се със слава във Виена, пълководецът получава възнаграждение, което компенсира личните му военни разходи. Принц Ойген закупува голям парцел край града, където изгражда два замъка, обединени под името Белведере.

По своя замисъл те съперничат с френския Версай. В чест на многобройните победи над османските турци, кулите на горния дворец напомнят силуета на шатрите на обсаждащата армия. За развлечение на близките си принцът създава обширен зверилник, а алеите на парка украсява с мраморни статуи.

До края на живота си военачалникът - фелдмаршал от 29-годишна възраст и председател на имперския военен съвет - съветва императора по политически и тактически въпроси. През тези години Австрия е във възход и под нейното управление са множество народи от Средна Европа.

Принц Ойген прекарва в мир остатъка от дните си. В проектирания с много вкус дом, той се заема с меценатство и поощрява художници и скулптори. Личната му библиотека съдържа около петнадесет хиляди тома и над двеста манускрипта. Това е една от най-големите частни колекции в Европа, въпреки че болшинството книги не са прочетени. По-късно е дарена на Австрийската императорска библиотека.

В дома му намира гостоприемен прием френският поет Жан Батист Русо, а Шарл де Монтескьо, автор на „Персийски писма”, го споменава в спомените си. Сред великите умове на епохата, с които принцът поддържа дружески отношения, е и философа Лайбниц. Съвременниците му не пропускат да отбележат такива черти на характера му като снизходителност към победените врагове, добросъвестност в изпълнение на държавните задачи и свръхестествена честност.

Блестящият скулптор от Дрезден Балтазар Пермозер, автор на редица фигури в Цвингера, създава пищна барокова статуя на стопанина на Белведере, която изобразява войн, стъпил тържествуващ върху повален турски противник. Това е апотеоза на принц Ойген, в който той е сравнен с Херкулес, а геният на славата оповестява на света за фрапиращите му подвизи.

В наше време в Горният Белведере се намира богата колекция, съставена от картини на европейските майстори. В Долен Белведере периодически се представя изложба на австрийски художници, рисували в Ориента, който тогава се е простирал от Унгарската пуста до остров Цейлон.

Живописни и непривични за съвременното око масови сцени поразяват с професионалното си изпълнение. Странно е, че сред експонатите не се среща името на Йосиф Обербауер, както и на току-що освободената, още не отърсила се от ориентализма, България.